Доблестните български генерали винаги са предпочитали да си отидат сами

Последна промяна на 11 юни 2015 в 13:54 12349 1

Ген. Димитър Шивиков

Вестта на 9 юни, че командирът на Стрямската бригада в Карлово генерал Димитър Шивиков е принуден да напусне армията, мина по-тихо и от буря в чаша с вода. Във върховете на военното ведомство висши военни и цивилни чиновници доволно потриха ръце, защото всичко вървеше по предвидения план да се отърват от неудобния генерал.

По странно съвпадение в същия ден в района на същата бригада бе открита паметна плоча на починалия в началото на годината генерал Нейко Ненов. През октомври за броени дни за операция на генерал Ненов бяха събрани 40 хиляди евро. Никой не заставяше офицерите и войниците да бъдат щедри, но те даряваха без жал. За съжаление операцията не помогна на генерала.

Вчера, 10 юни, личният състав на 61-ва бригада неочаквано излезе на протест против кадровите игри в Министерството на отбраната, които принуждават генерал Шивиков да напусне без време армията. Този път някои отново потриха ръце с надежда, че поради липса на средства бронетехниката на бригадата няма да е в състояние да измине 150-те километра до София.

Съвпадението на датите беше случайно, но никак не бе случайно, че двамата генерали спечелиха любовта на подчинените си. Кой друг от сухопътните генерали предполага, че е кумир за командваната от него войска и тя ще го следва в мир и бой?

Ако върнем лентата на времето, трябва да спрем на 20 април, когато Главна прокуратура оповести за повдигнато обвинение на бригаден генерал Димитър Шивиков за злоупотреба със служебно положение и взетата мярка за неотклонение „Парична гаранция“ в размер на 1000 лева. И всичко защото четирима негови приятели му помогнали в неработен ден да си пренесе мебелите в ново жилище. Вече 50 дни следствието не е в състояние да излезе със заключение за „огромното” престъпление. Има защо.

Офицерите в армията бяха убедени, че това е резултат от кадровите игри във върховете на армията и министерството с цел генерал Шивиков да не вземе участие в кадровите рокади, оповестявани обикновено с указ на президента на 5 май. Гергьовден мина и замина, разместванията обаче неизвестно защо не се състояха. Точно затова поръчковата ни военна прокуратура още се мотае.

Само четири дни след съобщението на прокуратурата военният министър Николай Ненчев заяви в парламента публично: „Категорично заставам и подкрепям този достоен български генерал, както и всеки друг.” Ако беше искрен, дали не можеше да намери начин случаят своевременно да получи развръзка?

Междувременно заради започналите следствени действия на генерал Шивиков е отнет допускът до класифицирана информация и той няма право да чете поверителни документи. Че тогава какъв командир е, ако не чете заповедите на министъра и Щаба на отбраната? Закономерно е офицер с чест да си отиде, при това порядъчно огорчен и омерзен от кадровите игри. Той не е обаче първият, в новото време тази горчива чаша я изпиха до дъно десетки командири преди него, като се започне от дисциплинарно уволнения началник на Генщаба генерал Любен Петров.

В Сухопътни войски критериите за издигане винаги са били в някаква степен порочни, но това твърдение налага поне малко сравнение с авиацията и флота.

Във ВВС нещата са пределно ясни: всеки командир, който престане да лети пълноценно, напуска длъжността. Командирите в авиацията летят най-отпред, те обучават и проверяват във въздуха подчинените си. Наложи го преди повече от 50 г. генерал Симеон Симеонов-старши.

По-късно, през април 1987 г. 25-и изтребителен полк в Чешнегирово получи задача да изпита български спирачни парашути за МиГ-23, които са по-здрави от съветските. Командирът на полка майор Слави Павлов се побоя да възложи рискованата задачата на някой от подчинените си и реши програмата да я изпълни той заедно със заместника си Калчо Танев. Правилно решение: при един от полетите двамата се катапултираха при кацане в началото на пистата. Те предпочитаха самите те да умрат, но да не обясняват защо техни подчинени са загинали.

А през октомври миналата година на авиошоуто във Враждебна командирът на ВВС генерал Румен Радев лично изпълни невероятно рисковия пилотаж на МиГ-29 и то пак по причина да не рискува живота на подчинените си.

При моряците положението е сходно. Сега корабите им са по-човешки, но преди 30-ина години по време на многочасовия морски бой през зимата командирът мъжествено стоеше на открития мостик, водните пръски го обливаха целия и правеха от него ледена мумия, а единственото топло нещо, което според адмирал Минчо Бакалов са усещали, е като се изпикаят в крачола. Е, как да не следваш такива командири?

В Сухопътни войски изобщо не е така. Само взводните командири се вдигат първи „След мен в атака!”. Останалите началници са отзад. И освен безспорните лични качества някога не маловажна роля играеха роднински и землячески зависимости, ефектни изказвания на партийни конференции, принадлежност към ВКР и дори кой нисш амбициозен началник как пълни багажника на командирската кола.

С появяване на амбицията да влезем в НАТО възникнаха нагласи за промени. Приети бяха обективни критерии при кадровия растеж, за първи път атестациите се правеха по друг ред и бе въдено конкурсното начало за назначаване на определена длъжност. При завършване на военното училище и на военните академии назначенията вече ставаха според постигнатия успех в обучението. Всичко това обаче доведе до загуба в корпоративния дух, до отчуждение сред офицерството и насаждане на индивидуализъм и егоизъм. Най-простият пример е клиничната смърт на Българска офицерска легия „Раковски”, чийто членове могат да се поберат в един микробус.

Въпреки промените, „нашите момчета” пак бяха уреждани. Появи се ново явление – партийната протекция. Отначало водеше БСП, после щафетата временно я пое СДС, ГЕРБ също има своите фаворити. Армията започна да боледува от „гръцкия синдром”, когато смяната на управляващата партия в Атина водеше и до пълна подмяна на ръководството на армията.

Най-измамни надежди за справедлив кариерен растеж офицерите изживяха с мисиите зад граница. Те си въобразяваха, че като вдишат барута на истинска война и командват грамотно и храбро подразделенията си, като събират боен опит с риск за живота си и работят в интернационална среда, това ще стане стъпало в растежа им. Каква заблуда! Авиаторът полковник Боян Петков например беше заместник-командир на многонационална дивизия по операциите в Багдад и за шест месеца пое едноличната отговорност да подпише над 800 заповеди за операции, а като се върна в България си остана пак началник на второстепенен отдел в Генералния щаб, защото не бил преминал през всичките стъпала на кариерното развитие. А каква кариера направиха командирите от времето на боевете в Кербала през пролетта на 2006 г.? Какво стана с тях? Къде са сега?

Получи се парадокс: Избираните офицери за командири на мисии зад граница после не се оказаха подходящи за служебно израстване и затова бяха предпочетени други техни колеги. Точно този скандален факт в кадровата политика във върховете на армията бе изложен писмено до Върховния главнокомандващ Георги Първанов и – о, кошмар! – не достигна до него, защото бе спрян точно от човека, който трябваше да му го сложи на бюрото с мнение примерно „Изключително важно!”

В изложението до президента бе даден пример с един симпатичен на вид сухопътен генерал, който два-три месеца се подготвяше за представител на Генщаба в НАТО, но изведнъж заяви, че се отказва, защото не е успял да научи английски език в необходимата степен. Това обаче не му попречи после да командва Сухопътни войски и дори да стане заместник на Щаба на отбраната.

Точно на този фон се откроиха генерал Нейко Ненов и генерал Димитър Шивиков. Ненов блестящо се справи с командването на Многонационалната бригада „Югоизточна Европа” с щаб в Букурещ и не случайно цялото командване на щаба на бригадата бе взето да ръководи Многонационалната дивизия в Кабул. После му бяха правени многобройни спънки в кариерата.

banner 2 300x250

Генерал Шивиков през 2006 г. командваше контингента ни в разтрисания от атентати Ирак, през 2010 г. пое контингента в пламналия Афганистан. В интерес на истината в Ирак командваното от него подразделение даде три жертви: двама загинаха в пътнотранспортно произшествие, а третият стана жертва на „приятелски огън” от американци. Тези три смъртни случая и досега го терзаят с въпроса какво е пропуснал да направи. А кого всъщност от тях можеше да опази? На война не може всичко да се предвиди.

Шивиков е в по-добра позиция от Ненов – поне е жив след 1000 парашутни скока с пълно бойно снаряжение, някои нощем на непознат терен. Не се оплаква. Често офицерите от Българската армия, дори и добре да служат, ги изритват макар и с формални почести. Но в очите на всички, които го познават, Димитър Шивиков ще остане мъжкар и то от класа.

Репортажът на БТВ за митинга:

и емоционалната реч на ген. Шивиков, с която се раздели с войниците:

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

23.06 2015 в 20:21

Точно синчето на генерал Бакалов,адмирал по наследство ли цитирате,от старши лейтенант излетял за академия в СССР,а неговите колеги стояха на мостиците до старши офицери.
Ако има да сподели колко ,,столичная'' е изпил добре.