Смърт поради загуба на надежда

Кризата на американската работническа класа е темата на нашумялата книга на носителите на Пулицър Никълас Кристоф и Шерил УуДън

Последна промяна на 17 януари 2020 в 16:02 9603 0

В САЩ на 14.01.2020 г. излиза книгата „Да ходиш по въже: американци в търсене на надежда (Tightrope: Americans Reaching for Hope) “ на Никълас Кристоф и Шерил УуДън. Тя е емпатично, но същевременно трезво и задълбочено проучване на безизходицата, в която е изпаднала значителна част от американската работническа класа.

Обикновено към нея статистиката на САЩ числи граждани с образование не по-високо от гимназиално (хайскул). Авторите надникват отвъд обезпечения и благоустроен свят на средната и висша американски класи и показват, че голяма част от непринадлежащото към тях американско население от десетилетия е в криза. 

„Нивото на самоубийствата /в САЩ, б. а./е най-високото от Втората световна война насам; едно от седем деца живее с наркозависим родител; на всеки 15 минути се ражда бебе, което още преди раждането си е имало опиати в кръвта. Великата сила Америка се подхлъзва. (Suicides are at their highest rate since World War II; one child in seven is living with a parent suffering from substance abuse; a baby is born every 15 minutes after prenatal exposure to opioids; America is slipping as a great power.)“

Това не е книга на политически активисти. За това авторите не оставят съмнение. Това е анализ на социално отговорни хора, лично проследили безпомощността на цели поколения американски работнически семейства да се справят с живота. Ранно напускане на училище, безработица или мизерно заплащане, разпад на семейството, алкохолизъм, наркозависимост, криминални деяния, излежаване на присъди, загуба на мотивация и надежда, загуба на родителски права, преждевременна смърт: това все по-често е житейската перспектива за членове на работнически семейства в САЩ. Според проучването на авторите, попадне ли семейство веднъж в тази спирала на безнадежността, от нея трудно излизат и следващите поколения.

Авторската двойка не търси сензация. На базата на досегашната ѝ репутация читателската публика разчита на прецизно изследване и добре обосновани заключения. Никълас Кристоф е журналист на New York Times, двукратен носител на наградата Пулицър. Присъждани са му и редица други награди, между които Anne Frank Award и Dayton Literary Peace Prize. Завършил е Харвард и право в Оксфорд. Шерил УуДън също е носителка на Пулицър.

Понастоящем е бизнес-консултант. Образованието си е получила в Корнел, Принстън и Харвард. Съвместната им книга „Половината небе (Half the Sky)” става №1 в листата на бестселърите. 

Според авторите елитите в САЩ недооценяват или дори умишлено игнорират проблемите на социално уязвимите части от американското общество. В дългосрочен план обаче това подкопава основите на суперсилата Америка. А ситуацията според Кристоф и УуДън вече е критична:

„Америка прилича на яхта, до полoвината пълна с вода, но веселящите се над повърхността на водата изглежда нищо не забелязват. (America is like a boat that is half-capsized, but those partying above water seem oblivious.)“

Понастоящем вниманието на американската общественост основно е съсредоточено в дебати, как е могло да се случи, десният популист Тръмп да бъде избран за президент. Всички в държавата разсъждават по въпроса защо немалко бедстващи американци са дали именно на него гласа си в отчаяно търсене на спасение. Не се осъзнава обаче, че кризата на американската работническа класа е възниквала в период от поне 50 г. - много преди Тръмп да се появи на политическата сцена. Очаквано по време на управлението на сегашния президент, подпомагащо основно бизнеса, положението в работническите семейства не се подобрява:

„…откакто управлява Тръмп, броят на /американските, б. а./децата без здравна осигуровка е нараснал с повече от 400.000 (…under him the number of children without health insurance has risen by more than 400,000).“

Авторите не анализират просто анонимни статистики, а онагледяват нерадостната съдба на много американски работници с примери от живота на лични познати и приятели. Авторът Кристоф Никълас е на 62 г. Отраснал е във ферма в малкото градче Ямхил в щата Орегон. Спомня си съучениците и приятелите - деца от работнически семейства – заедно, с които през 70-те години се е возел в училищния автобус на път за училище. Днес една четвърт от тях вече не са между живите. Станали са жертва на наркотици, самоубийства, алкохол или инциденти.

Особено трагична е съдбата на сем. Кнап, което отглежда 5 деца. Най-големият син, Фарлан, е съученик на автора в гимназията. В началото на 70-те години семейство Кнап все още просперира. Живее в собствена къща, а Фарлан успява да смае приятелите си, като за шестнадесетия си рожден ден получава подарък Ford Mustang. Бащата е монтьор на тръбопроводи. В края на 60-те и началото на 70-те доходът от професията му е достатъчен, за да подсигури на семейството нормално съществуване. Днес от петте деца само едно е все още живо:

„От петте деца на сем. Кнап, които някога бяха толкова весели, Фарлан умря поради нарушена функция на черния дроб, вследствие на пиене и наркотици, Зийлан изгоря при пожар в къща, изпаднал в безсъзнание след запой, Роджина умря от хепатит поради прием на наркотици, а Нетан се самовзриви докато произвеждаше метамфетамин. /Само, б.а./ Кийлан оцеля, което отчасти се дължи на 13 годишния му престой в затвора… (Of the five Knapp kids who had once been so cheery, Farlan died of liver failure from drink and drugs, Zealan burned to death in a house fire while passed out drunk, Rogena died from hepatitis linked to drug use and Nathan blew himself up cooking meth. Keylan survived partly because he spent 13 years in a state penitentiary.)“

Най-трагично обаче е, че и следващите две поколения не съумяват да се спасят от саморазрушителния начин на живот, виновен за преждевременната смърт на предците им. Тъй като не са в състояние да се справят с родителските си отговорности, временно губят и родителски права. Децата им растат в приюти и приемни семейства.

Амбър, дъщерята на Фарлан, единствена в рода успява да завърши гимназия (хайскул). Приятелите ѝ я описват като интелигентна и възприемчива. Възхищават се на социалните й умения. Споделят, че биха могли да си я представят в позицията на адвокат или висш мениджър. В спокойната част от живота си се омъжва и ражда 3 деца. Доста време изглежда, че живее в равновесие. След смъртта на баща си и сестра си обаче започва злоупотреба с алкохол. На 32 г. за първи път взема и наркотици. Пристрастява се и изпуска контрола над живота си. Влиза в затвора, губи родителски права. Тръгва по стъпките на баща си.

Кристоф и УуДън цитират харвардския икономист Ангъс Дийтън, който е лауреат на Нобелова награда:

“Това, което осмисля живота на работническата класа изглежда се е изпарило. Икономиката като че ли вече не може да удовлетвори тези хора. (The meaningfulness of the working-class life seems to have evaporated. …The economy just seems to have stopped delivering for these people.).“

Заедно с жена си Ан Кейс, също икономистка, Дийтън е въвел термина

“deaths of despair” (смърт поради загуба на надежда),

с който описва вълната от смъртност вследствие на алкохол, наркотици или самоубийства, заляла Америка.

Кристоф и УуДън извеждат като извод от изследването си:

„Това не беше проблем на един неголям град, а криза на американската система. (This was not one town’s problem, but a crisis in the American system.).“

Предават и думите на Рей Далио, основателя на Bridgewater, най-големия хедж фонд в света, който заявява:

“ Аз съм капиталист, но дори и аз мисля, че капитализмът е повреден (I’m a capitalist, and even I think capitalism is broken)”

Ако един американец има само средно или по-ниско образование, днес трудовото възнаграждение не му стига дори за скромен живот. Ако минималната надница от 1968 г. се индексира към днешна дата с отчетената през годините инфлация, понастоящем в САЩ тя трябва да е $22 – трикратно повече от реалната $7.25.

Тема на много дискусии в Америка е достъп до образование в колеж. Той несъмнено е много важен за постигане на удовлетворителен доход. Почти никога обаче не се обръща внимание на тревожния факт, че едно от седем американски деца дори не завършва гимназия (хайскул). Още от първи клас деца от работнически семейства са ощетени. Учат в нискоефективни училища - особено цветнокожите. От 1988 г. се забелязва и задълбочаваща се тенденция за разделение на американските училища на класов принцип. Деца, посещаващи училища в бедни квартали, изостават спрямо връстниците си от богатите средно с … 4 учебни години! Нерядко съдбата на едно дете може да се предскаже само по пощенския код на квартала, в който живее и посещава училище.

Авторите припомнят, че в САЩ социалната политика има и яростни противници. Въпреки това призовават правителството да не занемарява децата и да подсигури за тях достатъчни инвестиции. Едва ли дори голяма нация като САЩ може в дългосрочен план да си позволи такова разхищение на човешки капитал.

„Следствие е, че най-слабо квалифицираната част от работната сила в Америка не е особено продуктивна, като това намалява конкурентноспособността на държавата ни; нискоквалифицираният /американски, б.а./работник често едвам чете и смята, като същевременно се бори с някакъв вид наркозависимост; шофьорските книжки на повече от 7.000.000 американци са отнети, защото не могат да плащат издръжка на детето си или наложена от съд глоба; това допълнително ги затруднява да бъдат навреме на работното си място. (One consequence is that the bottom end of America’s labor force is not very productive, in ways that reduce our country’s competitiveness. A low-end worker may not have a high school diploma and is often barely literate or numerate while also struggling with a dependency; more than seven million Americans also have suspended driver’s licenses for failing to pay child support or court-related debt, meaning that they may not reliably show up at work.)“

Солидарност и социална отговорност са обществени ценности, които в американското общество нямат статуса, на който се радват в други общества по света. Много облагодетелствани американци смятат, че бедните сами са си виновни за нерадостния живот, който водят. Убедени са, че не им достига чувство за отговорност и инициативност, които да ги изведат от затрудненото положение. Фактите обаче опровергават този начин на мислене. През 60-те и 70-те години все още сравнително малко бели американци са засегнати от алкохолизъм, наркозависимост, самоубийства, както и от други разрушителни следствия от живот в недоимък. Считало се е, че такива житейски катаклизми се случват предимно на афроамериканците и произтичат от особеностите на тяхната култура. Когато обаче няколко десетилетия по-късно поради глобализацията и автоматизацията работните места и на белите намаляват, се оказва, че те изпадат в житейски кризи със същите симптоми. Харвардският социолог Уилиам Джулиъс Уилсън предрича, че не толкова културата и манталитета са виновни за пристъпване към саморазрушителен начин на живот, колкото невъзможността за намиране на работно място с нормално заплащане.

Кристоф и УуДън са на мнение, че в Америка работните места с подобаващо възнаграждение са намалявали не само поради глобализацията и автоматизацията. Виновна според тях е и държавната политика от последните 50 г. Тя е преразпределила възможността за политическо влияние. Отнетото влияние на работещите и профсъюзите като защитници на техните интереси е прехвърлено в полза на бизнеса (прословутия неолиберализъм…, б. а.). Така в ръцете на имащите и корпорациите е акумулирана все повече власт. Бизнесът се е възползвал от нарасналото си влияние, за да намалява надниците и данъците. Това допълнително е ограничило инвестициите в човешки капитал. Те са паднали под нивата на икономики, сходни с тази на САЩ.

Последствията от тази политика са видими.

„Само в Америка понастоящем очакваната продължителност на живота в три поредни години намалява, нещо което не се е случвало през последните 100 г. Причината са „смъртните случаи поради загуба на надежда“. (Only in America has life expectancy now fallen three years in a row, for the first time in a century, because of “deaths of despair“.).“

„Когато други страни въведоха всеобщо здравно осигуряване, ние не сторихме това; в няколко общини на САЩ очакваната продължителност на живота е по-кратка отколкото в Камбоджа или Бангладеш (As other countries embraced universal health care, we did not; several counties in the United States have life expectancies shorter than those in Cambodia or Bangladesh.)“

Америка си остава велика държава и ние ежедневно консумираме културното ѝ влияние. В това не виждам нищо лошо, стига да се случва осъзнато и информирано. Не е достатъчно да съдим за САЩ по виртуозната рекламна фасада, която обикновено виждаме. Добре е да разберем и какво се крие зад нея, какви са радостите болките и мечтите на американеца. А човек едва тогава става истински приятел на една държава, когато познава и съчувства и на проблемите ѝ. По време на следването си в Пенсилвания имах възможност да пропътувам почти цяла Америка. Много красота и величие видях, но и много тъга. Понякога и отчаяние.

Книгата на Кристоф и УуДън разбулва кризата на американската работническа класа, чакаща решение. Същевременно не бива да забравяме, че много от актуалните действия на великата сила САЩ на международната арена имат вътрешнополитическа насоченост. Всичко, което американското управление в момента предприема, е и предизборна кампания, борба за гласоподавателя. Отчитайки това, фактите, изнесени от Кристоф и УуДън, помагат и по-добре да разберем неотдавнашното ликвидиране на иранския генерал Сулеймани. Възможно е тази показна акция пред очите на целия свят да е изпълнила с патриoтична гордост американския избирател - особено от социалните прослойки, които са във фокуса на този текст. Гордост от отбранителната мощ на своята държава, демонстрирана безпардонно от президента Тръмп. Дори политиката да не е спомогнала за решаване на собствените му проблеми, може именно тази емоция, даваща някакъв вид себеутвърждаване, да го подтикне отново да даде гласа си за кандидата Тръмп. А той в отговор през новия си мандат отново да занижи социалните стандарти…

И зад океана, и у нас кризата в образованието рано или късно се превръща в криза на демокрацията…

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !