Защо един потомствен хлебар от квартал Могилата в Кюстендил отговаря на един селянин от Миндя

Последна промяна на 05 март 2019 в 17:05 5751 0

Почитаеми професоре Дайнов,

Преди доста години, пишейки за додекафонията, Игор Стравински казва – „Не мога да разбера защо додекафониците свалят белезниците на тоналността и закачат на тяхно място 50-килограмови топузи“.

Ние днес се намираме в епохата на някаква нова свобода – свобода, в която декларираме ценностите си – толерантност, равноправие и така нататък.

Но сме готови да убием с тъп трион всеки, който не споделя нашите представи за толерантност, равноправие, свобода…

„Аз съм либерал и ще разстрелям всеки, който не е либерал“…

Започвам с това писмото си към вас и говоря на вие, въпреки че се познаваме и сме, смятам, по-скоро приятели, отколкото врагове.

Завчера един текст на Ивайло Дичев ме провокира да напиша отговор.

Този отговор ме въвлече в един малък скандал, в който се намесихте и вие.

За това приемам голямата ви статия в Дойче Веле като продължение на скандала и припознавам себе си в някои определения – например – в онези, които „чуха само провинция“, или пък в онези, които са, вероятно „националисти, консерватори“ и така нататък.

Абе с други думи, онези, които се намират в „скотско състояние“ по думите на цитиран от вас, но неназован по име колега от НБУ.

Преди повече от 20 години баща ми (лека му пръст) притежаваше баничарница в центъра на Кюстендил. Семейството ми е съставено от потомствени хлебари и самият аз бачках там – продавах и печах банички. В свободното време, в което нямаше клиенти, пишех музика. На едни мазни нотни листа си нахвърлях някакви идеи.

Тогава и през ум не ми е минавало, че някой ден ще седя и ще пиша отворено писмо на мастит български професор, гуру на либералните кръгове у нас – от социални до политически такива.

Та, докато пишех разни идеи и продавах банички, разбрах едно – можеш спокойно да се намираш тялом на едно място, а духом – на друго.

Това много ми помогна по-късно, когато започнах да се занимавам с други неща, там, където често ми се налагаше да слушам цели речи, които имат смисъл толкова, колкото аз съм състезател по художествена гимнастика.

Но да се върнем на вашия текст.

Приемаме, че вие сте селянин от Миндя, а аз – хлебар от Кюстендил и продължаваме да говорим за текста на Дичев, за доктрините и за провинцията и глобалния свят.

Докато продавах банички, неколкостотин метра по-нагоре, на същата улица (Цар Освободител сега и Ленин по стар стил) един мой съгражданин се е канел да нарисува поредната си картина.

А днес същият този мой съгражданин е единствения официално номиниран за Оскар българин – Теодор Ушев.

Виждате ли какво нещо е иронията на съдбата – докато продаваш две банички със сирене, някой получава номинация за световна награда.

Да, да, знам, че сега ще кажете, че номинацията на Тео Ушев не е българска, че той живее в Канада, че това само потвърждава вашата теза.

banner 2 300x250

Така е.

Но, от друга страна, филмът на Тео е по разказ на български писател (Георги Господинов) и по музика на българска банда (Котарашки).

Е, как мислите – българска или не е тази номинация.

Аз казвам, че е българска.

Тео ако иска да го отрече, нямам против.

Казвате, че текстът на Ивайло Дичев ни „призовава да имаме конструктивно отношение към българите зад граница“.
Ето ви го „конструктивното отношение“ в няколко изречения:

“Страни като нашата са твърде малки, за да имат сериозно участие в световните неща – нито голям филм ще направим, нито скоро ще спечелим футболен шампионат.”

Ето на това му викам „конструктивно отношение“.
НИ КО ГА!!!
И точка!!!

Добре де.

Да помислим малко.

Вие в Миндя говорите ли толкова категорично?

Щото ние в Кюстендил сме толкова категорични, само когато иде реч да пием по ракия в някоя кръчма.

Имали ли сме „сериозно участие в световните неща“? Аз твърдя, че сме имали. Ако не вярвате, да ви напомня, че над 20 български музиканти са концертмайстори в най-големите световни оркестри.

А тази Нова година, ако сте гледали в Миндя концерта на Виенска филхармония, сте забелязали, че на първи пулт на първи цигулки имаше една дама. Е, дамата се казва Албена Данаилова и е българка. Странно, нали. Или това не е „световно нещо“?

Казвате, че сте заминал за Миндя, защото „София е най-тежката провинция в цялото ни отечество“ и че в столицата има масив от хора, които са някакво общество, „вечно гледащо останалите с подозрението, че ей сега ще го изпратят да си измие врата“.

Почти съм съгласен с вас.

Видях как вчера реагира вашата приятелска листа във Фейсбук, след като написахте няколко изречения за моята скромна персона.

Да ви напомня ли няколко от тях?

„Гладен, недооценен и с наднормено тегло“ (ако па ми обясните как съм хем гладен, хем с наднормено тегло, ще съм ви благодарен до края на дните си).

Да, прав сте. Има такива хора. Днес те са си направили дори коалиция. Тя се нарича… знаете как. Вие сте ѝ привърженик.

Впрочем за едно съм ви благодарен. Малко по-надолу в текста ви излиза тезата, в която винаги съм бил убеден – „Няма как, застанал с кални кондури на жълтите павета, да се гордея със Симеон Велики“.

Между другото се оказах прав. Бях убеден, че текстовете, които се публикуват от дузина „либерални“ мислители, се дължат на фройдиската сублимация. Нали помните – когато сексуалната енергия (по Фройд) се трансформира например в творческа.

Та и нашите либерални мислители извършват същото – фактът, че държавата ни се управлява лошо за либералния елит, означава, че трябва да отречем цялата си история, култура, наука, спорт.

Всичко.
Защо?
Защото си избираме гьонсурати, за да ни управляват.

И затова започваме с мантрите – „ние сме много зле, не сме участвали в изобретяването на компютъра, не сме създали нищо, ние сме недостойни“.

А утре ще се окаже, че любимата на вашите колеги и приятели коалиция ще направи някой „трик“ и ще влезе в управлението.

И тогава аз ще се смея безутешно отново, защото изведнъж ще сменим отправната точка. Айде, нема нужда – както казват при нас в Кюстендил. Дайте да си говорим сериозно.

Викате, че сте обходил света.

Е, аз не можах.

Плащам ипотеки, дължа пари на Топлофикация, а за целия си мандат като общински съветник не отидох нито веднъж в командировка (това не е привилегия за опозицията в СОС, а и, честно казано, бих отказал).

Но съм ходил в Испания (имам роднини имигранти), в Италия (имам роднини имигранти), а сега ще ходя и до Англия (и там имам роднини имигранти).

И навсякъде съм забелязал, че хората се гордеят с най-дребни и незначителни неща. Една миниатюрна чешмичка е туристическа атракция и културен феномен. А ние – ние гледахме българин в Кодак Тиътър преди седмица и се скъсахме да обясняваме, как той не е взел Оскар, как е господин никой, как, понеже е излязъл с българското знаменце, е едва ли не новия Волен и Чуколов накуп.

Е, ако това ви е представата за „обективната истина“, мерси – предпочитам да не я приемам.

И стигаме до най-важното – дали вие сте „космополит и нихилист“ – това си е ваша работа. Аз в рамки не ви слагам и не мисля, че е редно. Не ме слагайте обаче сред „националисти и консерватори“, защото, колкото и странно да ви прозвучи, аз се намирам за… либерал. Но либерал, който изповядва максимата „единни в многообразието“, а не такъв, който търси възстановяване на интернационала.

Всички сме различни.

И слава богу.

Ако бяхме еднакви, сега нямаше да си пишем отворени писма за радост или ужас на четящите.

Професоре, това писмо стана дълго. И ще го завърша така.

Да допуснем, че не съм прав. Да допуснем, че аз съм един мерзавец, един кюстендилски негодник, който на всичкото отгоре е и консерватор, патрЕот и каквото още се сетите. Имам едно последно питане. Ако се съберем накуп около 7 милиона души. И започнем да си повтаряме колко сме зле, колко сме незначителни и как никога нищо няма да направим… Та ако го направим, това ще ни помогне ли? Помислете върху това и попитайте вашите комшии в Миндя, когато седнете на по ракийка в хоремага.

Аз лично избирам път номер две. А той е свързан с това да познаваме, ценим и съхраняваме живо нашето изкуство и култура. Впрочем, както знаете, уважението ми към вас е огромно и ви цитирах в дисертацията си. В нея разказвам за единствените дисиденти у нас – ъндърграунд рок групите от началото на 80-те години. Попитайте либералната си дружина къде е била в началото на 80-те и какво точно е правила в знак на несъгласие с комунизма.

Като оставам с уважение

Ви поздравявам

Венци Мицов – потомствен хлебар
от квартал Могилата – Кюстендил

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !