Конкуренция в топлофикациите? Мисията възможна

Последна промяна на 09 май 2016 в 14:15 5935 1

Вече надали за някого е новина, че ситуацията в българския топлофикационен сектор е меко казано доста зле с две изключения. Двете добре функциониращи топлофикации във Варна и Пловдив са изключението, което потвърждава правилото за почти повсеместни загуби, лошо отношение към клиентите, огромен брой просрочени сметки, ниско качество на услугата, хаотични ремонти, неспазване на срокове, съмнителни клаузи по договорите, и какво ли още не.

Стигнали сме дори до абсурда, че съществен дял от клиентите на държавно-общинската "Топлофикация София" предпочитат тя да бъде направо закрита – нещо, нечувано в Европа или дори в по-бедни страни, където централното топлофициране отдавна е най-евтината и предпочитана услуга.

Тук стигаме до въпроса „Как да се оправят нещата“? Макар на пръв поглед да изглежда доста сложен, това не е така. Дори в постсоциалистически държави като България, повечето хората знаят, че най-сигурният път към качеството е конкуренцията. Искате по-качествен хляб? Трябват ни повече хлебари. Искате по-бърз интернет? Трябват ни повече доставчици. Стара и изпитана рецепта. Но, на пръв поглед неприложима в топлофикационния сектор, тъй като топлофикацията е монопол, а там не може да има конкуренция. Или пък може?
Безспорно е, че в обозримо бъдеще няма как да има конкуренция между две топлофикации за един потребител. В този смисъл, топлофикационният сектор не може да се подобри чрез конкуренция в традиционния смисъл – потребителят да може да избира между множество конкуриращи се доставчици на парно. Всъщност, обаче, това не е единствената възможна конкуренция – възможно е и инвеститори да се конкурират помежду си за закупуване и развитие на единствен доставчик на дадена услуга.

Ако една топлофикация е потенциално печеливша, то е логично да има инвеститорски интерес към нея. Също така, логично е, при такъв интерес, различни инвеститори да се конкурират помежду си кой да придобие съответната топлофикация от сегашния й собственик. Тази конкуренция се изразява в подаване на оферти с по-високи стойности, които от своя страна след това ще стимулират новия инвеститор да развие топлофикацията така, че да има възвращаемост на инвестицията.

И тук трябва да отбележим, че това не е задължително да става единствено чрез високи цени. Дори напротив – тъй като цените в България се определят от КЕВР (Комисията за енергийно и водно регулиране), операторите на топлофикации могат да увеличават печалбите си по-скоро чрез оптимизацията на разходи, по-висока ефективност и по-добри услуги, които да водят до доволни и коректни потребители, плащащи сметките си навреме. Например, "Топлофикация Варна" отдавна въведе експериментално хоризонтални инсталации, които позволяват на абонатите да се изключват напълно от услугата. Но статистиката показва, че те не го правят, а просрочените сметки са в съвсем нормални граници – просто доволният клиент не си сменя услугата и си плаща навреме.
Но защо няма такава конкуренция? Защо почти няма инвеститорски интереси към българските топлофикации?
Отговорът е прост – регулаторната рамка е сбъркана, регулаторът от години работи като своеобразен „пожарникар“, а секторът като цяло е губещ – само за 2015 година, топлофикациите в България са загубили 93 милиона лева.

В цялата работа има три особено странни практики, които бетонират статуквото. Първата е, че КЕВР определя цени и условия за всяка топлофикация поотделно. Логично, през годините дружествата със собственик или директор, който е по-близък до властта, са получавали по-добри условия и цени, а другите са „сърбали попарата“.

Втората особено порочна практика е да се прави криворазбрана политика през цената на парното, като тя се поддържа изкуствено ниска. Тук схемата е такава – регулаторът казва на топлофикациите: „продавайте парното евтино, за да са щастливи избирателите, а държавата ще купува тока от вашите когенерации скъпо, за да покриете (донякъде) загубите“. И отново за всяка когенерация има индивидуална тарифа, а често дори и откровено неправомерна субсидия.

Третият абсурд е, че правилата за топлофикациите се променят на всеки шест месеца. Представете си бизнес, в който абсолютно всичко може да се промени по два пъти на година в зависимост от това в какво настроение са политиците – как се планира в такава среда? Отговорът е прост – никак.

Тези три лоши практики правят топлофикационния сектор особено непривлекателен за инвеститори, а от там и затънал в собственото си незавидно статукво. Ако те бъдат коригирани, т.е. просто се случат нормалните неща – референтни рамки и равни условия за всички топлофикации, доближаване на цените до реалните и целево подпомагане само на бедните потребители (в момента и богатите ползват индиректно субсидия) и устойчиви регулации, които не се сменят през няколко месеца – то ще започне да се появява и нормална конкуренция между потенциални инвеститори за навлизане в сектора.

От там ще дойдат и добри практики в управлението на дружествата, ясна отговорност, тъй като големите европейски играчи не могат да си позволят забъркване в скандали, ще има нормално отношение към потребителите и в крайна сметка спиране на войната между клиенти и топлофикации.
Тоест, дори и тази по-нетрадиционна конкуренция ще роди качество. Въпросът е дали има воля да се създаде конкуренция или статуквото е пуснало прекалено дълбоки корени.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

2858

1

Daering

09.05 2016 в 14:56

Каролев, не съм ти на дипломите, но ще си позволя да те посъветвам - ограничавай се до анализи за гейм индустрията и "феноменът" е-спорт. Онази статия по ти приляга, там поне реномето ти на политик и финансист не ти играеше лоша услуга, както тук.