Гъливер

Последна промяна на 12 октомври 2012 в 19:00 5964 5

Деян Енев
Деян Енев

 

С жена ми се скарахме. Гледахме новините по телевизията и се скарахме. Аз напсувах тия, които се канеха да бомбардират и дрънкаха оръжие.

- Ти си комунист – каза жена ми. – Мръсен комунист.

- Хубава работа. Знаеш, че не съм комунист – казах. – Но в тези бомбардировки има нещо много гадно.

- Не – каза жена ми. – Ти си червен до мозъка на костите си.

- Какво значи „до мозъка на костите си”? Никога не съм разбирал тази фраза.

Опитвах се да загася скандала, преди да се е разгорял. Но сякаш лиснах отгоре канче бензин.

- Няма и да разбереш – каза жена ми. – Защото си глупак.

- Добре – казах. – Глупак съм. Не ми харесва обаче това, как някакви изкъпани, нахранени и сресани чиновници поглеждат часовниците си от по 20 000 евро и казват: Време е за бомбардировките. А после най-зализаният от тях се изтъпанчва пред камерите и обяснява как са се опитали да сведат, разбираш ли, цивилните жертви до минимум.

- А онези да не са по-добри? – кресна жена ми. – Виж какво става там.

- Не са по-добри – отвърнах. - И тъкмо това е въпросът. Когато хвърлят бомбите, добрите автоматично се изравняват с лошите. Да е дошъл най-сетне векът на справедливостта след толкова бомбардировки? Не е дошъл.

- Боже, как съм могла да живея толкова години с такъв глупак! – тресна вратата жена ми и отиде да спи на кушетката в кухнята. Аз изключих телевизора, угасих лампата и също се опитах да заспя. Но не успях. Лежах и гледах в тавана. Политиката е мръсна работа, мислех си. Държавите се държат като малки деца. Печели този, който се оплаче пръв. И чак след сто години се разбира кой е бил прав и кой – крив. Ако изобщо се разбере.

Изведнъж стъклата на прозорците потрепераха. След малко – пак. Сякаш отвън на булеварда лежеше Гъливер и се обръщаше от хълбок на хълбок. Жена ми влезе в стаята и застана тънка и бяла като изрязана от хартия в тъмното.

- Чу ли? – попита тя.

- Чух – казах.

- Какво беше това?

- Добрите бомбардират лошите.

- Страх ме е – каза жена ми.

- Ела да си легнеш при мен – казах. – Аз не съм нито от едните, нито от другите. Аз съм от глупаците. 

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

24.10 2012 в 22:01

Удивително! Описаното в разказа съм го преживяла лично, макар и леко изменено. Мъжът ми е англичанин и беше се преместил в България малко преди войната на НАТО със Сърбия. Още му беше промит мозъка от Натовската пропаганда (сега вече не е :). Като почнаха бомбардировките, три дни се карахме на тая тема - аз твърдях, че е ужасна глупост и престъпление, а той - обратното. След третия ден осъзнахме, че е тъпо да стигаме до развод заради войната и Джон каза "Let's agree to disagree". И така - съгласихме се да останем несъгласни и приключихме темата. Една нощ си спяхме във вилата ни в село Хераково (само на 35 км от сръбската граница), когато внезапно се чу ужасен гръм и къщата се разтресе. Вече се беше случила падналата ракета в Банкя. Аз се разпищах, а благопристойният ми мъж почна да псува (на английски, разбира се). След като излязохме и не видяхме никакви поражения, си легнахме отново и се гушнахме. На другия ден прочетох в пресата, че точно над нас един от Натовските самолети е преминал свръхзвуковата бариера и затова се е чул такъв гръм. След години като почна войната в Ирак вече бяхме с единно мнение по въпороса - познайте какво.

15.10 2012 в 17:09

Браво !

15.10 2012 в 11:15

много хубав текст браво!

13.10 2012 в 09:52

Браво!

12.10 2012 в 20:01

Страхотен, Браво!