Д-р Момчил Методиев: Институционалният дух на ДС продължава да живее след 1989 г. не само в новите служби

Последна промяна на 22 февруари 2016 в 08:10 7104 3

На 24 февруари в Централния военен клуб в София ще бъде официалната премиера на книгата "Държавна сигурност - предимство по наследство". Автори са историкът д-р Момчил Методиев и журналистът Мария Дерменджиева. Двамата показват едно познато лице на тоталитарната репресивна машина, но в същото време правят и обобщения за работата на тайните служби преди 1989 г., а и след това, които почиват изцяло на събраните от изследователската им дейност данни. Бил ли е водещ професионализмът за назначаване в службите за сигурност на комунистическа България? До каква степен институционалната култура в тях се е запазил и в годините на прехода? На тези и други въпроси отговорите потърсихме от авторите на книгата.

За първи път се прави изследване на кадровите дела на високопоставени служители на Държавна сигурност. Това ли е новият принос на книгата ви към темата за Държавна сигурност?

Момчил Методиев: Книгата представлява опит за институционален портрет на ДС през кадровите дела на водещи офицери, по-точно казано – на началниците в ДС. Единият принос са източниците, по които е писана книгата, а именно – личните кадрови дела. Другият е опитът за анализиране на институционалната култура на ДС и влиянието на тази култура върху прехода в България. Не сме първите, които работят с лични кадрови дела. И други изследователи са го правили, но обикновено те са проявявали интерес поради някакъв конкретен повод към един, двама, петима офицери, с чиито кадрови дела са се запознавали.

Новото в нашия случай е, че цялата книга е написана на базата на множество кадрови дела. Решихме да четем само кадрови дела и то на предварително подбрани офицери, които отговарят на определени критерии. Първият беше да са достигнали до ръководни нива в системата на ДС – министри, заместник-министри, началници и заместник-началници на различни управления, началници на отдели. Вторият критерий беше да са офицери, добили популярност покрай извършени от тях операции или вербовки, или поне да има такива твърдения, а третият критерий – да са хора, станали известни в годините на прехода като ръководители на новите служби за сигурност или като публични фигури от политическия живот и бизнеса. Сборът от тези кадрови дела е основата, върху който се гради нашият опит за институционален портрет.

Проблемът с кадровите дела е, че те са една много суха материя, а когато се прочете само едно или няколко дела, не могат да се правят заключения. Едва след като изчетохме множество кадрови дела – поне 60-70, добихме самочувствието, че имаме право да направим обобщения, резултатите от които са представени в началото на книгата. Наред с тях, консултирахме и голям брой справки за кадровото състояние на системата.

Съзнавам всички упреци, които са възможни – за донякъде субективния подбор на хората, за недостатъчната представителност на извадката, но сме се постарали да бъдем максимално коректни към предмета на изследване.

Какъв е профилът на хората от върхушката на ДС?

Момчил Методиев: Един от основните изводи в книгата е, че това са тясно ангажирани с комунистическата партия хора.

Мария Дерменджиева: Силен стимул, заради който се захванахме с тази тема, беше че в годините на прехода, поради закъснялото със 17 години отваряне на архивите на Държавна сигурност, бившите ѝ офицери получиха възможността да се самопредставят в публичното пространство като част от елита от времето на комунизма, като група от елитни професионалисти. До голяма степен успяха да внушат на обществото, че са били патриоти и са работили в ДС, мотивирани от желанието да служат на държавата. За нас, като изследователи, беше много важно да установим до каква степен твърденията за висок професионализъм и патриотична мотивация отговарят на истината. След като изчетохме десетки кадрови дела и много кадрови справки, установихме, че уравнението за професионализма на тези офицери не ни излиза. Оказа се, че основният принцип за подбор и за назначаване на кадровите офицери в ДС няма нищо общо с тяхната предварителна квалификация, професионални и делови качества, знания и опит. Особено при първото поколение офицери в ДС трудно може да се говори за предварителна квалификация, защото в най-добрия случай те имат завършено средно образование. Подбрани са изцяло с оглед на участието им в т.нар. съпротива преди преврата на 9 септември 1944 г., в „установяването на народната власт“ и последвалото прочистване от „вражески“ и „фашистки елементи“. 

При второто поколение влизането в системата става само чрез препоръка – на преден план вече излизат биографиите на родителите и техните връзки от времето на съпротивата, контактите по земляческа линия с представители на партийното ръководство или някои от началниците в ДС.

С други думи, в нито един аспект квалификацията не е водещо изискване при назначаване на нови кадри. Важна е единствено партийната, идеологическата лоялност, доказвана чрез произхода. В редица документи тази политика на кадрови подбор е напълно официализирана. Например, в разпоредбите за прием във Висшата специализирана школа „Георги Димитров“ на МВР през втората половина на 60-те години е записано, че предимство имат децата на активните борци против фашизма и капитализма и на бивши служители да КДС. Затова ни се стори и подходящо това заглавие за книгата ни: „Държавна сигурност – предимство по наследство“.

Има ли случаи тези офицери да са ставали жертва на собствената си система?

Момчил Методиев: Не в този смисъл, в който твърдят някои офицери в годините на прехода. Те се изкарват репресирани, защото имало много доноси срещу тях, без да посочват източника на тези доноси. Ако са съществували, тези доноси са произлизали или от техни колеги, или от някакви по-висши партийни среди. Но такива документи почти не се срещат в кадровите дела.

Мария Дерменджиева: Първите служители в ДС са назначени веднага след 9 септември 1944 г. – те са без всякаква квалификация, началниците им често се оплакват от това. Те наистина стават жертва на собствената си система в края на 40-те и началото на 50-те години, покрай търсенето на „врага с партиен билет“ и големите чистки след присъдата над Трайчо Костов. Тогава практически е прочистено цялото ръководство на ДС и немалка част от личния му състав – това се казва в един обширен доклад, който сме публикували. Някои от уволнените отначало са изпратени на „стопански служби“, след това са обявени за „врагове с комунистически маски“, репресирани са и съдени като трайчокостовисти. В това отношение най-показателен е примерът със Стефан Богданов. След реабилитацията на Трайчо Костов жертвите на чистката в ДС също са реабилитирани, но единствено Каприел Каприелов, бивш заместник-директор на Дирекция „Държавна сигурност“, е върнат на работа в ДС.

Колко хора за премахнати при тази първа вълна?

Мария Дерменджиева: Цялото тогавашно ръководство на ДС е уволнено, включително на окръжно ниво. На съд са предадени по-малко хора. От общия числен състав от около 4000 души, към 1951 г. са уволнени над 500 души, а други 360 са преназначени със „сериозни компрометиращи материали“, което предполага, че по-късно и те са уволнени.

Как е мотивирана чистката в т.нар. първа вълна?

Момчил Методиев: Мотивира се директно с връзки с Югославия или с антипартийната дейност на Трайчо Костов. Много тежки обвинения по това време. Но тази чистка става възможна чрез т.нар. спецпроверка. Проверява се миналото на служителите като помагачи на партизаните или като участници в съпротивата. Ако са били в затвора, например, се взимат показания на други затворници. Ако са били част от провал, взимат се показанията на всички участници в този провал. Има известни имена, които преминават на косъм през тези спецпроверки. Например подозренията към Мирчо Спасов са обект на дълги проверки, самият той често е обвиняван в „своеволие“, влиза в конфликт с Митка Гръбчева. Но оцелява в тази чистка и след това кариерата му се развива безпроблемно, въпреки явните доказателства за неговите „своеволия“. Други обаче не са пощадени. Тази проверка е много важен момент, тъй като може трайно да увреди кариерата на даден офицер. Възможно е проверката да приключи без изясняване на всички обстоятелства и сякаш това е най-лошият вариант. Тоест да се каже, че има подозрения, които обаче не са доказани. Така слуховете остават и след години проверката може да се поднови. Недостатък може да бъде например, ако служителят има голямо семейство и някой от неговите близки роднини е уличен в „лош“ произход или е обвинен в сътрудничество със стария режим. Пример: един от офицерите е женен за „попска дъщеря“ и този факт продължава да спъва развитието му дълго време, докато накрая се развежда.

Стигало ли се е до „фабрикуване“ на компромати?

Мария Дерменджиева: Трудно може да се твърди такова нещо, защото, дори и да са били изфабрикувани компроматите, следите за това се губят. Когато става дума за информация, че даден офицер има роднина, служил в полицията преди 1944 г. или избягал на Запад – това не е донос, защото може да бъде проверено. Има обаче и други случаи – за следователя Иван Охридски например има доноси. Някои са свързани с личния му живот, други съдържат твърдения, че е получавал пари и подаръци от свои познати, подозирани в злоупотреби, за да им помага или за да „изчисти“ досиетата им в ДС. В хода на проверките тези обвинения не се доказват с никакви факти, но това не пречи да се споменават като черна точка в повечето му кадрови справки.

Момчил Методиев: Не става дума за „фабрикуване“ в съвременния смисъл на думата. Агентурата, особено в края на 40-те и началото на 50-те години, практически е готова да „донесе“ абсолютно всичко. Просто защото в масовия случай през този период секретните сътрудници са набирани от вражески спрямо новия режим среди. Това са хора, които са изключително уплашени и притеснени за собствения си живот. Виждал съм чудовищни донесения, които никога не биха хрумнали на човек. Те са готови да напишат абсолютно всичко „по позивна“ – офицерът им казва, че трябва да се „докаже“, че еди-кой си е вражески настроен, предател и те „съобщават“ съответстващи „факти“.

Правилна ли е констатацията, че ресурсите, с които е разполагала ДС, са хвърляни най-вече за едно поголовно следене на самите служители?

Момчил Методиев: Не бих се съгласил, мисля, че това не е съвсем коректно. След посочения период на първата чистка, нещата се променят. Разбира се, всеки един кандидат е проверяван внимателно, проучват се миналото и близките му, отношението му към комунистическата партия и т.н. Но от кадровите дела си личи как през 70-те години вече препоръката може да преодолее всякаква съпротива, стига да идва от достатъчно влиятелен човек. Тоест, въпросът е чия е препоръката и спрямо това се наглася и фразата в съответната проверка. Тя може да бъде засилена или при необходимост да бъде употребена по-слаба дума. Но веднъж назначен, този офицер трудно може да се каже, че е следен. Нещо повече, не е лесно да бъде и уволнен дори при доказани и системни простъпки, какъвто е примерът с Хрисан Христов. Накратко, не бих казал, че вътрешното следене е в сърцевината на системата. Доноси от колеги към колеги в кадровите дела почти няма.

От цитираните в книгата кадрови дела все пак не се ли открояват и офицери с професионална закалка?

Мария Дерменджиева: Гръбнакът на ДС практически са хората, които са назначени в началото на 50-те години. В мнозинството си те имат завършено средно образование и евентуално някаква съвсем кратка служебна или партийна школа, изкарана преди да постъпят на работа в ДС. Някои са преминали и офицерска школа, прекарват известно време в Специалния отдел на Министерството на народната отбрана – това е бъдещото военно контраразузнаване, чиято основна задача в края на 40-те и началото на 50-те години е да прочисти войската от „фашистки офицери“. От 1 януари 1950 г. този Специален отдел е прехвърлен на подчинение на МВР, а служителите му автоматично са преназначени в Държавна сигурност. След това кариерата им вече се развива в различните поделения на ДС, най-вече в отделите за борба с контрареволюцията и политическия бандитизъм и в контраразузнаването. С други думи, те получават „професионалната“ си закалка, участвайки пряко във взимането на властта на 9 септември 1944 г., в организиране и изпълнение на „ликвидирането на враговете на народа“ и по линия на преследването на „политическия бандитизъм“ – зад този евфемизъм се крие горянското движение. Според доклад на министър Цанков към 1951 г. от около 4100 служители с висше образование са едва 102 души.

Момчил Методиев: Не трябва да се забравя, че по това време равнището на образованите хора в държавата не е било толкова високо, колкото е в момента. Такава биография не е някакво изключение спрямо средните българи. Проблемът обаче се състои в това, че няма следи да се търсят професионално подготвени кадри. Например Илия Лингорски, началник на Техническото управление в края на комунизма, в началото на кариерата си дори има проблеми, защото има завършено висше образование и то в Чехия. А още от началото на 50-те години ДС се оформя като най-елитната държавна структура от гледна точка на заплащане. Това предполага, че, ако се търси професионализация на службите, лесно ще бъдат подбрани най-добре подготвените в професионално отношение хора. С известни изключения през 60-те години, опити за такава професионализация обаче почти няма. Точно обратното – напрежението между стремежа към професионализация и доказването на лоялността чрез произход винаги се решава в полза на лоялността. Особено показателен е примерът с Владимир Костов, когато избягва във Франция. След бягството и преди атентата срещу него, му изготвят психопортрет. Акцентът в него отново пада върху неговия произход – дядо му бил свещеник и той му формирал светогледа от малък. Отново се връщат към произхода, а не търсят причината някъде другаде – в това, че не са си свършили добре работата, или в това, че дадените от него предложения са пренебрегнати. И наказват офицерите, които са били отговорни за неговото проучване, назначаване и „възпитание“. Единственият висш офицер, споменат в заповедта за наказанието, е Димитър Кьосев, който наистина е началник по време на назначаването на Костов, но вече е покойник по време на бягството му. Никой от действащите началници не е наказан.

Интересна сред тези ръководни кадри на ДС е единствената жена генерал Нанка Серкеджиева. Каква е нейната роля?

Мария Дерменджиева: Тя е типичен пример какъв произход е необходим за кариера в Държавна сигурност. Серкеджиева произхожда от безупречно, от гледна точка на БКП и ДС, семейство: освен че самата тя е била партизанка и е участвала много активно в съпротивата, още десет души от най-близкия ѝ роднински кръг са активни борци срещу капитализма и фашизма. Както е написала собственоръчно в анкетния си лист при постъпване на работа – тук ще цитирам: „Цялото ни семейство е било ятак на нелегални другари. Аз лично съм била ятак и помагач от 1941 г. до преминаване в нелегалност“, а после участва „като партизанка с оръжие в ръка при завземането на властта в Пловдив“. Това, че е жена предопределя единствено структурите, в които преминава кариерата ѝ, т.е. че не е на оперативна работа. Първоначално е работила в отдел „Кадри“ на МВР, след това в Пети отдел за проверка на кореспонденцията и отдел „Картотека и архив“ на ДС, чийто началник е от началото на 1963 г. до 5 февруари 1990 г., когато е принудена да подаде рапорт за пенсиониране. „Картотека и архив“ е един изключително важен отдел за дейността на Държавна сигурност.

Момчил Методиев: Иронията е в това, че тя цял живот е създавала и пазила този архив, а в деня, в който е принудена да си подаде рапорта за напускане, подписва втората заповед за унищожаване на досиетата. С тази история започваме книгата – Атанас Семерджиев, който е неин съпартизанин от отряд „Антон Иванов“, иска от нея да си подаде оставката, а тя категорично отказва да го направи. Защото не разбира как е възможно това – двамата са съпартизани, имат идентична биография, а през 1990 г. единият може да остане в системата, а другият трябва да напусне.

Изводите ви за Държавна сигурност могат ли да бъдат някаква отправна точка за маниера на работа на службите днес?

Момчил Методиев: След изчитането на всички тези кадрови дела си изградихме представа за характеристиките на институционалната култура и институционалния дух на ДС. Този дух продължава да живее след 1989 г. не само в новите служби, но и в другите обществени сектори, където се пръсват уволнените служители от ДС. Офицерите, които работят някъде другаде под прикритие – в администрацията или в държавните фирми, остават на работа, но с важната разлика, че вече над тях не се упражнява партиен контрол. Същевременно връзките на зависимост се запазват. Мрежите продължават да функционират и след 1989 година, тъй като архивите на Държавна сигурност остават затворени.

Мария Дерменджиева: Искам да уточня някои важни според нас детайли. Има един парадокс – т.нар. реформатори на Държавна сигурност, които след 1989 г. изработват концепцията за развитие на контраразузнаването, на службата за охрана и малко по-късно на органите за борба с организираната престъпност, са офицерите от Държавна сигурност с най-активно участие в т.нар. Възродителен процес. Те са на практика и единствените офицери, които в известен смисъл имат меритократично (според тогавашните разбирания) израстване в кариерата именно заради „приноса“ им за насилствената асимилация на българските турци. За тези „заслуги“ са награждавани, повишени в звание и издигнати в йерархичната стълбица. От друга страна, документите ясно показват, че новата Национална служба за защита на конституцията продължава да работи със старата агентура на ДС и дори по време на първите демократични избори за Велико народно събрание е абсолютно лоялна на преименуваната БКП. Методите на работа са идентични с методите, използвани някога от ДС в борбата срещу контрареволюцията – компрометиране на лидерите на новите политически и граждански движения, внедряване на свои агенти в тези организации, които да влияят на процеса на взимане на решения и да ги „разлагат“.

Момчил Методиев: Ще допълня, че преименуването на Второ главно управление в Национална служба за защита на конституцията е всъщност нещо, извършено от Съветския съюз още преди 1989 г. Тоест, тази промяна в ДС е обмисляна още преди 10 ноември 1989 г. На практика това не е реформа, а реорганизация.

Мария Дерменджиева: Що се отнася до развитието на контраразузнаването след 1989 г., държахме да включим в книгата професионалните биографии на Иван Драшков и Петко Сертов като представители на условно казано третото поколение офицери на ДС. Двамата имат сходен произход – от стари комунистически родове, с много добро образование, знаят добре чужди езици. По тези причини им е предложено да започнат работа във Второ главно управление на ДС в средата на 80-те години и при падането на комунистическия режим са все още на много ниско ниво в йерархията. Но тъй като след промените остават да работят в сектора за сигурност, достигат до ръководни постове в новите служби. Проследяването на тяхната кариера показва убедително, че антимеритократичният принцип при кадровия подбор, заложен от времето на Държавна сигурност, продължава и по време на прехода. Тук е достатъчно в подкрепа да се направи следното сравнение. През април 1990 г. бившият началник на Второ главно управление на ДС генерал Красимир Саманджиев, който току-що е назначен за заместник вътрешен министър, казва на едно съвещание, че в Държавна сигурност е имало срастване на отделни ръководители и структури с висшия ешелон на политическата власт, а това е довело да назначаването на партийни и комсомолски кадри без квалификация и опит на ръководни длъжности в органите. През ноември 2009 г. новоназначеният председател на ДАНС Цветлин Йовчев в свой анализ за състоянието на агенцията отбелязва: „Неясните правила, мъглявите критерии и откровените компромиси с професионализма при кадровите назначения в ДАНС създадоха убеждения у част от служителите, че заемането на по-висока позиция в йерархията зависи изцяло от изградените персонални отношения с висшия ръководен състав, както и от протекциите на външни влиятелни фигури и организации.“ С други думи, както до 1989 г., така и сега, водещи продължават да са протекциите, връзките и културата на непотизъм, най-общо казано. Точно това сочат скандалите в ДАНС от последните години – че няма особена промяна. Защото наличието на някакви лобита в една национална служба за сигурност какво друго доказва, ако не това, че обслужват нечии политически или икономически интереси? И следователно са лоялни не към държавата, а към онези, които са ги назначили.

Момчил Методиев: В този контекст искам да заостря вниманието върху това, че в дебата за съвременните служби публичното внимание пада сякаш единствено върху техните началници. А то трябва да бъде насочено и към това как става назначаването в службите. Кой назначава и въз основа на какви критерии? Другояче казано, когато човек има съответната квалификация и иска да работи за националната сигурност, къде трябва да отиде, на коя врата трябва да почука и на кой телефон трябва да се обади, за да си представи биографията? И след като я представи, по какъв начин се проверяват записаните в нея квалификации? Въпросът е да се мине през някакъв конкурентен подбор на същински мотивирани и способни служители. Когато назначаването става по препоръка, с протекции или друг подобен начин, вътрешните „кръгове“ (или лобита) в системата се възпроизвеждат. Лоялността отива към този, който те е назначил, препоръчал или уредил, а не към службата или държавата.

Мария Дерменджиева: Впрочем, съвсем не е маловажно, че тези вътрешни кръгове и лобита от ДАНС и МВР се пренасят и в други публични сектори. Ако проследим как продължава кариерата на голяма част от пенсионираните служители на системата за сигурност, ще установим доста интересни назначения със завидно заплащане, най-вече в сферата на частната охранителна дейност, но и в някои висши учебни заведения, консултантски фирми и неправителствени организации, станали известни именно с факта, че в тях работят предимно бивши „ченгета“. Мои журналистически проучвания сочат, че отиването на работа в тези частни структури става единствено и само на базата на лични отношения и връзки и няма нищо общо с предишни професионални постижения. Просто „нашите хора“ трябва да бъдат „уредени“. За съжаление, този принцип за подбор на служители днес в голяма степен управлява не само държавния, но и частния сектор.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

22.02 2016 в 19:58

Бяхме сигурни, че няма да отговорите на нашите въпроси. пък и те бяха в известна степен РИТОРИЧНИ. Омерзени сме.

22.02 2016 в 16:58

Десето си управлява държавата от 89-та до днес, а всички онези в парламента са просто нейни пиари. За всички тях си има компромати, за да се държат в зависимост. Изборите се фалшифицират със секции фантоми.
Може да се каже още много, но няма самисъл. Който не го е осъзнал за 25 години, незабавно да потърси лекарска помощ!

22.02 2016 в 12:43

Наистина ли кадровите дела на висшето ръководство на ДС са вече разсекретени и се намират на свободен достъп на гражданите, и вече е разрешено да им се правят копия, за да бъдат използвани в подобни публикации?

Кой нормативен акт урежда тази материя? Има ли подобни случаи през последните 25 години в други държави на бишата Източна Европа? А каква е практиката по този въпрос в Западна Европа и по света?

Просто питаме.