PAINOUT: Събуждаме се отвътре в края на болката

Последна промяна на 04 май 2019 в 09:00 2800 0

Понякога в лудницата от хора, съдби и хаос попадаш на страници, изписани в алено. С китари и палки за барабани. С вода. Изворна. Морска. С вятър. Крайбрежен. С болка. Без пепел. С Мрак, който тъче Светлина. Като паяче. С думи и звуци. И Музика, която говори. И те води през Мрак, който гори в Светлина. И на тях пише: „Искам да заспя, просто да заспя и да се събудя, когато ще е свършило”. „Хвърлих камъка, своя последен... ”. „Затъмнения и проблясъци - цветовете на живота, диаманти и ръжда”. „Деца на нощта, чувам вълчата им песен, музиката им, която подготвя моето бягство, каквото бях някога, го няма сега”. „Портите са отворени, скъпа. Близо са дните в края на болката. Идва Денят на ангелите. Последната сцена от пропилени мечти. Краят на изнасилените усмивки и игрите”. 

И ти е ценно, че тези “страници” са написани от българска рок група с авторска музика. Скромни музиканти, които впечатляват не със скъпи сценични дрешки, недомислени текстове и безумни клипове, а с присъствие и автентичност, и с дълбочината на онова, което споделят.

Името им е PAINOUT и новият им ЕР-албум се нарича Something More to Say („Нещо повече за изричане”). Стихийните музиканти от варненската прогресив/ алтърнатив рок група са Андон Донев, Николай Божилов, Иван Русев и Красимир Милчев. През пролетта на 2019 г. бандата представи песни от него и от дебютния си албум, в който добавяме имената на бившия басист Едмон Мардиросян и Николай Бонев (Symbolic), второ соло в песента Inhale. Освен тях PAINOUT изпълниха три съвсем нови парчета Ascension, Cross the Line и The Journey. Мястото на представяне - „ех, тази Варна!”. Географски координати - тебеширената сграда на БНР с призрачни арковидни прозорци. Мистични координати - отвъдното предаване за екстремна рок и метъл музика „От другата страна” с автор и водещ легендарният Мартин Николов.

PAINOUT стартират в горещото лято на 2011 г. с авторска музика, търсеща своя път в стилове, близки до рок и метъл. През есента на същата година към Андон, Николай, Едмон и Красимир се присъединява и вокалистът Живко Иванов, чието място впоследствие ще заеме китаристът Андон Донев. Турнето на PAINOUT от последните месеци мина през Русе, Добрич, Бургас, Варна, Шумен, Стара Загора и София.


PAINOUT. Защо „painout”?

Красьо: О, беше доста лутане, докато измислим името... Ирония, че вече имахме няколко песни, над които бачкахме след стартирането на групата, но нямахме име. В крайна сметка тогавашният ни басист, Еди, дойде един ден в репетиционната и просто каза „PAINOUT”!... Чисто, просто и ясно. Така и така музиката ни служи да си изливаме болката, та името беше удачно от тази гледна точка. А също е кратко, лесно за помнене и не ограничава в конкретен жанр.

Как започна историята ви? Какво си казахте в самото начало, през лятото на 2011 година? Какво си казвате сега, преди да излезете на сцена?

Анди: Започнахме с идеята да постигнем, ммм... хахаха, Световно Господство™ в най-широкия смисъл! В по-тесен: искахме да правим нещо свое, да творим извън ограниченията на групите, в които сме били преди. Предполагам, че просто се бяхме изморили да свирим интерпретации на чуждо творчество. Имахме и достатъчно нереализирана креативна енергия, за да се хвърлим в другата крайност и да правим само авторски материал. Сега, осем години по-късно, сме осъзнали, че го правим най-вече за себе си и се радваме искрено, когато изсвиреното стигне до хората и ги докосне по някакъв начин. Заради това и когато излизаме пред публика, си казваме, че свирим не за хората, които ги няма, а за тези, които са пред сцената - те са важните, независимо дали са двама души или е пълен клуб.

EP-то ви “Something More to Say” (“Нещо повече за изричане”)... Какво остана неизречено, непреживяно, викащо, искащо, несбъднато?

Ванко: За мен животът е приключение към вътрешното опознаване. Кой съм аз? Защо съм тук? Какво ще постигна с времето, което ми е отредено? Вярно е, че по пътя срещаме множество трудности, но преодоляването им ни прави по-мъдри и добри.
И все пак (контрастно на текстовете от EP-то) животът си има и моментите на наслада. Именно след най-големия мрак настъпва зората и удовлетворението се влива в кръвта ни.
Понякога съм се чудил как ли би изглеждала групата сега, ако времето, което отделяме всяка седмица, за да ходим на работа, отиваше за PAINOUT.

Наскоро свирихте във вече тринадесетгодишното предаване „От другата страна” на Мартин Николов. Първото ви участие в него е от 2013 година. Какво се промени за тези шест години? Кой е Мартин Николов за PAINOUT?

Анди: Мартин Николов е човек с изключителен хъс и заразителен ентусиазъм, който ужасно много подкрепя родната рок сцена. Поне аз не знам за групи, които да са направили нещо интересно в ъндърграунда и да са се свързали с него, на които Марто да не е давал медийно поле за представяне на творението им.
През тези шест години с PAINOUT изкарвахме музика, променяхме състава, имахме периоди, в които не се показвахме на сцена, но въпреки това, когато е имало интересни новини около групата, “От другата страна” е било едно от предпочитаните ни места, за да ги споделим. Радваме се, че можем да наречем Мартин Николов наш приятел!...

Шест птици на обложката на първия ви албум. Шест е числото на съвършеното единение, на мъжкото начало, огъня и божественото, и женското начало, водата и земята. В какво е съвършенството, огъня и божественото за PAINOUT?

Анди: Не мисля, че съвършенството съществува. Човешкото съзнание работи по такъв начин, че винаги търси новото, по-доброто. И заради това, когато погледнем назад, осъзнаваме, че в съвършенството, което сме намирали някога, вече виждаме шупли и недостатъци. Поставяш си нов стандарт и цел, но когато стигнеш до него разбираш, че може и още.
Отнесено към музиката, бих казал, че мигът, близък до съвършенството, се случва тогава, когато сме в студиото и импровизираме върху дадена идея. Имаме моменти, в които изсвирваме нещо и то сякаш кликва на правилната честота - споглеждаме се и осъзнаваме, че сме напипали нишка, която си заслужава да се разработи. Но тук формула няма - магията просто се случва и в това е цялата ѝ красота.

Перифразирам собствените ви текстове. Можем ли да сме по-добри и дали ще опитаме?

Баев: Всички опитваме да бъдем или да станем по-добри (имам предвид всички хора, не само ние, от групата). Ние, като музиканти, се опитваме и осезаемо с времето правим по-добра музика (според мен по-зряло звучаща). Това го виждаме с всяко ново парче. Запазваме си стила всяко да звучи различно, да изразява в широк стилов обхват музикалните ни идеи. Това сме ние - правим повечето парчета заедно, въз основа на нечия идея, и всеки дава своя принос, разбиране, похват и влияние, импровизираме и експериментираме заедно, докато не стигнем до една обща форма.

Какво трябва да се направи, изживее, роди и погребе, за да се намери Пътя без бягство?

Ванко: Направи крачка, изживей момента, роди идея, погреби страха. Повтори!!...
“Път без бягство - кратко ръководство”:
Пътят без бягство се постига чрез желание за развитие, самоосъзнаване и култивиране на полезни навици. Отделяй време за размисъл над въпроси като “Какво искам да постигна днес/ след месец/ след година?”. Така хрумват нови идеи. После отметни някоя лесна задачка, свързана с нея. Започването води до продължаване. Свикни да излизаш от зоната на комфорта - извън нея се случва магията.

Кои са диамантите и къде е ръждата в краткия промеждутък между раждане, любов и смърт?

Анди: Ох, тежък въпрос… Диамантите са важните неща около нас - онези, заради които живеем и ни носят щастие. Ръждата е всичко, което сме захвърлили и гние някъде назад по пътя, но одраскванията от ръждивото понякога ни тровят дълго след това. Осъзнавам, че това е тривиално обяснение, но и не искам да конкретизирам повече, просто защото хората сa различни и не смятам, че има абсолютен отговор. Ако аз виждам блясък някъде, то не означава, че и ти ще го видиш там. От всеки от нас зависи да търси и да открие своите диаманти и докато едни се справят по-добре, то други се лутат цял живот. И в това няма нищо лошо - все пак пътят е по-важната част, а не целта. Която, както уточних, хахаха..., е Световно Господство™.

banner 2 300x250

Възможна ли е щастлива развръзка, ако сме изгубили твърде много време, за да намерим истинското и истинските?

Ванко: Не бих нарекъл време, което е прекарано в търсене, “изгубено”. За мен това е възможност да опознаеш по-добре света и собствения си вкус.

Кога е Денят на Ангелите? Кога се отварят Портите? Кога идва краят на болката?

Анди: Цитатите са от „Painout” - песен на Еди, за която ми се струва коректно да дадем думата на него. Еди (Едмон Мардиросян) е съосновател, бивш басист и автор на част от песните на групата. Той не е в състава от началото на 2016 година, но все още с гордост можем да го наречем приятел и фен на бандата. Та, Еди...
Еди: Денят на Ангелите е Денят на Второто пришествие на Сина Божи, описано в “Откровение на Свети Йоан”. Тогава е и Painout Day. “Той ще обърше всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; нито ще има вече жалеене, ни плач, ни болка” (Откровение 21:4).

„Дълбоко... избледняващо... инстинкти... чакащи... през листата нощем, усети за ... земя, пробягваща под стъпките ми, за свобода, за братство... В себе си имам две души във вериги... Събуждайки се отвътре, отварям златни очи...”
Как и кога сменяме човешката си форма? Кога я сваляме като наметало? Кога е излишна? Кое отвъд нея е истинско?

Анди: “Shapeshifter”. Като цяло не обичам прекалено много да говоря и да обяснявам текстовете си, защото смятам, че е хубаво те да си останат леко абстрактни и прекаленото обсъждане отнема част от мистиката им. И сякаш затваря съзнанието на слушателя около идеята, която аз съм вложил, вместо да му даде поле, в което той да интерпретира стиховете (леко неудобно се чувствам, когато използвам подобни думи, отнесени към неща, които съм писал).
Ако се абстрахирам от смисъла на текста и се насоча към въпросите: ние, хората, носим много вътре в себе си - ярост, гняв, тъга, любов, страст… Цялата пъстра палитра от чувства. Понякога обаче се случва да направим нещо и в обкръжението ни да се чуят реплики от типа на “Никога не мога да си те представя да правиш това!” или “Не съм те виждал в такава светлина!”. Но това, че някой не ни вижда такива, не означава, че ние нямаме тази… “форма” в себе си. Просто тя е заровена някъде надълбоко и може да се отключи само в подходящия момент, при точните обстоятелства. Правилните копчета, натиснати в правилния (или пък в грешния) ред. Всичко е в нас и е истинско, но от едни наши проявления се страхуваме и ги потулваме, а други харесваме и показваме щедро. Въпросът е да знаеш, че са там и да опитваш да ги контролираш.

Гласове, светлини и пътеки, които не можем да запомним в сънищата си. Но не забравяме ангелите в полет, вечно млади. Като песен в Рая... Кога стигаме до Рая? Стигаме ли изобщо? Какво е Раят и светлината за PAINOUT? Кой глас не можете да забравите?

Ванко: До Рая отвъд - не знам, но мисля, че до Рая на Земята се стига, когато човек изпадне в състояние на чисто сътворение. Когато се намира в настоящия момент и влага душата си в това, което прави. Целият му фокус е върху това и сякаш всичко останало изчезва. Мисълта и движенията вървят гладко и с пълна лекота, и сякаш Творението идва директно отвъд, а тялото ни се превръща в проводник на това съвършенство.
Гласът, който не мога да забравя, е вътрешният. Той е мил и окуражаващ...

„Сън, звън, мрак, смях. Аз не разбрах. Само аз не разбрах... чудни игри за болни души...”. „Кадрил” е песен за...? Кои са болните души?

Еди: Кадрил е песен за хората, които се вричат, а после се отказват и тръгват. Просто решават, че имат аргумент и си отиват. В повечето случаи се оказва, че отсрещната страна изобщо не е подозирала подобно нещо, дори не го е и допускала за момент. Тя остава изненадана и единствено неразбрала какво всъщност се случва.
Вричането, независимо в какво - Бог, човек, любов, лоялност и т.н., е абсолютен енергиен трансфер, който генерира в отсрещната страна друго абсолютно енергийно състояние, наречено доверие.
Отказът от вричане води до енергиен колапс, който разболява енергийния център на човека - душата. След това разболява и всичко останало.

banner 2 300x250

В „От другата страна” представихте три нови песни - Ascension („Въздигане”), Cross the Line („Прекоси линията”) и The Journey („Пътешествието”). Каква е тяхната история? В какво е въздигането? Къде пресичаме линията и граница на какво е тя? Кое е най-важното пътешествие в един живот?

Красьо: Текстовете на Ascension и The Journey са мои. Прекарах голяма част от живота си, влачейки много грешни представи за живота. Едната от тях беше, че ще се появи вълшебен човек и ще оправи всичките ми проблеми. Този човек така и не дойде, и след толкова години ми писна да го чакам. Осъзнах, че аз имам силата да оправя собствения си живот. Силата е в мен и винаги е била. Ако някой друг ме беше освободил от бремето, тогава щях да съм зависим от него. Затова се издигнах сам. Тук идва и мотивът, че ако наистина искаш нещо, трябва да си го вземеш сам.
The Journey е животът ми след въздигането. Макар че всичко е същото, за мен е различно, защото преоткривам света. Какво се случва, когато се събудиш от Матрицата и минеш на следващото ниво? Това разбирам тепърва... Най-важното пътешествие за мен е това към себе си и намирането на себе си. То никога не трябва да спира, иначе душата ще умре и тогава човешкият живот изгубва смисъл.

Ще включите ли споменатите песни в нов албум и кога започвате работа по него?

Баев: Разбира се, че ще ги включим! Работата по новия албум на практика е започнала отдавна, с първата идея след издадените досега парчета. Вече имаме 4 напълно готови, които не пропускаме да свирим на сцена. В момента работим по много завъртяна идея на Ванко, освен това има още 2-3 почти готови идеи, започнати още с Еди, но които по стечение на обстоятелствата сме оставили малко настрани. От тази гледна точка не сме особено продуктивни към момента, бяхме наблегнали на записите на ЕР-то и неговото представяне. Ние и не бързаме толкова, защото следващият албум се оформя като едно ниво по-нагоре в развитието ни и не искаме да го претупваме. Така или иначе свирим всяко ново парче на живо и в случая един албум просто би ги събрал и подредил на едно място.

Бродят ли някъде прототипи на лирическите ви герои и отразява ли музиката ви реални истории? Мислите ли за концептуален албум?

Анди: Всъщност навремето планирахме първия ни албум да е концептуален. В процеса на писане на песните този замисъл започна да се размива и в крайна сметка го изоставихме в името на това просто да направим най-добрите парчета, на които сме способни в конкретния момент. Идеята за концептуален албум ни привлича, но един музикант трябва да има много ясна визия за историята, която иска да разкаже и да е узрял за това. Може би ние още не сме...
Що се отнася до първата част от въпроса: много често просто разказваме за някаква конкретна случка, момент, усещане. Друг път лириките са за сборен образ или преекспонират ситуация с цел акцентът да е малко по-силен. Различно е. Фактът, че понякога слушателите откриват част от себе си в текстовете означава, че те също асоциират описаното с нещо, което са видели или преживели. Следователно първообраз съществува и той далеч не е толкова уникален. Ние само сме го нарисували по наш начин и със свои думи.

Песента Sometimes („Понякога”) напомня за равносметки и овъзмездяване, доколкото, цитирам част от текста й, „всичко на този свят идва с цена, която заплащаме”. Каква цена платихте и плащате, за да оцелеете като българска рок група?

Анди: Николай Божилов (познат на всички като Баев) е неофициалният счетоводител на групата, така че цената във финикийски знаци трябва да я каже той, хахаха... Отдавна сме се примирили, че финансовият ресурс едва ли някога ще успеем да си го върнем. Истински важната цена идва в жертви на време и енергия, които вместо да отиват за нещо друго биват инвестирани в групата. За нас PAINOUT не е професионално занимание и заради това е нужно да бъде вместено някъде между работа, семейство, приятелки, деца, близки, хобита... Но всеки от нас си е наредил приоритетите по някакъв начин и останалите уважават избора му, стига бандата да върви напред.

Музиката и текстовете на PAINOUT звучат истинно, различни, ваши си, лично преживяни, изстрадани. Кой пише текстовете? Как се случват - свирите, пробвате, редактирате, докато думите се напаснат с музиката, или напасвате музиката с тях?

Красьо: Аз пиша повечето от тестовете. Пиша текстове от пети клас насам и това винаги е бил начинът, по който съм преживявал всякакви трудности. През годините и с израстването стилът ми също претърпя промени. В PAINOUT нещата винаги се случват по единия от двата начина. Или идвам с готов текст и останалите започват да мислят музика по него. Или мисля текст по вече съществуващ инструментал. И двата варианта се случват, нямаме предпочитан. Важно е да стане хубав текст, който да пасне добре на мелодията. Понякога отнема повече време, но няма как. Анди често ми е редактор.

banner 2 300x250

Обложките на албумите ви говорят за дълго обмисляне, емоционални снимки и екипна работа с хора, които видимо емоционално са ангажирани. Кой стои зад визуалното представяне на групата?

Красьо: Предложих концепцията за Something More to Say и подготвих пробни снимки. След това нашият добър приятел Оги Цонев дойде и направи снимките, както ги бях замислил. Идеята ми с това EP беше да покаже преходния период на групата. Издаваме стари песни, незаписвани досега, които нямат никаква връзка една с друга. Снимката на мишпулт (обложката на албума - б.а.) символизира всичките безкрайни часове, прекарани в студиото в шлайфане на тези песни.
За първия албум наистина падна много мислене. Направих няколко пробни варианта, които можете да видите тук https://imgur.com/gallery/KJ4wE. В крайна сметна всеки един отпадна по една или друга причина. Накрая с Анди работихме по обложката, говорейки по Скайп. Получи се добро съчетаване на неговата и моята идея. Макар че идеята за Something More to Say беше моя, Анди много помогна за оформлението и детайлите. Винаги ми е приятно да работя с него по визуалните неща, по текстовете, хахаха, не толкова...

Какво научавате за себе си, когато свирите на живо?

Ванко: Музиката ни привлича предимно интелигентни хора, както и други музиканти. Едва ли ще видите пого на някой наш концерт, но ако обичате мелодичните песни, смятам, че има с какво да ви очароваме. За себе си съм установил, че ми харесва приключението около живите участия - пътуването, времето с групата, общуването с приятели и нови хора преди и след изявата. Прави ми впечатление, че на сцената съм доста по-въздействащ, когато търся зрителен контакт с публиката - частица внимание за всеки един от тях и възможност да усетят енергията лично.

В кой град се свързахте най-силно с публиката и къде бихте искали да се върнете отново?

Баев: Не мисля, че към момента има точно определен град, който да ни е любим. Въпреки че на повечето места, където сме свирили, никой или почти никой от публиката не ни е слушал преди това, получаваме одобрение и понякога дори галещ егото ни възторг. Лично мен много ме трогна тазгодишното ни участие в Русе - публиката се състоеше от 8 души, от които една двойка на средна възраст - те толкова въодушевено ни слушаха и ръкопляскаха,... имах чувството, че свирим пред 200... Да не пропусна да спомена Бургас, Шумен, Стара Загора и София - в тези градове публиката беше чувствително по-многобройна. Навсякъде чуваме и усещаме одобрението… и се прибираме удовлетворени, че нашите 90 минути на сцената са си заслужавали.

Най-шантавото преживяване на или около сцената?

Ванко: Веднъж изкарах концерт с брутална температура. Бях отпаднал, а звукът на сцената беше адски силен. Едва го избутах! Толкова пречукан бях след това, че за първи път отказах настойчива покана за секс.
Красьо: Аз веднъж изкарах концерт със зъбобол и беше ужасно.
Анди: Май, като се замисля, нямаме много rock n’ roll моменти. Баев, добави задачка за това в todo листата!!...
Баев: Ами, мммм, изглежда сме каръци и нищо шантаво не ни се случва по сцените. Около сцената и по пътя към нея просто се забавляваме, тъй като рядко се събираме всички заедно извън репетиционната. За мен е най-забавно, докато обсъждаме разни теми, пътувайки в колата - тогава сме в най-задушевната обстановка и се смеем най-много, дори на проблемите си. Веднъж-дваж сме имали технически проблеми по време на концерта - я кабел се откачи, я на Анди му откаже безжичната връзка или Красьо изтърве палка на недостижимо за него място... но това се случва на всяка друга група и дори е задължително, иначе каква група сме ние!?!...

Кой беше най-забавният и най-трудният момент от снимките и работата по клипа “Stone’s Skipper Diary”?

Баев: Оооо, тук вече може да се включим към въпроса за шантавите преживявания - то си беше цял сериал! Имахме идея, че за едни 3-4 минути готов клип ще трябва да заделим повечко време, но минахме границата. Първо - логистиката - три различни дни, товарене на пълен сет барабани, кубета и инструменти, пътуване около 80 км до Тюленово, разпъване в най-големия пек и чакане на подходящата светлина - ужасно досадно! Първият ден след няколко дубъла ни заплющя яростен дъжд. Първата мисъл на всеки беше да си хване инструмента и да го прибере в някоя кола. Ние с Анди и Ванко бяхме готови бързо, за барабаните на Красьо задачата се оказа непосилна... почнахме да местим барабаните, но не успяхме да ги вкараме в колата, а дъждът вече беше опасно проливен. Добре, че Красьо имаше подготвен голям найлон. Покрихме всичко и се навряхме четиримата отдолу, за да държим краищата му да не хвърчат. Дъждът вали, вали, ние отдолу мокри до кости със сценичните костюми, зъзнем, проклинаме времето и се смеем... Следващите два дни съдбата ни засече с двама рибари от Добрич, които първия път отказаха да освободят нашата скала. Седмица по-късно попаднахме отново на същите юнаци!... С триста уговорки се съгласиха да ни отстъпят мястото си за един час!!… Такъв фактор се оказаха, че сме ги включили в кредитите на клипа. https://www.youtube.com/watch?v=uw-wJfrbFjs 

Група, музика, музиканти, които са ви Alter Ego? С кого си пожелавате да свирите на една сцена?

Красьо: Когато не съм на репетиция с PAINOUT, създавам своя собствена музика под псевдонима Lay-Zy. Тук правя всичко изцяло сам, от текстове до музика и видеа. Помага ми да разнообразявам и да израствам като музикант. Lay-Zy ми беше мечта още преди да се науча да свиря на барабани. След толкова години успях да я осъществя, като издадох собствен албум “Мъдрост от Панелката”, който между другото можете да чуете в Youtube. Лично за себе си си пожелавам да съм на сцена с X-Team.
За PAINOUT - бих искал да делим сцена с коя да е голяма рок банда и да ходим заедно по приятелски на пица след концерта! Това ще е абсурдно забавно...

Има ли за PAINOUT мечтано море, сънуван бряг и единствено пристанище? Къде са те? В места или хора?

Ванко: Световно Господство™ гласи, че мисията е завършена, когато PAINOUT покорят ВСИЧКИ морета, брегове и пристанища. А за втора част - дори отвъд! Имайки предвид времето, което всеки от нас отделя за бандата, мисля, че достижимият мечтан бряг в момента е да оставим повече произведения зад себе си и да бъдем по-познати на българската сцена. Толкова познати, че да свирим в пълни клубове.

Кои са PAINOUT сега? Кои са Андон Донев, Николай Божилов, Иван Русев и Красимир Милчев в групата? Кои сте извън нея?

Баев: Персоналните смени в групата с нищо не са я променили като цяло. Анди се зае с нелеката задача на основен вокал, Ванко е достоен заместник на Еди (щастливи сме, че се намерихме!).
Персонално и накратко за групата (мнението е лично и не е меродавно):
Анди - двигателят на групата, истинско перпетуум мобиле, вечен оптимист и в групата, и извън нея, измисля страхотни сола, които рядко греши на сцената. Върл фен на бягането в Морската градина и разни маратонски прояви в пресечени местности, но никога не съм го виждал да бяга от отговорност!
Красьо - отдаден на неща, които изразяват неговия непримирим дух - музика, текстове, визуални изкуства. Голям инат и в групата, и извън нея - упорито работи, учи се и се развива постоянно. Респект!
Ванко - въпреки, че е сравнително отскоро с нас, Ванко от упор се вписа от самото начало в нашето малко общество. Няма да преувелича, ако го опиша като много скромна личност и талантлив музикант - ако извади композициите си от компютъра на бял свят и издаде албум, аз ще си купя първите два екземпляра!! Бих го нарекъл спокоен и мъдър, въпреки че е най-малкият.
Баев премина известни житейски и емоционални перипетии последните няколко години, но вече е на линия! По-важното за него е, че разбра какво иска да прави в този живот и го прави с огромно удоволствие...

banner 545x