Цвета Маркова: Спецслужбите неглижират разсекретяването на документи

Последна промяна на 09 май 2016 в 10:54 5255 3

Снимка БГНЕС, архив

В последните години специалните служби не са направили особени усилия, за да разсекретят създадени от тях документи, така както повелява законът. Според Закона за защита на класифицираната информация (ЗЗКИ) минимум на всеки две години те трябва да преразглеждат съхраняваните от тях документи и да ги разсекретят и в период на една година - да ги унищожат или предадат в централния държавен архив. От отговори на службите до OFFNews обаче става ясно, че това не се прави и се използва вратичка от Закона за държавния архивен фонд (ЗДАФ), който позволява създаването на т. нар. "учрежденски архив". В него до ден днешен се пазят разсекретени вече документи, но въпреки това достъпът до тях е ограничен. За коментар по този въпрос потърсихме бившия председател на Държавната комисия по сигурността на информацията (ДКСИ) Цвета Маркова.

Г-жо Маркова, оказва се, че службите не изпълняват вмененото им по закон задължение да правят периодичен преглед на секретните документи, за да бъдат декласифицирани и предадени в държавния архив или унищожени. Имате ли впечатление, като бивш председател на ДКСИ, това да е практика?

От отговорите, с които разполагате по Закона за достъп до обществена информация (ЗДОИ), може да се направи недвусмислен извод за това, че съответните разпоредби от ЗЗКИ, които вменяват задължение на ръководителя на организационната единица – в конкретния случай това са ръководителите на специални служби, да организират периодично преразглеждането на всички документи, съдържащи класифицирана информация, но на интервали не по-дълги от две години, не се изпълняват. Тоест, минимум на всеки две години трябва да се разгледат всички документи и да се декласифицират тези от тях, на които срокът на защита е изтекъл. Възможно е декласифицирането на информация преди изтичане срока на защита, определен първоначално с маркирането на документа, в случай, че нуждата от защита вече не съществува. Примерът, който обикновено се дава в такива случаи, е посещението на високопоставен гост по дипломатическа линия и декласификацията на транспортната схема за маршрута на кортежа. Тя може да е с най-висок гриф на секретност и така трябва да бъде, но непосредствено след приключване на посещението схемата може да бъде декласифицирана и предоставена на изследователи или анализатори за обучение в съответните специалности в областта на националната сигурност.

Можем ли да говорим за една тенденция за масово засекретяване и масово поглъщане на информация, едно ревностно пазене на информация от страна на службите, въпреки изтичането на срока за защитата ѝ?

Можем да говорим за неглижиране на тази част от ЗЗКИ, която представлява обратната страна на класификацията. Класифицирането като процедура, която се случва в първоначалния момент със създаването на документа и подписването му, с възникването въобще на информацията във вида, в който тя е обективирана, изисква по обратния ред, след изтичане на срока, грифът да бъде премахнат. След изтичане на този период от време, за който и законодателят от една страна, и авторът на документа - от друга, са преценили, че документът има нужда от защита, не настъпва автоматично. Има процедура на декласификация, при която в едногодишен срок обществото трябва да има достъп до съответния документ и едва след това да настъпи унищожаването. Това, което забелязвам, е една тенденция за допускане на изтичане на едногодишния срок преди процедурата по декласификация и съчетанието на искането за декласифициране с искане за унищожаване, което също е порочно. Тук можем да кажем, че тези пропуски могат да се коригират чрез проактивното поведение на ДКСИ, която е в правото си да издава наказателни постановления, с които да налага глоби – дали на ръководителите на организационни единици, в конкретния случай служби за сигурност и служби за обществен ред, или на отделните длъжностни лица, е въпрос на конкретна преценка на ДКСИ във всеки един конкретен случай.

В тези пропуски може ли да говорим за умисъл или за недоглеждане и неглижиране на задълженията?

Има умисъл във формата на небрежност – може би знаят за това изискване за периодичен преглед на документите, но не се считат за длъжни да го прилагат. За това дисциплиниращата функция трябва да дойде по пътя на административно-наказателните разпоредби.

Докато бяхте председател на ДКСИ, имахте ли пряк достъп до съдържанието на документите, които се разсекретяват?

Пряк достъп до самите документи не сме имали, но аз мисля, че и законът не изисква това от ДКСИ. При вземане на решение от колективния орган за даване на разрешение за унищожаване няма изискване комисията да види документа. Има случаи, в които са ни изпращали документи и сме ги виждали, но не сме изисквали във всеки конкретен случай, защото обикновено става въпрос за големи обеми хартия. За това е предприет по-оперативният способ – една експертна група да изготвя докладна, в която да изложи становище с какви документи се е запознала, да направи кратка анотация на съдържанието, включително дали имат историческа стойност. При липса на такъв капацитет това становище може да се даде от служители на Държавна агенция „Архиви“.

Не смятате ли, че след като разсекретени документи не се предават в държавния архив, това отрязва възможността на изследователи и журналисти за достъп до тях?

Изглежда като че ли през последните години, в които възниква статутът на т.нар. „учрежденски архив“, се преодолява такава възможност. Смисълът и на ЗЗКИ, и на ЗДАФ тази информация, която представлява интерес за обществото – историци, анализатори, учени и т.н., действително да бъде осигурен достъп до нея. Ако някой смята, че учрежденският архив мълчаливо ще постигне ефекта на отмяна на съответните разпоредби, можем да кажем, че е постигнал целта.

Какво представляват тези т.нар. „учрежденски архив“, за които говорите?

Институтът на „учрежденския архив“ е уреден в чл. 41, ал. 2 на Закона за националния архивен фонд и чл. 32м, т. 7 от Правилника за приложение на Закон за ДАНС. Систематичният и семантичен анализ на цитираните разпоредби изключва съществуването на класифициран учрежденски архив. Обратното тълкуване влиза в противоречие с политиките за унищожаване на декласифицирана информация. Своевременното унищожаване само по себе си представлява превантивна мярка срещу нерегламентиран достъп. Нещо повече - запазването на класифицирана информация след изтичане срока на защита създава предпоставки за нерегламентиран достъп.


В този смисъл може ли да се търсят законови решения, които да са по-императивни по отношение на предаването на тези документи?

Според мен тук проблемът е на плоскостта на закона, а не толкова на правната техника. Написано е, че документите трябва да се предават в държавния архив. Може би трябва да има някаква категорична формулировка, като се определи срок, в който това трябва да се случи или достъпът до този учрежденски архив да бъде публичен. Могат да се инициират законодателни промени в ЗДОИ, които да внесат яснота в статута на учрежденските архиви като явни архивни масиви.

Достъпен ли е всъщност регистърът по ЗЗКИ – както казахте, ДКСИ се запознава с документите в най-добрия случай по някаква анотация.

По-лошо – този регистър дори не е съвсем пълен. Ако би бил воден съвсем добросъвестно и пълноценно, както законодателят е предвидил това още през 2002 година, би дал една доста пълна обща представа за обема на класифицираната информация, която се създава от съответната институция и като цяло в държавата. Но за съжаление, една от причините, които са изтъквани винаги, е, че не е възможно да се води такъв регистър в реално време, защото не всички институции, служби или органи на изпълнителната власт притежават защитени връзки. Но тук има една малка неточност, че, ако този регистър, както е посочено, съдържа само сигнатурата на документите, той сам по себе си не е секретен. Така че това оправдание не следва да се отнася за този регистър.

banner 545x