Как се прави филм без сценарий, пари и с крадци

Последна промяна на 18 март 2014 в 21:33 4570 0

Амиел Къртин-Уилсън отговаря на въпросите на пъбликата след прожекцията на филма му
Амиел Къртин-Уилсън отговаря на въпросите на пъбликата след прожекцията на филма му "Руини".

Австралиецът Амиел Къртин-Уилсън, един двамата режисьори на "Руини", гостува на София Филм Фест, за да представи новия си филм.

"Руини" е импресионистична история за двама млади любовници, необяснимо привлечени един от друг, които бягат от бруталния и пълен с престъпления и насилие свят на модерна Камбоджа.

Напускайки Пном Пен след убийство, Фирун и Сована навлизат дълбоко в джунглата. По време на пътуването уязвимата им любов се люшка на приливи и отливи, докато те се отърсват от травмата на живота, който са оставили зад себе си, отприщвайки насилствения си гняв към света.

Любов и смърт се преплитат и докато двамата любовници бегълци се впускат все по-дълбоко в бездната, светът около тях странно се трансформира.

След края на една от прожекциите на впечатляващата си продукция Амиел Къртин-Уилсън проведе дълъг разговор със зрителите.

Историята по работата върху драматичната творба се оказа не по-малко интересна от самия филм.

Как се сработихте с другия режисьор, тъй като сте двама?

Досега съм работил в сферата на документалното кино. В "Руини" работя заедно с Майкъл Коди, докато предишният ми опит в снимането в съдружие с друг режисьор беше катастрофа. Така че ние с Майкъл много внимавахме да си измислим такъв метод на работа, че и двамата да можем да пробваме различни неща. Дори това да значеше, че няма да снимаме едновременно едни и същи сцени. Ще Ви дам пример – ние не написахме сценарий на филма, ние написахме един план, който беше само 15 страници. Направихме това заедно с намирането на актьорите и парите в рамките само на 1 месец. Понеже идваме от Австралия искахме, като идем в Камбоджа, да сме възможно най-свободни и открити към това, което се случва. Искахме да взаимстваме неща от реалността. Един добър пример е песента, която рибарят изпя в една от последните сцени. Ние просто го помолихме той да изпее нещо и той го направи. Не сме измисляли нищо ние. Имахме 4 оператори, които работеха едновременно. И това, което се случваше беше, че докато заснемаме една сцена, понякога се появяваше някой друг от операторите, качен на моторче, и казваше „намерих едно страхотно място за снимки“. Пример за такова място е рибарника, който виждате в началото на филма. Той също не беше в сценария, но беше много интересен, така че просто намерихме начин да го вплетем в историята. И за нас беше добро решение да измислим една любовна история, развиваща се по време на пътуване. И всичко останало, което срещнем по пътя, да го закачаме за нея.

Господинът каза, че не знае камбоджански. Откъде тогава знае, че нещата, които се казват във филма, са наистина това, което си мислим, че са, а не като китайските татуировки, на които си мислим, че пише „сила“, а всъщност пише примерно „стол“ или друго нещо?

Ние нямахме сценарий и нашите диалози се импровизираха направо на снимачната площадка, но с нас имаше един прекрасен преводач, който успяваше да възстанови за нас много дълги сцени – дори едночасови, просто превеждаше всичко, което се е случило там. Може би забелязвате, че във филма няма много хумор. Истината е, че имаше доста шеги, но те се оказаха непреводими. Например сцената в хотела, в която актьорите си говорят – там те всъщност си разказват страшно много шеги. Получихме превода на много от тях, но имаше една за една жаба и някакъв дим, но честно казано аз изобщо не можах да разбера защо това е смешно, но всички други се смееха.

Защо избрахте Камбоджа и как се роди идеята за този режисьорски експеримент?

Другият режисьор – Майкъл Коди, е работил преди в Камбоджа като чуждестранен кореспондент. Като такъв е отразявал процесите срещу Червените Кхмери и е много силно впечатлен от способността на страната да се съвзема от травмите и да ги преживява. Всъщност за това става дума във филма – за хора, които чрез любовта успяват да се избавят от травмите си. Също така това, което според мен се случи за разлика от предишни пъти, в които съм работил 5-6 години над сценарий, този път снимахме много бързо и аз и Майкъл не успявахме да се „хванем“ за някакви сцени, и да не си ги „даваме“. Това направи монтажа доста лесен. Тук трябва да добавя, че Майкъл е учил философия и животинските звуци във филма – особено лая, са негова идея, свързана с това какъв шок е за едно дете да чуе кучешки лай, как тази травма може да бъде преодоляна. И героите всъщност успяват да преминат през това, и от животни да се превърнат в хора.

Защо убихте рибаря?

Страхотен въпрос. Това е може би най-сложната част от историята. Ние имахме известни трудности с тази част от филма. Това, което искахме да направим, е да покажаем как двамата всъщност заради любовта си изпадат в нещо като лудост. Затова бяхме решили да убият този рибар, като всичкото това беше свързано с драмата на момичето, което трябва по някакъв начин да се отпусне и да прави любов с човека, когото обича. После, когато монтирахме, си помислихме, че връзката между тях е толкова деликатна, че това убийство може и да няма място в нея. Затова решихме да го пресъздадем по такъв начин, че то да изглежда двусмислено, да не е ясно дали това е сън, или се случва наистина. Така че сте свободни да решите сами какво се е случило. Понякога, когато гледам филма, вярвам, че са го убили. Друг път съм напълно уверен, че това е кошмар, така че зависи в какво настроение е човек, докато гледа.

Как намерихте актьорите си?

Имахме прекрасен продуцент в Камбоджа, който ни помогна с много неща, включително и с кастинга. Много е интересна историята на Роус Мони, който играе главната мъжка роля, който е много добър актьор, но не получаваше добри роли в Камбоджа, защото кожата му е по-тъмна на цвят и просто не го викат за главна роля. И това е първата му главна роля. А Санг Мален, която играе главната женска роля, всъщност е жена каучук и това е първото й участие във филм. И за да си представите колко точно хаотично беше всичко на снимките, единственият западняк, който се появява във филма – Джони, е човек, с когото се запознахме 2 дни преди началото на снимките, докато пие в един бар на хотела ни. Там го намерихме. Той също не се беше снимал до този момент, но беше гледал творби на Майкъл, така че имаше понятие какво търсим. През цялото му представяне на екрана той беше изпил поне 20 бири. И е прекарал много време в затвор в Индия за престъпления, за които не знам точно какви са. Може би пренасяне на наркотици, но не мога да бъда сигурен.

Може би му се е наложило да играе себе си просто?

Не само, но и много често, когато казвах „стоп“, той просто не спираше сцената, а продължаваше.

Опасно ли беше?

Беше опасно, да. Ние снимахме в съвсем истински бордеи, използвахме за някои от ролите си съвсем истински проститутки. И доста често трябваше да снимаме дадена сцена за около 10 минути и после да бягаме, защото полицията идваше. Същевременно камбоджанците са най-прекрасните хора, които някога съм срещал. Те са безкрайно мили, а сърцата им са огромни. Също така за нас беше много важно като едни бели външни лица, които идват от някъде другаде, това, че работим без сценарий и съответно даваме на актьорите много по-голям контрол над това какво се случва във филма, защото ние не бихме искали да дойдем от някъде другаде и просто да ги заставим да приемат нашата идея за това какво е Камбоджа. Обаче човекът, който играе ролята на сводника в началото на филма, е пристрастен към амфетамините и непрекъснато през нощта нахлуваше в стаите ни и крадеше разни неща. Имаше райони, в които снимахме, където трябваше да има с нас полицейска охрана – около 3 души. Но туристическия борд на Камбоджа не би искал да Ви казвам това – там е едно чудесно място.

Казахте, че сте пристигнали в Камбоджа без пари, как намерихте финансиране?

Нашата камбоджанска продуцентка е великолепен човек и успя да финансира началото на снимките. Тя самата е израснала по времето на Червените Кхмери и буквално е трябвало да се крие в полета със захарна тръстика и да пие вода от реката. Що се отнася до останалата част от австралийския ни екип – ние работим с тях от много години и на тях явно много им харесва нашия хаос, защото всъщност те сами си платиха пътуването до Камбоджа. И всички спяхме в една голяма хотелска стая.

Нарочно ли има толкова малко диалог във филма?

Нарочно е, да, но във филма има дори по-малко реплики, отколкото мислехме първоначално. Мисля, че се дължи на това, че когато започнах да снимам, „Руини“ ми беше първият филм, който ми се наложи да снимам на друг език. В началото този момент много ме притесняваше, но скоро забелязах как, когато слушаш сцената на друг език, който не разбираш, много по-добре възприемаш жестовете, мимиката и всичко останало. В крайна сметка някак естествено се получи, че ние се фокусирахме над тази част.

Ние също така монтирахме филма в Камбоджа и прекарахме 6-7 месеца там и това е моето най-любимо място на света. Освен това за нас беше огромна подкрепа, че когато прожектирахме филма си пред наши приятели от страната – поети, танцьори и артисти като цяло, на тях им хареса. Те са свикнали с камбоджанските филми, които са само комедии или ужаси. Но в крайна сметка казаха, че нашата драма е достатъчно реалистична. Очакваме с нетърпение камбоджанската премиера на „Руини“ и част от онова, което ще направим там, е да организираме безплатни подвижни прожекции в различни села, защото много хора там живеят с по-малко от долар на ден и по-друг начин не могат да си позволят да отидат на кино.

Откъде намерихте вдъхновение?

Всички мои филми са създавани в сътрудничество с хора, които са преживели много голяма травма в някой момент на живота си и тя остава запечатана вътре в тях. Може би това ме привлече в Камбоджа, защото там не е един човек, а цяла страна, която е преживяла такава травма. Филмът трябваше да има различен край – трагичен. Двамата главни герои трябваше да бъдат линчувани. Но след като опознахме хората там, ние просто не можехме да наложим този жесток край, не ни се струваше правилно. А също така с този екип, с който работим, имаме стремеж да правим неща, които изглеждат напълно налудничави и невъзможни.

Следващият ми филм ще се развива в Ню Йорк и ще се разказва за застаряващо джаз музиканти, които пътуват във времето. Нямам идея как ще проработи това.

Докато снимахме, кралят на Камбоджа почина. Тъй като народът му го възприемаше като баща, не само като крал, хората направиха 7-дневна церемония по погребването му и ние решихме, че това е много специален и особен момент, в който по някакъв начин всички усещат особеното чувство, което витаеше.

С какво заснехте филма?

Използвахме фотоапарати „Canon 5D” и решихме да заснемем голяма част от продукцията през нощта, защото истината е, че картината на 5D изглежда по-добре през нощта. Аз работя с един композитор от повече от 10 години и той пише музиката винаги преди да започнем да снимаме. И я нося на снимачната площадка и даже понякога я пускам, докато работим. Много голям почитател съм на минималистичната музика, на един постоянен фонов шум, фонов звук, който да присъства. Кадрите на забавен каданс, които виждате, са направени с камера „Phantom”, която лови 2500 кадъра в секунда. Използвахме ги при „пресечките“ в сюжета на филма, защото те са този мост между сънуването и реалността. А в Камбоджа хората не вярват да имат голяма разлика между съня и реалността до такава степен, че ако една жена се събуди до съпруга си и е сънувала, че той й е изневерявал, ще го зашлеви.

Роден в Австралия през 1979 г., Амиел Къртин-Уилсън прави своя дебют на Сънданс през 2000 г. с "Да преследваш Буда", който печели множество награди, включително и за най-добър документален филм на филмовия фестивал в Сидни.

Филмът му "Bastardy" печели Наградата за най-добър документален филм на Наградите на австралийската филмова критика (FCCA) през 2009. Същата година късометражният му филм "Цикада" има премиера в Кан като част от „Петнайсетдневката на режисьорите”.

Международната премиера на драматичния му кинодебют "Hail" е в състезателната програма „Хоризонти” във Венеция’11. Филмът е прожектиран на множество фестивали по света, сред които в Истанбул, Карлови Вари, Мюнхен и Ротердам. "Hail" печели и доста международни награди, сред които и наградата на критиката (представена от вестник „The Age”) на фестивала в Мелбърн.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !