Кан - биографични и бунтарски мотиви

Последна промяна на 25 май 2017 в 21:41 4203 1

"Роден"

На официална церемония, но в приятелска атмосфера, фестивалът в Кан почете своята 70-годишнина. В големата зала „Люмиер“ бяха показани монтажи от архивни кадри, припомнящи откриването през годините, паметни награждавания, събития.

Вездесъщият Тиери Фремо, представящ екипи, гости, специални събития винаги с хумор и неукротима енергия, поздрави цвета на киното. Негова половинка във воденето беше Изабел Юпер. На уникална фотосесия за задължителната „семейна снимка“ бяха събрани над стотина знаменитости – всички живи носители на „Палмата“, лауреати, президенти и членове на журита...

„Тази година честваме заедно 70-годишнината от брака на киното и Кан“ - каза развълнуваната Юпер. Цитирайки Жан Кокто, президент на журито през 1953, тя добави, че тайната на един продължителен брак, на една любовна икстория, продължила 70-години е „срещата на духовете и сърцата.“ Имаше още мозайка от монтажни филми, проследяващи историята през жените-режисьорки, децата и, разбира се, скандалите. „Ние, отдадените на киното, както и тези, които го правят и честват, ние отказахме да пораснем. Защото киното е също и продължаващо очарование за детето, спящо в нас“ – пошегува се Фремо.

Сред многото задъхани речи се открои тази на Гилермо дел Торо, една от най-влиятелните фигури на новата вълна в мексиканското кино: „Днес в света на постистината трябва да призовем чудовищата. Да измерим онези, с които живеем. Отново да изпитаме емпатия. Да простим греховете и несъвършенствата си и да се разбунтуваме срещу онези, които твърдят, че трябва да се отнасяме с недоверие към „другия“. Срещу онези, които ни казват, че има „ние“ и „те“, които да отхвърлим и които демонизират всичко, различно от нормата.“ Церемонията беше озвучена с филмова музика, маркирала историята на фестивала. Венсан Лендон, носител на наградата за мъжка роля от 2015, обобщи, че в Кан идват да кажат и да покажат нещо, а не да се харесат. „Всеки от нас може да промени света - аз съм от тези, които смятат, че големият режисьор има тази власт“ – добави той.

Разбира се, светските журналисти не пропуснаха да изкоментират, че Марийон Котийар и Летисиа Каста си мерят деколтетата – дълбоко очертани...

Лендон се представя убедително като Роден във филма на „дискретния“ режисьор Жак Доайон „Роден“, третият от френската селекция. Актьорът докарва впечатляваща прилика с големия майстор, пуснал си е гъста брада, взимал е специално уроци по скулптура и прави силен и нюансиран образ на творец преодоляващ вътрешни и външни кризи, но като цяло разказът не се отлепя от клишетата на традиционния биографичен филм. И тук акцентът е върху любовните отношения - с Камий Клодел (Изиа Иглен), негова ученичка и метреса и жена му Роз. Но този сюжет ни е доста познат от „Камий“ (1988) на Брюно Нюиктен, минал по екраните в България, с 2 номинации за „Оскар“, с Депардийо и Изабел Аджани в главните роли. Тази година Франция чества 100-годишнината от смъртта на великият скулптор и някак не ме напуска усещането, че това е добросъвестнен, професионалнонаправен поръчков филм...

"Опасният"

Като говорим за биографични филми, не може да не споменем и една от скритите бомби на фестивала – „Опасният“ на Мишел Азанависиус, филм за една от иконите на киното Жан-Люк Годар, очакван със затаен дъх от киноманите. Годар е един от „бащите“ на френската „нова вълна“, променила киното в началото на 60-те, най-радикалният и най-екстремният, рушител на стария и създател на нов киноезик. Създаден по мемоарна книга на неговата бивша жена Ан Виаземски, също и актриса в негови филми, филмът ни го показва като „поп икона, но и като нормален човек“, както каза на пресконференцията Азанависиус. След „Артистът“, прелестно пътуване през нямото кино, отличен с цели 5 «Оскара», тук той прави самоубийствен ходпосягайки с почтителност, но и с хумор на едно божество, каквото е Годар за френската синефилия. Затова и тя му отговаря свирепо - с най-ниския рейтинг.

Необяснимо е, че най-долу в класацията (засега) го поставя и международната критика... Вероятно годаристите-фундаменталисти не могат да преглътнат своя идол като нормален човек, обсебен от киното гений, но и ревнив и подозрителен съпруг; високомерен и менторсващ, но и постоянно съмняващ се в себе си интелектуалец. Кризата в отношенията с 20-години по-младата му жена (Стейси Мартин) се проектира и преплита с неговата екзистенциална и творческа криза и се разиграва паралелно с кризата на бунтарите от 1968. Голямата заслуга на филма, освен тонът на разкрепостеност, са богатите възстановки на събитията от 68-ма, студентските вълнения по улиците, мащабните манифестации, разпалените студентски дискусии. Вдесятката е и превъплъщението на Луи Гарел, един от най-нашумелите млади актьори на френското кино. Лека плешивост, тъмни очила, фъфлене и отривиста походка са елементите, които очовечават легендата.

"120 удара в минута"

Интересно е как ще погледне журито на Алмодовар на този „пастиш“, на този дързък опит да се транспонира един мит. Да добавим, че визията е много плътна, а операторът се е опитал да снима като Раул Кутар, оператора на Годар от „До последен дъх“. Обратно на „Опасният“, който е силно недооценен във френската преса, друг френски филм е, струва ми се, превъзнесен. „120 удара в минута“ на Робен Кампило, разглежда яростната битка на група активисти, които се борят против разпространението на епидемията от СПИН в началото на 90-те. Непримирими и открити, младежите се изправят срещу безразличието на властите и лицемерието на фармацевтичните компании. На фона на тяхната агресивна кампания, често съпровождана с хвърляне на бомби от изкуствена кръв по чиновници и институции, се разгръща и една любовна история между две момчета, едното от които умира от болестта. Проблемът за някои зрители е прекалено натуралистичното на моменти показване на мъжката любов. Но явно актуалното и днес политическо послание, че гражданското общество трябва да се бори за правата си, искреността и изповедалността (режисьорът сам е бил активист и участник в антиспин- кампанията от 90-те) са това, което печели симпатиите на критиката.

Споменатите 3 филма, с различен авторски подход и визуален стил представят гордостта и тревогите на днешното френско кино - националните колоси, оставили отпечатък в световната култура, но и гражданската непримиримост на едно общество,което продължава да разчита на войнстващата енергия на младостта.Боряна Матеева

banner 545x