Кольо Карамфилов: Стихията на художника е промяната

Последна промяна на 12 януари 2014 в 16:33 12590 0

Кольо Карамфилов. Снимка: Булфото
Кольо Карамфилов. Снимка: Булфото

Известният български художник Кольо Карамфилов е починал снощи след усложнение от перитонит. В края на 2013 г. Карамфилов навърши 50 години.

В памет на големия художник публикуваме портрета на Деян Енев, писан преди десет години.

Преди броени дни ( 16. 08. 2003 - бел. авт.) художникът Кольо Карамфилов се върна от Япония. Там беше поканен за участие в изложбата "Българо-японска графика" в град Кофу, префектура Яманаши - наред с още 9 български и 10 японски графици. Изборът на българите бил направен лично от световноизвестния японски график Сусумо Ендо. Всеки българин трябва да отиде в Япония - за да може, като се върне, да види колко сме щастливи всъщност ние, българите, не спира да повтаря след посещението си там художникът. В Япония нямат поле. Единият град преминава в друг град. Японецът няма никакво лично пространство. Докато пътува в метрото, японецът спи, притиснат от друг спящ, защото е капнал. Но тъкмо затова той е свръхтолерантен, етичен и добронамерен. Той няма право на погрешен избор. Той няма право на вражда.

Колко неща бихме си спестили, ако съзнавахме в какво благословено място живеем и ако не се поддавахме така ексцентрично на чобанските си страсти - да въртим гегата на поляната и да псуваме наред. Ако пусна един стресиран българин на токийската гара, той веднага, на мига ще се излекува. Ако доведа един японец тук на селска сватба, той ще бъде на седмото небе от радост. Трябва все повече да си даваме сметка за тези неща, убеден е художникът.

На 6 години, в детската градина, Кольо Карамфилов веднъж нарисувал клоун. И точно в този миг се почувствал истински художник, и разбрал, че рисуването ще е неговият живот. По-късно първата си международна награда - от Международното биенале на графиката във Варна през 1987 г. - печели именно със серия изображения на клоуни.

Кольо Карамфилов не е висок човек, но когато върви по улицата, я изпълва цялата. Гласът му също я изпълва. Улицата го познава, радва му се и го поздравява. И той й се радва, но преди всичко я гледа и запомня.

"Имам невероятна визуална памет - признава той. - Донякъде тайната на успеха ми се крие в това." Въпреки че добре съзнава, че успехът е грешка, която околните не прощават. Косата му вече се е прошарила - на 7 декември тази година художникът ще навърши 40 г., но все още е сресана като на малкото момче от детската градина, което беше нарисувало онзи клоун. Приказва бързо, гладко и умно: една от причините, далеч не маловажна, определени кръгове да се опитат да го привлекат към политиката преди време, за да опаковат със скандалната му слава на тотален авангардист политическата си нищета. "Ама как бе, братче, да се навия, когато още след първия разговор разбрах, че никой няма да ти позволи да започнеш да ринеш лайната. Нещо повече, сред тези лайна направо гъмжи от хора, на които им е хубавичко вътре, затънали до гушата, топличко им е."

Не личи Кольо Карамфилов да съжалява за политиката. Неговият свят е съвсем друг - светът на визуалните идеи. Той завършва сценография в родния Пловдив през 1982 г. И нахлува веднага в изобразителното ни изкуство, прекрачвайки академизма като някакъв непознат вид голяма птица, примерно албатрос - ако можем да си представим албатроса с оперение на колибри: кацна той преди около 20 години в разграфеното от изкуствоведите пространство и обърка, преобърна и преподреди всичко с размаха на огромните си пъстри крила. Но го направи толкова мощно, сърцато и категорично, че в гилдията даже и не разбраха как не му се разсърдиха особено. Сценограф, график, илюстратор, живописец, скулптор, автор на инсталации; съосновател на групата "Модерна класика", на авангардната група "Ръб" и на групата "Диско'95", той отстоява с уникално себеотрицание своята независимост, своя начин да вижда. 

"Удивителното" в това (често болезнено) отстояване на независимост бе в изумителната адекватност на пластичните му находки", пише за него изкуствоведът Петър Змийчаров. "Те се появяваха с шеметна бързина и пластична изчистеност, която изглеждаше просто несъвместима с бързите обороти на мислене, работа, търсене, чувстване, които въртяха ежедневието на автора им. Неговата скорост изобщо изглеждаше несъвместима (години наред) със застойната дрямка... а днес все така се състезава с шизофренните обороти на новия век."

Негов учител в творческото дело, най-общо казано, е кинорежисьорът Андрей Тарковски. Защото той е сред малцината, които успяха да фиксират безвремието, обяснява художникът, използвайки думата безвремие като синоним на "вечност". Нещо подобно е съзрял и във филма на Алмодовар "Говори с нея". Затова смята за подарък на съдбата работата си като сценограф в постановките на скандалния украински театрален режисьор Андрей Жолдак - между другото племенник на Тарковски: "Чайка"(с пълно заглавие "Опит за усвояване на пиесата "Чайка" по метода на Станиславски"), поставена в Москва; "Хамлет. Сънища", с която бе открит тазгодишният Международен театрален фестивал "Варненски дни"; или "Отело", поставен в Румъния и обявен за най-добрия спектакъл за 2002 г.

Неговата стихия е промяната. Той живее, мисли и твори на цикли. "Днес графика, скулптура, сериграфия, инсталация, обект - като изказ имат смисъл за него само ако са начин за визуализиране на чувство, личен проблем, преживяна болка, съмнение или светла радост.

Нищо в работата му не е подражателно. Нищо не е случайно. Нищо не е самоцелно "вписване" в клишетата на новите форми и изказ", пише проникновено за него Петър Змийчаров.

Кольо Карамфилов много обича и често разказва следната история: "Един син се наканил да тръгне по белия свят, за да започне да си вади сам хляба. Както му е редът, преди това поискал бащината благословия, а също така помолил баща си да му даде някакви средства. Бащата му казал, че отдавна е чакал този миг и е готов за него. И го пратил да отвори едно дървено сандъче. Синът го отворил, но за негово учудване вътре намерил само една бележка, на която пишело: "Няма винаги да е така!" "Но, татко!", възкликнал синът. "За какво ми е тази бележка?" "Това е най-ценното нещо, сине, което мога да ти дам. Сега, докато си беден, този надпис ще ти вдъхва кураж, че след време ще забогатееш. Някога, когато пък си вече богат, този надпис ще те приземява и ще ти помогне да не се самозабравиш."

Той не може да прости на държавата, че се е отказала да ползва енергията на народа си. "Ние сме рядък, енергичен народ, всичко правим със страст, която много други народи не притежават. Обаче японецът например още със събуждането си сутрин знае, че държавата мисли за него, че е създала закони, които да го пазят и закрилят. А у нас е точно обратното - и виждам все повече хора, които са тотално демотивирани. Това важи особено за творците, за нашего брата. Как може едно общество да не създава условия за работа например на един Теди Москов или един Александър Морфов? Те са национална ценност, която трябва да бъде използвана. Това са специални хора и трябва да бъдат пазени по специален начин от обществото."

През 1995 г. по личен повод той отива при Ванга. "Виждам те на върха на планината", казва му пророчицата

Точно след една година той заедно със свои колеги започва изографисването на малкия параклис "Св. Георги" над село Ковачевица. Неврокопският митрополит дядо Натанаил им дава своите напътствия и своята благословия. И хиперноваторът Кольо Карамфилов разбира, че в сърцевината на канона е истинската свобода.

Когато Кольо Карамфилов върви по улицата, я изпълва цялата. Улицата го познава, радва му се и го поздравява. Защото голямата привилегия на истинските творци е тази, че те се раждат цялостни. Те знаят за света толкова много, че веднага могат да откроят главното. А то, по думите на художника, е следното: една сутрин всички хора да се събудят с мисълта как да донесат радост и да направят празник деня на някой друг.

Кольо Карамфилов от години се мъчи да прави тъкмо това. И ако съдим по наградите му, по над 20-те му самостоятелни изложби и най-малко още толкова на брой групови изяви, май в голяма степен успява. А тъгата, която съпътства делото на всеки творец, си остава лично за него - също както при образа на клоуна от първата му рисунка на 6 години.