Мамо, искам приказка

Последна промяна на 01 юни 2017 в 16:01 5617 0

„Мамо, искам приказка” – този боен зов предизвестява един епичен интелектуален двубой с тригодишния ми син.

Какво толкова, всички майки четат приказки на децата си, вероятно ще си помислят тези, които не са имали случай да премерят силите си с хитрите и тепърва осъзнали възможностите си да поставят натясно родителите си тригодишни.

Преглъщам мъчително и започвам:

„Направило си Косето Босето гнезденце, снесло си яйчица....”.

И тук наблюдателното дете ме прекъсва:

”Щом е снесло яйчица, значи е женско, нали, мамо”.

Леко объркана от неочакваните му познания за половете, потвърждавам неоспоримия факт, че птицата трябва да е женска.

„Това не е най-важното, слушай нататък”, нетърпеливо казвам и продължавам.

„Дошла лисицата и поискала на косето едно яйцице. „Нямам, Лиске”, отговорило то. „Като нямаш, тебе ще изям”, заплашила го лисицата и птичето й дало яйчице”.

И отново съм прекъсната от озадачен глас:

„Мамо, защо Косето лъже, нали не трябва да се лъже?”

„Е, да, но то не иска да си дава яйцата, за да си излюпи пиленца”.

„А защо тогава си дава пиленцето, ти, ако се изплашиш да не те изяде лисицата, ще ме дадеш ли на нея?” забива ме в земята моят син.

„Не, няма да те дам, но Косето е по-малко от мен и не може да победи лисицата”, ловко излизам от положението аз.

Благополучно, без прекъсване, преминавам през моментите, когато Косето си дало всички яйчица и заплакало, кучето му предложило да му помогне и се скрило в шумата, а когато дошла лисицата, я подгонило и тя се скрила в дупката си.

„Кажете, краченца, какво викахте, докато ви гонеше куето, а вие, ушички и очички?”, попитала лисицата. ”Беж, лиске, да бягаме”, отговорили те”.

„Ушите и очите не могат да говорят”, категорично се възпротивява малкият.

„Това е приказка, в нея всичко е възможно”, отговарям аз с общоприетата баналност и бързо, за да не му дам възможност за нов въпрос, продължавам:

„А ти, опашчице, какво викаше?”

„А защо не пита и нослето си какво е викало?”, намесва се отново критичнят слушател. „Сигурно е забравила”, опитвам се да се измъкна аз.

„Ха, лисица-забравана, тя не е хитра”, прави съответния извод той, но аз пропускам забележката покрай ушите си и го оставям да смята горката лисица, известна с лукавството си, за глупава. С облекчение препускам към края, където лисицата си подала опашката, кучето я измъкнало и й разкъсало кожухчето, а Косето си снесло яйчица и си отгледало пиленца. Но надеждите ми са напразни.

„А в гората нямало ли други лисици”, лукаво пита детето. Без да подозирам капана, аз наивно отговарям:

„Сигурно имало, едва ли само една лисица живее в цялата гора”.

„Значи друга лисица ще отиде пак да иска яйца на Косето и трябва пак да започнем да четем приказката отначало”, победоносно изстрелва любимият ми син.

И аз започвам приказката отначало, със слабата утеха, че въпросите вече са ми известни. Но не, конспектът е сменен.

„А защо лисицата не вземе всички яйца накуп, а идва всеки ден”.

„Защото не може да ги носи..” и т.н.

Когато най-накрая заспиваме – той напълно наясно с всички явни и скрити страни на приказката, аз с усещането, че съм направила литературен анализ, на който и най-известният критик би завидял, си мисля колко е хубаво все пак за малко да изляза от клишето, в което годините ме сложиха, от категоричните мнения без въпроси, от скуката на възрастните си мисли и да прочета отново, като напълно непозната история, втръсналата ми стара приказка.

И дори ми стана тъжно, че не съм мислила дали Косето е мъжко или женско, не съм го виждала като страхлив лъжец, че не съм се сещала, че носът на лисицата е пренебрегнат или че след щастливия край друга лисица може да отиде да тормози птичето.

А може би просто съм забравила как се слушат приказки...

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !