За 'Разкажи ми' – новия роман на Калин Терзийски

Последна промяна на 27 януари 2018 в 08:03 4201 2

Не знам защо, но в съзнанието ми изниква споменът за любимото ми детско филмче – „Костенурките Нинджа“. Бях малко дете, когато телевизиите излъчваха анимацията, но помня, че се прехласвах най-вече по Учителя – старият плъх, който подготвя стратегически и физически своите ученици костенурки за велики битки.

И оттогава знам: добрият учител е като изумруд, който блести и осветява пътя на онези, които го слушат. Той ще им помогне да изминат пътя си, неизкушавани от лесното.

Минаха години и дойде младостта. В нея живях празно, безцелно, с пуста душа и тленни желания.

Докато един ден – един такъв сив, скучен и вял ден, в който момичето Диана не намираше смисъла – реших да вляза в книжарницата и да си купя книга. Книга от Калин Терзийски, който мрачно ме гледаше от плаката на витрината.

Прочетох книгата за един следобед. Няколко часа, в които в магазина, в който работех, не влезе никой. И когато затворих и последната страница, можех само да стоя, да гледам напред в тъмното и безгласно да слушам отекващите думи от книгата. А тези думи ме учеха, подтикваха ме да изляза от безпътицата и да хвана пътя напред.

И най-вече – думите на Калин Терзийски ме вдъхновиха да живея, но и да чета, и да пиша. И всъщност така се започна. Днес някои ме познават от портретите, които пиша за OFFNews, а други – като поет. Но малцина знаят, че без рамото на Кайо не бих имала смелостта да се покажа над повърхността на реката на живота. И вслушвайки се в неговите слова, и попивайки всичко, написано и казано от него, неусетно се превърнах в това, което съм. Щастлив човек.

Междувременно изминаха близо девет години, в които аз растях, а Кайо пишеше и издаваше. Разказите му донесоха Европейска награда за литература и хиляди читатели, а романите му спечелиха възхищението на не един. Имаше и тежки периоди, в които той пиеше и скандализираше света. И до ден-днешен не разбирам защо подлата алкохолна болест се спря именно на моя учител. В това време аз бях там, в разни измъчени телефонни разговори или в мълчание чаках бурята да отмине. Но от сърцето ми той никога не си е тръгвал.

Малко по-рано – през 2015-а година – той ме покани на среща. Срещнахме се в едно заведение до НАТФИЗ. И ми предложи да стана творчески редактор на романа, който започва да пише. Всички негови романи са написани с така наречения „американски“ редактор – това е човекът, който слуша писателя, записва, коментира и анализира. Аз, разбира се, се съгласих.

И ние работихме върху този дълго обмислян от него роман. Преди това се наложи да прочета за Гадамер и неговата идея за това, че ние възприемаме текста според собствените си възприятия, култура, интелект и емоции. Прочетох и за феноменологията на Едмунд Хусерл – за описването на лично преживяното. И изслушах още веднъж всички парчета на The Doors и на Джон Ленън. За да съм сигурна, че познавам и разбирам добре света на писателя Калин Терзийски.

Работата по романа „Разкажи ми“ прекъсна няколко пъти. Първо, по това време бях студентка и трябваше да се подготвям за изпитни сесии. После – Кайо се върна към коварния алкохол, който го съсипа и го постави в много лоши условия – физически и социални. А накрая – аз не бях съвсем с всичкия си; преживявайки една любовна раздяла, аз търсех някакви истини.

После – благодарение на близките и на двама ни – ние се върнахме към работата по „Разкажи ми“. И днес този много преживял и дълго мислен роман може да се открие във всяка българска книжарница.

Днес – затваряйки последната страница на романа, за пореден път прочитайки го – аз бих могла да кажа само, че това е роман за пътя – на момчето, което се ужасява от войните и не иска да играе с пушки и гранати; на момчето, което се превръща в мъж и писател. За съзряването, за срещите с думите, за различността, за писането като миг между възторга и отчаянието, за сладките опиянения от него, за смисъла му, за успеха и славата. В момента, в който затворих книгата, аз не се нуждаех от нищо. Нито от разговори, нито дори от музика. Та аз имах всичко! Думите на учителя, който с всяка страница разкрива пред своята ученичка Диди една голяма, мъдра, цял-живот-оформяна философия. Философия на писането, но и философия на живеенето. Защото писането е живот, нетърпящ еснафски подбуди; живот, пълен с обаяние и смисъл.

Освен в техническата работа, аз участвам и като героиня в тази дълбока, но въпреки това четима книга. Ученичката, която се колебае дали да отдаде всеки свой дъх на изкуството. Отговорът идва с прочитането и е универсален за всички питащи се. А именно – думите са територия на отдадените. На истинските хора.

А ето и няколко любопитни истории от работата ни по „Разкажи ми“.

Веднъж, докато пътувах с такси към Банкя – към къщата му, таксиметровият шофьор ме заговори и му споделих, че отивам при Калин Терзийски и че работим заедно по новия му роман – „Разкажи ми“. Обясних на шофьора, че с Калин разговаряме за философията на писането – той като успял автор с мен като начинаещ такъв. Тогава той каза: „Ами ти почти си станала писателка! Щом ти е поверил своето оръжие – словото си – и те е посветил в тайнствата на писането, значи вече си писател!“ Когато пристигнах в къщата на Калин, той беше зает с друго и не успях да му разкажа за разговора по пътя: беше толкова съсредоточен да се възхищава, да мисли и да говори за младия, но висок и някак строен бор в двора на къщата, че не исках да го откъсвам от тази дълбока капсула. Побързах да включа диктофона, а в съзнанието ми се запамети снимка на този момент: писателят, величественият бор, обръщането към себе си чрез възхитата пред дървото.

Друг път, докато водихме един от нашите разговори, които са описани в романа, той каза, че му е трябвало ужасно много време и много наблюдаване на картини с есенни листа, четене на литературни описания на листа и пр., за да започне да забелязва красотата на есенните листа. Когато се прибрах вкъщи, ми хрумна следното: същото се отнася и за мен. Тоест, преди да се докосна до литературата на Калин Терзийски, аз не забелязвах нито красивите есенни листа, нито пълните със смисъл човешки лица, нито умеех да изпитвам истински чувства. А поетът в мен е дремел…

Докато работихме по романа, срещнах майка му пред една спирка на градския транспорт. Заговорихме се – без да се познаваме кой знае колко добре – и тя ми разказа как от дете Калин много четял и запомнял всичко изключително добре – исторически факти, медицински термини и т.н. Тогава разбрах защо интелектът на Кайо е толкова пространен: той просто чете непрестанно, запомня и най-вече: мисли.

Мисленето, разсъжденията и идеите – това откриваме в новия роман на Калин Терзийски. А мисленето и разсъжденията са не по-малко привлекателни, те са не по-малко действие от изригването на вулкан.

Представянето на романа е на 1 февруари от 18:30 ч в книжен център Гринуич.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

800

2

limlim

27.01 2018 в 14:11

"А поетът в мен е дремел…" Ми що не го остави да си дреме???
Че то вулкан от теб, вулкан от Кайо и си отидохме мърцина... Цунамито на таксиметъра, в морганичен съюз с майката на Кайо, ще заличи следите.

1018

1

Светла Николова

27.01 2018 в 12:42

Всяка дума в романа, всяка породена от нея емоция и всяко усилие и на двама ви си струва. Благодаря ви и смело напред !