Как умират нелегалните хора в София

Кои са хората, които умират в София заради вида си, произхода си, липсата на документи, недостига на солидарност?

Последна промяна на 19 април 2019 в 18:00 13131 3

Снимка Константин Мравов

Саид Мохамеди на Лъвов мост, 2018.

Текстът на Константин Мравов е публикуван в независимия сайт за коментари, анализи и истории "Клин/Клин".

Продължаваме историята на Ребин Митран, имигрант с йезидско име от Ирак, починал в нощта между 1 и 2 март 2018 година в Центъра за кризисно настаняване на бездомни хора в кв. „Захарна фабрика“.

При температури под -10 градуса Митран е намерен на „Ботевградско шосе“ най-напред от патрул на Трето районно управление. На място пристига и линейка. Паралелно с това сигнал за премръзнал човек е подаден и до мобилния екип на центъра за бездомни хора.

„При неизяснени обстоятелства, неясно от кого точно, е решено Ребин да бъде предаден на мобилния екип, а не да получи спешна помощ. Той е бил в безпомощно състояние, на място е имало линейка, но въпреки това не е бил взет в спешен център. По чия преценка аз не можах да разбера. Предстои прокуратурата да изясни този въпрос. Докато са го качвали в буса на мобилния екип, линейката си е тръгнала“, разказва Радослав Стоянов от БХК, който проследява случая. Прокурорската проверка продължава и в момента.

В центъра Ребин е в безпомощно състояние. Това е установено и от лекар, който всяка вечер преглежда настанените хора със здравословни проблеми. Повторно е повикана линейка, която имигрантът не дочаква.

„Социалните работници твърдят, че е честа практика служителите на спешната помощ да не взимат бездомни, дори когато се отзовават по сигнал. Оставят ги там или ги оставят на мобилните екипи на центъра“, казва Радослав Стоянов.

Така приключва животът на Ребин Митран – избягал от ИДИЛ, които убили майка му, озовал се в България, с психологически проблеми и алкохолна зависимост, без документи, „неуспешно интегриран“ и незаслужаващ болнична помощ.
Щрихи от живота на нелегалните хора

Във втората част на историята на Ребин Митран ще се спрем няколко съпътстващи я съдби. Тези на други нелегални – хора без дом и документи, но с много и разнообразни проблеми.

Човек, който помни Ребин с добро, е афганистанецът Саид Мохамеди. Запознават се по улиците около Женския пазар. Тогава Саид е на ръба на отчаянието. Той и семейството му са настанени Регистрационно-приемателния център „Военна рампа“ на Държавната агенция за бежанците. Ежедневно трябва да се справя с насилие между живеещите вътре в самия център и възможността да бъде ограбен и бит навън. Поради липса на статут за закрила не може да намери работа, а оттам и средства, с които да издържа майка си и по-малките братя и сестри.

Седнал е на някакъв бордюр, когато някакъв човек, иракчанинът Ребин, идва и го пита какво му е. „Изненадах се, че някой ми говори на фарси“, спомня си Саид впоследствие. Ребин не може да намери работа на афганистанеца, но го води в солидарната кухня, където да помага и да може поне да взима храна за семейството му. Двамата стават нещо като приятели.

„Той пиеше, но не беше лош човек. Имаше голяма добрина у него. Виждах го да проси пред джамията. „Дайте ми 1 лев, моля“. Изглеждаше мръсен, някои хора го удряха – и бежанци, и българи. Всеки път му взимах цигари и чай. Опитваше да ми целува ръцете, но за мен това не беше нищо“, спомня си Саид Мохамеди. Седмица след една такава среща разбира за смъртта на приятеля си.

Самият Саид е носител на недописаната история на хиляди афганистанци, преминали през България в последните 4 години.
Семейна трагедия на път за Европа

Саид пристига у нас през есента на 2016 година. Преди да напуснат Афганистан, той учи висше образование и работи в маркетингова компания в Кабул. Живее със семейството си в съседната източна провинция Каписа. Както в голяма част от страната, и тук присъствието на талибаните и други фактори правят насилието ежедневие. С баща му, майка му и още 6 негови братя и сестри тръгват към Европа и най-напред достигат Турция.

Влизането от южната ни съседка в Европейския съюз им струва по 2000 долара на човек.

„Първоначално мислехме да влезем в Европа през Гърция, през морето. Но трафикантът каза, че ще е опасно и предложи да минем през България. Каза, че ще е само 5 часа. Вървяхме през горите и планините, през джунглата, три дни и три нощи, без храна и без вода“, описва Саид влизането си в България. След границата в готовност ги чакат хора с коли, които да ги закарат до София.

По пътя „през джунглата“ обаче бащата на Саид изпада в шоково състояние, вероятно от обезводняване. Казва на семейството си да го остави, но в крайна сметка успяват да го пренесат до мястото, откъдето ще ги откарат. Стигат до София, където ги оставят в някакво мазе.

„Беше 4 или 5 часа следобед. Трафикантът каза, че ще доведе доктор до 7ч. вечерта. Не дойде. Обадих му се и попитах къде е докторът. Каза ми, че ще е при нас в 9ч. Това не стана. После ни заключиха в това мазе и ни казаха, че утре някой ще дойде, защото сега не могат да намерят никого“, разказва афганистанецът за първите си часове в София.

Състоянието на баща му се влошава и Саид успява да разбие вратата на мазето. Стига до втора врата, по която отново започва да блъска. Идва възрастен човек, който не знае английски и явно е оставен да ги пази.

„Възрастният човек се обади на трафиканта, който дойде и ми каза, че баща ми е жив, но е в кома и че ще може да го закара в болницата“, продължава Саид, който няма ясна представа в коя част на българската столица се развива действието.

Пренасят баща му до колата на трафиканта, той се качва с него. Не отиват в болница. Закарва ги в някаква гора.

„Влязохме в тази гора и аз го питах – защо не отиваме в болницата? Той ми каза – „Млъкни, чакам мой приятел да дойде. Баща ти вече е умрял. И теб ще те убием и всичко се приключва.“ Директно ми го каза, беше доста по-едър от мен човек. Аз се разплаках.“

В крайна сметка никой друг не идва, а в един момент трафикантът, който според Саид бил българин, оставя него и баща му на някакво място в града. Афганистанецът успява да извика линейка от телефона на минувачка. Спешна помощ идва след 20 минути, а докторът му казва, че баща му отдавна е починал.

Живот в България

banner 2 300x250

Успява да се събере със семейството си в районното управление, като след 24 часа са препратени към „Военна рампа“. Към момента на този разговор през 2018 Саид живееше там от 1 година и 8 месеца. Той и семейството му получават отказ да им бъде предоставен бежански или хуманитарен статут в България, който опитват да обжалват в съда. През 2016 и 2017 молбите за убежище на хиляди афганистанци у нас масово са отхвърляни. Основание за това е, че въпреки размириците, страната официално не се намира във война.

Първите преживявания на Саид в Европейския съюз са свързани с опитите да освободи тялото на баща си – няколкодневни обиколки по болници, морги и районни управления. Успява да го направи, след като търси помощ, включително финансова, от хора в джамията „Баня Баши“. Погребват го в смесено гробище до София, с голяма помощ и от любезна служителка на Червения кръст. Саид вече е глава на семейството си.

В края на 2016 „Военна рампа“ е място, пренаселено със сирийци, афганистанци, иракчани и пакистанци. Жени и деца съжителстват с „много опасни хора“, по думите на Саид. „За една дума можеха те наранят или убият“, разказва той. Със сигурност средата е доста опасна за млади момичета, каквито са сестрите на Саид.

Проблем има не само вътре, но и около лагера, където бежанците биват дебнати от хора, които вътре наричат „мафия“.

„Групи от по 10 до 20 човека атакуват по двама-трима бежанци. Бият ни, взимат ни парите, телефоните. Мен на два пъти са ме нападали. Татуирани са, гологлави. От тях има бели, има и цигани. Смятам, че нападат бежанци, защото ако нападнат българи, то те могат да позвънят в полицията. Ние не можем.“

Тази среда, преживяното на път за Европа и загубата на баща му, наред с отговорността да се грижи за още 7 души, отключват психологически проблеми у афганистанското момче. Описва ситуации, при които посред нощ става, крещи и блъска с юмруци стената в коридора на центъра.

Различни травматични синдроми засягат голям брой жители на раздирани от война страни като Сирия, Йемен, Ирак и Афганистан. Най-уязвими са децата, но ужасът да си обграден от смърт и насилие, включително на близки, няма как да не засегне и хора в 20-те и 30-те им години като Ребин или Саид. Някои губят ума си, някои се обръщат към алкохола, някои отговарят на насилието с насилие.

„Бих останал в България“

Макар първоначално да не намира сигурност тук, през 2018 Саид твърдеше, че би живял у нас, ако му дадат документи. След първоначалния шок, през 2017 и след това успява да намери две временни работни места, подходящи за чакащи статут. Посещава Варна, Балчик, Пловдив. Участва с епизодична роля във филм на режисьор-афганистанец, сниман в София, за която му дават 50 лева.

В рамките на престоя му обстановката в лагера на „Военна рампа“ също така се успокоява и той става един от отговорниците на своя етаж. Познава се с всички, включително с персонала и полицаите.

Нищо от това обаче не помага на него и семейството му да получат официална закрила в България. Статутът им е отказан и на две съдебни инстанции. В момента се намират в Босна и Херцеговина, като крайната им цел е Германия. В Сърбия Саид прекарва 5 дни в болница заради психологическите си проблеми. Казва, че в Босна не може да си намери работа и че в България е бил по-добре. Тук му се струва подходящо място за бизнес, веднъж човек да се установи.

banner 2 300x250

„От всички лоши ситуации ми идваше много нагорно. Сега съм по-добре – мисля за други хора, намирам какво да правя, за да помагам. Надявам се в лоша ситуация и на мен някой да ми помогне. Искаше ми се Ребин някой да го беше завел в болницата, да го беше приютил, да му помогне. Той беше добър човек – на мен ми помогна, когато нямах работа. Ако имаше кой да му помогне, той можеше да е много повече“, казва Саид Мохамеди от Афганистан за своя починал в София приятел.

Финал в „Захарна фабрика“

В края на тази история се връщаме към едно от местата, където Ребин Митран от Ирак търси приют и помощ и където в крайна сметка умира – Центъра за кризисно настаняване на бездомни хора в „Захарна фабрика“. Тук принципно не е място за бежанци, а българското гражданство и личната карта са задължително условие за прием, с което обаче се допускат компромиси.

Всяка нощ през астрономическата зима центърът предлага подслон и скромна вечеря на около 160 души, какъвто е капацитетът му. Намира се в сградата на община „Илинден“. Близо до нея е гниещият труп на Захарната фабрика, около която някога е създаден и едноименният квартал.

Днес в тази най-стара част от него цари сюреалистично усещане. Олющените жилищни сгради едновременно са населени и изглеждат сякаш никой не е припарвал до тях от десетилетия. Зелените ивици между жилищните блокове не са обект на строителен интерес, какъвто биха били другаде в града. Тук не би се появил „Златен век“. Центрове за бездомни, наркомани и други нелегални хора се намират на такива места, защото другаде жителите се вдигат на протести.

Градинките, тесните улици и централната алея с пейки приютяват социално многообразие – възрастни жени, млади семейства с детски колички, компании от здрави български момчета в анцузи, наркомани и пияници с блуждаещ поглед, неконтролирана популация от улични кучета.

Коридорите на старата сграда и луминисцентното осветление в центъра създават усещане за изоставена болница. Реално скоро е имало ремонт, като служителите се оплакват от отношението на самите обитатели – показват две продънени легла и счупени кранчета в тоалетните и баните, които били в „изрядно състояние“ преди „сезона“. Топла вода все още тече. Чаршафите се сменят.

През деня хората трябва да се връщат в другия си дом – улицата, но някои остават с благоволението на социалните работници. В този ден тук са останали един циганин в инвалидна количка и баба Ленче – заспала жена, която на прозореца над себе си е подредила оцет, олио и други необходимости.

По думите на директора Йорданка Темелкова, основното предизвикателство за центъра не е подобряването на условията, а самите посетители.

„Те са много сложни хора. По някакъв начин са изгубили дом, контакт с близки, живеят на улицата години наред. Когато се опитваме да ги социализираме, невинаги успяваме“, казва Темелкова, която оправдава „сложното“ положение при по-възрастни и хора с увреждания, но не и при по-младите бездомници в работоспособна възраст и физическо състояние.

banner 2 300x250

Според Темелкова общината „прави и невъзможното“ хората да са обгрижени достатъчно добре – в студените месеци им дава легло, вечеря, закуска и лекарски преглед всяка вечер. Постоянна медицинска помощ няма, психологическа не се предлага. При нужда се вика полиция или спешна помощ.

Пред БХК и свои познати в социалната кухня починалият тук преди година Ребин Митран твърди, че в центъра е преживявал насилие и принуда, а е станал и свидетел на убийство. В комитета и кухнята е имало и други такива оплаквания от бездомни хора. Основно Ребин се оплаквал от служител на центъра, който преди това бил сред настанените, а после упражнявал насилие върху други бездомни и ги карал да му купуват марихуана.

Бившият директор Пепи Джуренов казва, че Ребин е бил особено тежък случай – приемали го, въпреки че нямал каквито и да е документи и защото не искал да отиде в имигрантския център на „Военна рампа“. Понякога са го гонили, защото е пиян. Не отрича, че инциденти между настанените са възниквали (разбира се – не и убийство), но изтъква, че при ниските заплати е невъзможно да се намерят достатъчно служители.

Темелкова, която поема управлението през следващия сезон, казва, че няма проблеми с бюджета. Налага се обаче, за да бъде окомплектован персоналът, все още да се наемат бездомни хора – практика, на която тя „не е фен“. И която се дължи на липсата на желаещи да работят там.

По думите на Темелкова, не оставят никого в студа, дори да няма документи, за което честата причина била, че човекът ги е продал. Тази зима има един смъртен случай в центъра – възрастен човек, за който в предишни вечери няколко пъти е викана спешна помощ, но явно не бива приет в болница.

„Някои от години живеят на улицата, нямат личен лекар, тотално са неглижирали здравето си. Имаше човек, който никога не е имал лична карта. Живее си със зеления паспорт отпреди време“, дава пример Темелкова.

Около 6 часа вечерта, когато през март вече се мръква, бездомните започват да се събират пред центъра и да чакат да влязат. След края на месеца няма да имат тази възможност. Горе ще получат вечеря – една супа и малко хляб. Притежанията им са събрани в найлонови торби, които носят. По пътеките през „Захарна фабрика“, посока общината, се стичат всякакви – повечето мургави, има от онези баби с брада и мустаци, има типове, които си говорят сами, има млади момичета и момчета, които вече нямат зъби и здрав вид, има и хора, които не знаят български.

Да се озовеш в тази ситуация е комбинация от обстоятелства – някои имат видими здравословни, в това число и психологически проблеми, които ги правят несъвместими с „нормален“ живот. Някои имат зависимости. Някои са нямали родители, повечето нямат никакви близки. Има такива, които са загубили близките и работата си и след това са попаднали в сегашната си ситуация.

Те съществуват в този кризисен център, на няколко километра от центъра на града, по тротоари, подлези и канафки, на практика – в паралелна вселена. Паралелната вселена на нуждаещите се, но недостатъчно легални хора. Веднъж попаднали в нея, по-голям изглежда шансът да умрат там, отколкото да се измъкнат.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1521

2

blagoycho

01.05 2019 в 14:54

Жалко за човека, ама проверявайте ги тия факти моля. Между 1 и 2 Март температурата не е падала под 0 https://www.meteoblue.com/bg/%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D1%82%D0%BE/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%BE%D0%B7%D0%B0 /archive/%D0%A1%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%8F_republika-b%C5%ADlgariya_727011?fcstlength=1m&year=2019&month=3

-375

1

rrr11

20.04 2019 в 13:47

Като е бягал от ИДИЛ, кой го е карал да идва чак в София... има бежански лагери в съседните на Ирак, Турция и Йордания.
И след като ликвидираха ИДИЛ в Ирак, защо не се е върнал в родината си, ами продължава да мръзне в София.
Малко ли бедстващи пенсионери имаме по селата без полиция и лекари, ами и за тия да трябва да се грижим.