Последен спомен за Калата

Последна промяна на 26 декември 2012 в 22:02 2782 0

Когато дъхът спре и лекарят потвърди смъртта, сигурен ли сте, че в този момент човек няма повече мечти? (Из „Въпросниците” на Макс Фриш)

През 70-те години на миналия век Георги Калоянчев е специален гост на откриването на Карнавала на хумора и сатирата в Габрово. Възлов елемент в сценария на тържеството е рязането на опашката на котката – метафорична емблема на пословичната габровска пестеливост и нещо като местен вариант на сегашното рязане на ленти и трибагреници.

По традиция специалният гост трябва да скъси опашката пред стотиците важни гости от региона, столицата и чуждите посолства. Дават на Калоянчев ножицата, габровска стопанка държи писаната – не бутафорна от плат или картон като днешните, а истинска, бяла и пухкава. Калата, млад, първичен и енергичен, замахва и клъц - в средата на опашката. Котката определено не го очаква – пронизително измяуква, изскубва се от ръцете на пестеливата габровска стопанка и побягва през множеството, което не знае да пляска ли или да си трае. Калоянчев гледа смутено, дамите – отвратено, двама-трима от чуждите дипломати се изнизват след котката.

Това е моят първи детски спомен от големия артист.

Има един филм с Робин Уйлямс - „Последен спомен”. Пренася ни във възможното бъдеще - в главите на новородените се имплантира чип, записващ всяка секунда от живота им. Когато настъпи смъртта, чипът на покойника се предава на монтажист (Робин Уйлямс), който сглобява пъзел от емблематичните събития в записа. Героят на Робин е достигнал висш пилотаж в занаята: отсява всички злепоставящи моменти и в деня на погребението близки и приятели с просълзени очи гледат прожекцията на една безупречна биографична лента .

В една такава лента моментът с опашката на котката вероятно би бил заличен. „Монтажистите” от нашите телевизии и вестници го доказват: каквото да пуснеш и отвориш тези дни, попадаш на някой, разказващ красиви спомени за големия артист. Или на типично нашенски жълти вариации на контрапункта: „Докато Калата умирал, негови комшии правели ремонт в жилището си и из целия блок се разнасял ужасяващ грохот на бормашини и флексове.”

Но имаше и изключения: някои от медиите ни изкопираха най-доброто от американския модел в отразяването на поклонения и погребения – накараха хората да си спомнят истории с Калата, които те карат да се усмихнеш и да го усетиш такъв, какъвто наистина е бил. Без цензура. Защото човек и след смъртта е по-симпатичен с грешките, лутанията си, с всичко онова, което го прави истински живял.

След онзи карнавал на хумора Калоянчев стана любимец на местните хлапета. Хареса ни погледа му след побягналата котка – като на дете, хванато в момент на провинение. Провинение, чийто сценарий всъщност бе дело на възрастните.

Актьорът у нас често е жертва на сценаристите. И ако някой успее да бъде голям актьор, въпреки сценаристите ни, значи наистина има невероятен талант. (Ако Робин Уйлямс трябваше да играе в някой от днешните български сериали, щеше ли да бъде наистина Робин?)

Рангел Вълчанов - един от първите режисьори, открили талантливия бургазлия за големия екран, разказва, че Калата обичал да прецаква сценаристите. В началото на 60-те на откриването на Киноцентъра в Бояна, актьорите от "Инспекторът и нощта" трябвало да забавляват височайшите гости като им демонстрират „на живо” как се снима филм. Изведнъж зарязал снимачната площадка и се спуснал към официалната партийна делегация. Прегърнал театрално първия функционер и го задърпал към камерата на оператора. Всички наоколо се превивали от смях, освен охраната и сценаристите.

Калоянчев всъщност победи сценаристите, когато взе едно от най-мъдрите решения в края на живота си - да слезе навреме от сцената. „Не разбирам хумора на днешните сатирици - каза. – И тялото не ми се подчинява вече.”

През есента на 2000 г. Георги Калоянчев преминава през най-тежкото изпитание в живота си. Блъска с колата си 66-годишна жена на магистралата София-Бургас. Изскочила изневиделица, опитвала се да пресече, нямало начин да бъде спасена. Героят на Робин със сигурност би заличил от идеалната биографична лента този момент. А всъщност е добре да се говори за случилото се. И е трябвало през всичките изминали години да се говори, не да се потулва. Защото ударът, покосил жената, покосява и Калата. „Природата е наказала човека, като му е дала способността да има спомени”, споделя артистът. Между чувството за вина и стабилността на гръбнака има пряка зависимост. Духът е който ни държи изправени, пречупиш ли го, кръстът и краката също се прекършват. Може би, ако бяхме изкопирали най-полезното от американските традиции на лекуване на травмата чрез терапията на откровеното говорене, творческият път на Калата би продължил по-дълго.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !