Провокативното изкуство на Янко Велков-Янеца

Последна промяна на 27 юли 2016 в 20:34 7005 1

Янко Велков-Янеца.

Ако се запитаме къде е културата, при все съкратените бюджети и противоречията в средите, отговорът е прост – от известно време културата не е в бляскавите салони с публика от стотици лица със загладени коси. Тя е в тесните софийски улички, в алтернативните пространства, в мазетата и се създава от независими артисти с малко средства. Тя повдига въпроси, работи с усещанията на хората, като ги провокира и ги прави съучастници и най-важното, стойността й надхвърля многократно приходите за артистите. Идеите се раждат спонтанно, между приятели и съмишленици и думата, която най-точно описва процеса на работа и крайния продукт е свобода.

Едно такова място е ателие „Пластелин”, което се намира в София и е отворено за артисти – художници, актьори, танцьори, дори поети и писатели, които не се страхуват от малките пространства, от сумрака на мазетата и от трудностите, които съпътстват независимостта. Николина Богданова, Янко Велков-Янец, Светослав Николов и други стопанисват мястото, излагат и поставят вътре, организират акции и пърформанси, при това техните събития са достъпни на цената на малко повече от кутия цигари. Тук може да се преживее един различен и провокативен арт, изчистен от натрупванията в конвенционалния театър – рисуваш сърце върху безжизнен мъж, а после виждаш и чуваш сърцето му; пиле, върху което се въздейства с високо технологична електроника, показва мястото на човека в ерата на чиповете; музика и танц; заклещен между стегнати въжета човек... диша и друго, за което тепърва ще научаваме.
Дали обаче усилията им не остават като единичен „Изстрел в мрака” (както се казва едно от събитията) – силен и страшен, но кратък? Дали е необходимо артистът да се съблече гол и да спре движението на улицата, за да бъде чута неговата дума? Тези въпроси намират своите отговори някъде, където за тях се говори.

Защото Янко Велков Янец говори. На неговия език. Със средствата на театъра, на неговия акционен театър. Ownership е поредицата му от акции, в които той се съблича гол, докато скъпо облечена дама го влачи с верига и клетка на главата. В следващата част е обратно – Янеца е облечен като бизнесмен, а актрисата Мира Захова е гола, с клетка на главата, водена на верига от него. Човекът на изкуството е вързан в клетка като домашно животно, а веригата държи светът на парите. Сами трябва да решим какво означават голите тела за нас – зрелище, скандал или безпомощност и унизеност. Това не е обикновена демонстрация, както казва Янеца, а провокативно изкуство и то ще продължи да се случва и с други артисти в ролята на вързаните, дори на жълтите павета в столицата.

Самият Янец е щастлив човек. Той има много приятели, които обича и те го обичат. Често се влюбва и често страда от това, когато любовта е несподелена. Но съществува и едно друго чувство, което го връхлита със страшна сила понякога – това е онази безкрайна тъга и самота, която стои в този свят. Не е депресия. „То е като удар на камбана със специфичния звук. Например историята на Лея Иванова и филма за нея. Ако щете, големите хора, които си отидоха от този свят. Ако щете, голямата тъга на Пеньо Пенев в стихотворението „Пътека”. Много са примерите. Но тази тъга е отвъд нас всички, всемирна е.”, казва той.

Роден е през 1968-а година в София. Детството му е щастливо – заедно с тайфата играят до късно вечерта пред блока и се прибира, чак когато баща му изсвири от терасата. Това са времена, в които все още няма мутри и престъпност. Израства с обичта на родителите си и своя по-малък брат. Тийнейджърството му също е весело – слуша се денс музика по шумни купони. Въпреки, че наистина определя себе си като щастлив човек, Янеца смята, че ако артистът не чува страданието на хората, не може да прави изкуство.

Веднага след смяната на властта през 1989-а година в Пловдив се основава частен театрален колеж, в който Янеца постъпва като студент. Там преподават Чавдар Кръстев, Мая Горанова и др. Но школата съществува твърде кратко и след като бива закрита, Янеца започва да търси друго учебно заведение. Тогава речта му не е особено добра („тя и сега не е брилянтна като на един народен артист”, коментира той) и не може да запише актьорско майсторство в НАТФИЗ. Когато се появява Нов Български Университет, младият Янко е приет лесно в специалността „Актьорско майсторство”. От големия клас на Възкресия Вихърова накрая остават едва 13 души, между които и той. Този първи випуск работи усилено по тринадесет – четиринадесет часа на ден, всеки ден, на последния етаж в онази сграда, в която късно вечер няма никой друг, а в полето навън пасат крави. Такива са времената, в които Янеца и неговите колеги гледат на себе си като на революционери. Именно там той попада в среда, която го приема и вече е сигурен, че е на прав път.

„Тогава Възкресия си прокарваше път с идеята, че чрез движението се раждат образите на сцената”, разказва актьорът. Работят много именно върху движението, като го развиват чрез експерименти и танц. Успяват да поставят „Слепите” на Морис Метерлинк. По-късно се среща с Цветана Манева и Васко Димитров, които много му помагат за конвенционалния театър. Има шанса да работи и с Наум Шопов, който преподава за кратко. Завършва НБУ с моноспектакъл по текст на Джузепе Д`Агата, който използва темата за края на света чрез образа на един клошар. Благодарение на този текст Янко Велков Янеца е назначен като щатен актьор в театъра на Кюстендил.

„Няма да забравя една случка от времето, когато бях в кюстендилския театър. Играхме една руска пиеса, аз играех един полковник, който влиза в средата на действието, обръща всичко с хастара нагоре и излиза. Бяхме на турне в един град близо до Гоце Делчев. Това бяха от онези читалищни сцени... Нашият театър - майстор си пиеше доста, иначе беше много готин човек. Декорът беше над два метра и половина - къщи със затворени и отворени врати, почти реалистична пиеса с цялата бутафория. Колежката Ирина трябваше да простира. Но нашият театър - майстор не заковал големия декор и както простира, тя така се вживява, че удря по въжето и целият декор пада! А ние сме вътре, подредили сме се, театърът трябва да продължи. Падна ли декорът, за щастие тя остана права, защото имаше дупка за вратата на къщата. И сцената продължава с любовни обяснения... А публиката стоеше с изправени коси.”, разказва през смях Янеца.

Това е единственият случай, когато актьорът е на щат. Не се зарича до безкрай, но категорично не желае повече да работи по този начин. Винаги мога да се хвана като чиновник, но няма да съм щастлив, споделя той. Смята, че всеки човек се ражда с някаква мисия на този свят и за да е щастлив, трябва да я следва. Независимо от финансовите препятствия, които според него винаги ще съществуват така или иначе. „Щом като ти е дадено да създаваш красоти и те са естетски, да прехвърляш мисълта отгоре надолу, да си проводник на тези идеи, просто го прави. По време на Втората световна война руските театрални трупи са играели на фронта. Това е била работата им – да играят комедия под огъня на батареята.”

„Ако знаеш своята мисия и се облегнеш на нея, един ден, когато си отидеш от този свят, ще се окаже, че си изпълнил задачата си. Ненавиждам извинения от сорта – няма да рисувам, защото нямам пари за четки и бои.”

За да може да прави своя експериментален театър заедно със своите съмишленици, Янеца работи в театър „Цвете”, с който обикаля страната и света, правейки малко популярния жанр „форум театър”. Целта на този тип изкуство е да насърчи гражданската активност на зрителите, въвеждайки ги в проблемите чрез игра, в която те също участват.

Работят по различни проекти, наскоро по проект за превенция на насилието при деца-роми, посещавайки техните училища. Друг проект пък е бил насочен към учителите в тези училища – помощ, от която те неизменно имат нужда при работата си. Социален театър, психодрама, работа с маргинални групи, с приемни родители на осиновени деца – една нелека, но благородна мисия.

Преди няколко години той прави акцията „Смъртта на Сизиф”, изписвайки собственото си име на собственото си надгробие на улица „Шипка” 6, като годината на раждане и годината на смъртта съвпадат. „...Защото съвременното изкуство според мен е изкуство на контекста. То е в жеста. Има място за всякакъв вид изкуство, въпросът е в качеството и мащаба”.

Янеца има и няколко режисьорски опита, които отново са търсения на гранични форми на театралното изкуство. Моноспектакълът „Един войник” по разказа „Мравките” на Борис Виан е един такъв опит. Друг е представлението „Свободен си, за да си свободен”, който прави след едно проучване на студенти от НБУ относно маргиналните групи в страната (алкохолни зависимости, наркотици, бездомници и т.н.). И този спектакъл има инсталационна форма – сцената е организирана и се върти, наподобявайки барабан на пистолет.

Последното му участие в класически театър е в постановката „Росмерсхолм” по Хенрик Ибсен на режисьора Явор Кирилов. Получава номинация за ИКАР 2016 за авторска музика и изпълнение на живо (на Мартиан Табаков). От този спектакъл участващите актьори не печелят нито лев, но играят с удоволствие и се радват на адекватна оценка.

Напоследък се водят дискусии за и против социално натовареното изкуство. Янеца е достатъчно смел, за да се обяви „за” – за всяко социално или политическо ангажирано изкуство и да го прави като за последно. А неговото определение за голямо изкуство идва от една история на негов близък приятел – интелигентен човек, който обаче пие немалко алкохол. Веднъж този приятел влязъл в голямо изложбено пространство и започнал небрежно да разглежда картини, отпивайки от малка бутилка с уиски. Влязъл в една зала, в която имало само една картина. Я, каква хубава хубава работа, си казал човекът, погледал я и си тръгнал. Когато излязъл, установил, че са минали три часа. „Ето това е голямото изкуство. А дали е било абстрактно за тогавашното време, или пък за сегашното... Дали е било класика или не... Няма значение”, споделя Янеца.

И допълва – „Ако хвърлиш камък във водата, колкото е по-голям, толкова по-големи вълни прави”.

И така, изкуство има. И го има наистина, а Янеца е пример за това как изкуство може да се прави без пари. Защото на него никой не му дава пари. И все пак, то живее. И би имало и успешна форма, ако се появи като цитат на някой драматургичен текст или като портрет на политик в златни рамки. И кино може да се прави, ако имаш само една камера, стига да имаш какво да кажеш.

Нямаме извинение, ако не се изразяваме и потискаме идеите си, защото изглежда трудно.