Рангел Вълчанов: Старшият пазител на тайните

Последна промяна на 30 септември 2013 в 22:05 9438 3

Рангел Вълчанов
Рангел Вълчанов

Днес на 84-годишна възраст след тежко боледуване почина Рангел Вълчанов.

В памет на големия българския режисьор публикуваме портрета на Деян Енев, писан точно преди 10 години - през септември 2003 г.

Името Рангел идва от Архангел, "старши вестител" или "старши пазител на тайните". На 12 октомври режисьорът Рангел Вълчанов ще навърши 75 г. 40 от тях той е изкарал в малкия си тавански апартамент от 43 квадрата близо до църквата "Св. Георги" - един от малкото все още съхранени софийски квартали. Голямата колкото мъничко парижко площадче тераса като че ли е най-представителната и скъпоценна част от жилището му - тя е наравно с купола на църквата, над нея са само гълъбите и небето.

Ние, следващите поколения, нямаме сетива при среща с човек като Рангел Вълчанов, което се забеляза даже при двукратното гостуване на режисьора в "Шоуто на Слави Трифонов". Неговото общо въздействие върху събеседника е като една, ама много леко укротена буря. По всяко време разполага с целия регистър от човешки реакции, имам чувството, че може да изиграе всеки и всичко - и магарешки бодил, и царя на републиката. Лицето му няма възраст - в отделни мигове прилича на солен стълб или на 100-годишен трапер, или на 5-годишен хлапак, който току-що е счупил фамилната ваза и сега се мъчи да я залепи с дъвка. А на всичкото отгоре е ненадминат разказвач, от онези, които в едни други, безтелевизионни времена са събирали до петстотин човека, наредени в концентрични кръгове около себе си и са започвали на светлината на огъня безкрайните си истории.

Сега Слави го навива за трето участие. Но Рангел засега е преценил, че "не му е дошло времето". Което не пречи да разиграва в главата си един възможен сценарий и за третото си участие. Ето го: от предишното му участие в шоуто са изминали два месеца. Той се събужда по пижама пред камерата. Промените за тия два месеца са налице: певицата Деси е бременна от него, а момичетата от балета до една се разхождат с бебешки колички. "За разлика от вас, ние, пенсионерите, за 2 месеца вършим това, което вие 9 месеца го правите", казва Рангел на Слави. И гледайки любовно цялото това шествие на бебешките колички, в изблик на чувства накрая възкликва към гласовитите си наследници: "Семчици мои!"

Рангел Вълчанов купува този таван през 1964 г. от бащата на небезизвестния Джони Пенков - Иван Пенков, за сумата от 4500 лв., донякъде под внушение на оператора Димо Коларов, който притежавал подобно обиталище на "Скобелев". Още толкова пари отиват за ремонта. Стените са облицовани с ламперия, прикриваща понякога тайни ниши, в които режисьорът държи някои от насъщните вещи на цивилизацията - телевизора, видеокасетите си. По хубавото някога, плътно наковано дюшеме сега вече личат стотиците стъпки на хората, гостували тук. Липсата на асансьор обяснява добрата физическа форма на режисьора.

Обзавеждането е почти аскетично, диван и маса, сувенирите от пътешествията на режисьора по различни континенти не надхвърлят санитарния минимум - едно копринено платно с рисуван образ на Буда и сцени от живота му, купено от някакъв многолюден пазар в Индия, няколко бамбукови слончета с различна големина (според поверието фигурката на слонче в жилището носи щастие), един огромен черен кован ключ, вероятно от някаква средновековна крепост, крепостта отдавна е срината, но ключът стои, грапавата искряща картина с четири вретена от скреж "Северно сияние" на естонския художник Юго Солстер, рисувана върху сибирски картон, еднометров чибук, малко домашно иконостасче с икони, завещани от майката на Рангел, с червено великденско яйце и с кандилце до тях. 

Известно време в младите години Рангел Вълчанов живял под наем в кооперация на "Витоша" 112. Хазяин му бил адвокатът за загубени дела Борислав Далкалъчев (баща на телевизионния оператор Иван Далкалъчев), който удивително приличал на Хемингуей. След време режисьорът му поверил образа на съдията във филма си "Вълчицата". Рангел бил съквартирант с писателя Васил Попов и поета Коста Павлов. Прозорецът на стаята му отстоял на метър от калкана на съседната сграда, така че Рангел в крайна сметка решил да го задъни съвсем. А вътре в стаята разпънал палатка и насипал пясък, за да си въобразява, че е на морския бряг. Васил Попов бил удивително подреден човек - ставал в точно определен час, подреждал си масата и започвал да пише - за морета, за пясъци, за риби. Понякога надниквал в стаята на Рангел, за да се вдъхновява.

В неговата лична класация двата най-добри български филма са "Мера според мера" на Георги Дюлгеров, особено първата серия, и "Козият рог" на Методи Андонов.

Рангел специално поканил на премиерата на "Лачените обувки на незнайния воин" майка си и баща си. По време на прожекцията баща му задрямал. Когато след това Рангел го попитал дали му е харесал филмът, бай Петър отвърнал: "Е, па, ареса ми." Майка му, леля Кръстана, обаче набързо срязала мъжа си: "Ареса му! Он през целото време спа. Аресало му." "Е, па щом ората казват, че е убав...", обяснил бащата. "А на теб, мамо, хареса ли ти?", попитал Рангел. "Че убаво. Водата шава като жива, и ората като одят на една страна, е убаво. Но като доде напред и се налези (едрите планове), това не може да го гледам." "А хареса ли ти как умират героите?" "Ууу, сине - прекръстила се баба Кръстана. Да ми ареса какво умират ората! Затова ли си учил? Аз и бездруго знам, че ще се умира. Ти ми покажи сватба, кръщене ми покажи, ората да пият, да си целиват ръцете..."

А сега с огромно удоволствие и без никакъв преход нека за финал на това гостуване да дадем изцяло думата на Рангел Вълчанов, за да разкаже една история от свое пътешествие в Съветския съюз. Надявам се, че режисьорът би оправдал такъв драматургичен преход.

"Това беше през 1975 г. Не знам ти дали ги помниш тия неща, ама като дойдеше някой социалистически национален празник, се проточваха едни дни на културата на съответната страна във всички други соцстрани - не ти е работа, с месеци траеха, понякога цяла година, сериозно ти казвам! Не се смей! За 9 септември наши културни делегации се пръсваха къде ли не - в Берлин, в Букурещ, в Улан Батор, ееей чак къде... Е, и на първо място в Москва. То за Улан Батор мераклии никога нямаше, но по онова време и Москва вече не беше дип особено атрактивна, както е модно да се казва сега. Режисьорите и актьорите, които бяха по-представителни в киното ни, абе хората със самочувствие и партийно влияние, гледаха да се отърват от ходенето там, все току се уреждаха за Прага или Варшава. Затова в делегациите за Москва се налагаше да набутват и такива като моя милост, безпартийни. Та извикаха ме значи и ми казаха - за 9 септември летиш за Съветския Съюз! Пък то голяма чест, как да се дърпаш. Ма те си знаят, че не ми се ще и викат - ето, и Любо Шарланджиев заминава, при това с влак! Тука в скоби ти казвам - той горкият верно тръгна с влак, ама докато стигне, и трябваше да се връща, че му почваха някакви снимки тука. Това в скоби, затварям скобата! Та в кино-парчето от цялата културна делегация, щото тя голяма, имаше писателски, художнически парчета - значи в мойто парче бяха и две момичета - Соня Божкова, сега Соня Бръзицова. Знаеш я, бе, на Сашо Бръзицов композитора жена му, игра при мене в "Следователят и гората". А, и Елена Мирчовска, имаше такава актриса младичка. И двете така надарени тука от кръста нагоре, нали ме разбираш, и добре, че бяха те, че съветските другари много ги харесаха и им се отвличаше вниманието от някои мои несъответствия на политическия момент... Виж като си спомних онуй време, как отговорно взех да приказвам...

Сега внимавай! Тръгваме, качваме се на самолета, летим. А в Москва на летището ни посреща един другар, който по всичко му личи, че е леко пийнал, а после се разбра, че това му е постоянното състояние. Не му помня името, абе таваришч Иванов, отговорник за киноделегацията. Та той ни грабна тримата - мене и мойте момичета, и ни помъкна към друг самолет, Ту-104. Оказа се, че ние не оставаме в Москва, а ще разнасяме българската култура из Ставрополския край. Не го бях и чувал. Чак после при перестройката се разбра, че тогава там Горбачов е бил първи секретар. И значи ние пак в самолета, полетът дълъг, момичетата вече хленчат... Точно преди да кацнем, една стюардеса идва при мене и тайнствено ми нарежда: "Таварищ Вылчанов, вы последний сходите", последен да сляза, демек. Защо последен, не мога да разбера, ама оставам накрая. И гледам на пистата - посрещачи, пионери с цветя, оркестър свири, пред стълбичката - червен килим. Бре! Какво става, бе?!? Посрещат ни по най-официалния, по най-дивия начин - митинг, 2000 души на летището!!! А ние и тримата с момичетата - по джинси! И като се заизливаха едни речи, и като се разнесе едно ехо... Ама ехо, ти казвам: "Товаришчи... аришчи... аришчи... Накануне годовщины болгарской социалистической революции... юции... юции... встречаем дорогих гостей... ей... ей..."

И сега внимавай най-много, кво чувам в следващия момент:

"Среди болгарской делегации член Центрального комитета Болгарской коммунистической партии товарищ Вылчанов!"

И като се понесоха едни ръкопляскания и възгласи: вечная дружба!, вечная дружба! Пък аз как не съм припаднал, и до днес не мога да си обясня тая работа. Не само не съм член на ЦК, ами и на БКП не съм член! Едно от момичетата ме смушка и вика - тия са те сбъркали с Въло Радев, бе! Верно тогава Въло беше член на ЦК. Ами сега? Веднага се обръщам към таваришч Иванов и тихо му казвам: "Товарищ Иванов, это же неправда, я не член!" А той ми казва: "Не член? Ну и что? Нельзя разрушать иллюзию! Нельзя разрушать иллюзию!"

А по микрофоните вече ехти: "Предоставляется слово товарищу из Центрального комитета Болгарской коммунистической партии - товарищу Вылчанову..."

И като започнах да държа една реч - края не й се вижда! Това не се оказа сложно, чел съм "Работническо дело", гледал съм конгреси по телевизора - всичките клишета са ми известни. И си завършвам всичко, както си трябва: "Товарищи - с ехо, разбира се, - арищи... арищи... Ура, да здравствует болгаро-советская дружба!"

Тука вече радост, сълзи, прегръдки, намачкаха ни, особено момичетата. Качиха ни на чайки. Отпред върви кола на ГАИ с буркан и пищялка, веят се знамена, по пътя ни махат някакви смачкани хорица... Момичетата се кикотят, пък аз им викам - шшшт, нельзя разрушать иллюзию!

Откараха ме в една баня, облицована с огледала, 15 на 15, та си викам, порно ли ще има тука, що ли? Моите момичета ги загубих, кой ги прибра, къде отидоха, не знам. Преоблякоха ме в костюм, сресаха ме. И пак с чайка почнаха да ме разкарват до вечерта да поднасям венци на незнайния воин, на знайния воин, на знатната доярка, на Ленин, на Кутузов, на Ломоносов, на Олег Кошевой, на когото си щеш. Пионери стоят, аз оправям лентите и поднасям венците. Ще се побъркам!

Но невероятното тепърва започваше! Поведоха ме на заседание в Районния комитет на КПСС. Аз се уплаших. Викам си, ще взема да науча някоя партийна тайна, после ще ме разселят, майката ще ми разгонят, ще ме побъркат! И ги моля: "Товарищи, ведите себя со мной как с режиссером, а не как с членом ЦК!" А те - "Эх, товарищ, ну и скромный же вы!" И махат шеговито с пръстче. Изслушахме съвещанието и оттам вече започна веселата част - вечеря след вечеря, които окончателно ме побъркаха. Свил ми се стомахът от притеснение, не мога да хапна нищо, 7 кила отслабнах за 7 дена! А вестниците и телевизията гърмят, кадри с мен, как режа ленти, как държа речи...

Откривах един завод за селскостопански машини, облечен в бял халат. Показват ми с пръчка разни редосеялки и аз вървя бавно и кимам с глава. И веднага хоп, пак банкет. Нонстоп. Една деятелка на културата с една особена постройка на главата, прическа като кошер, ме покани на танц. Заби едни колхознически цици в мен, дансиме... А всички се хилят и викат - "Ой, идет самая болгаро-советская дружба, ой как идет!" Пак добре, че не ме ожениха за нея...

От Ставропол отлетяхме за Тбилиси. Ох, олекна ми, викам си, най-после се освободих. Слизаме - отново килими, лезгинки свирят, бой със саби... Ще се побъркам! Посреща ме Резо Чхеидзе, режисьор на "Отец солдата", ние се знаем отпреди, той е член на Върховния съвет. Прегръща ме и ми казва: "Ой, Рангел, как я щастлив, что ты вырос не только в искусстве, но и в обществено-политической жизни." Братко, викам му, моля те, тук става голямо недоразумение! Разбери, аз не съм никакъв член на ЦК! И в партията не съм!" Резо помръкна. На всичкото отгоре грузинската компартия имаше конгрес и аз трябваше да бъда в президиума. Спряхме чайката на две преки от конгресната зала, той ми каза да стоя вътре, отиде някъде, върна се след половин час, бърше потта с облекчение и каза: "Ну, все уладили!" Прехвърлиха ни на една очукана волга и ни отпратиха в един колхоз и там изкарах чудно останалото време. Починах си, проядох отново, отспах си. Но пак нещо ме човърка. Като се върна в София, какво ще стане, ще ме арестуват ли, ще ме съдят ли?

Е, като се върнах, шефът на киното Писарев ме вика и си умира от смях. Те следили всичко, но не искали да се разрушава илюзията. Бил съм блестящ. Държал съм се като много висш партиен ръководител. Слава богу, размина ми се! Та такива ми ти работи. Може да не е смешно, но затова пък е истина. И мисля, че от това би станало нелош филм."

Въпреки че Рангел като всеки "старши пазител на тайните" знае най-важната тайна в изкуството - че истинският филм се състои от онези неща, които са наужким. И тук с гордост повтаря думите на петгодишния си внук Велян, подсказал му епизод, свързан с една риба, която живее във водата, но ходи до слънцето и се връща, а друга една си живее през цялото време в гората...

Със сигурност, ако Рангел Вълчанов заснеме нов игрален филм, в него ще има такъв епизод. "Рибата мълчи, защото знае..." Откъде ли беше това? 

Именно по огромното киномълчание на Рангел Вълчанов напоследък личи, че тъкмо сега е готов да направи най-хубавия си филм. Наместо това обаче, дните му минават, преизпълнени със странни синкопи - ту протяжни, ту трескаво наситени с хора и срещи. Понякога край ЦУМ той среща героя си от "Лачените обувки на незнайния воин" Колето Величков, който събира по контейнерите картони. Колето не го познава...

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

03.10 2013 в 18:30

а бе, ГОЛЯМ........

02.10 2013 в 12:07

Гледам, по други теми много може да пишете, тук няма кой едно "Лека му пръст" да напише. Фалшиви хора с фалшиви имена и фалшиви мисли.
Бог да прости, бате Рангеле! Ще се видим някой ден горе, където и да е това!

01.10 2013 в 18:07

Нека да има небесно поселение, нека и там да има нужда от едно райско кино, където душите да гледат филми за живота човешки, зер, като си изберат време и ново тяло, нали пак човешки живот ще живеят. А г-н Вълчанов има на какво да ги научи. И нека добре си почине, заслужава го, преди и той да дойде отново в едно бъдещо българско време /не е много ясно дали ще има такава Държава тогава, ама хайде, оптимизъм/ и пак да ни пита: А сега - на къде?
Щастлив съм, че покрай преподаването на брат му Вълчан във ФЖ-то, съм го срещал един-два пъти. И че съм гледал и помня доста от притчите му.