Ренесансов човек

Последна промяна на 11 октомври 2016 в 07:40 7032 1

Искам да ви разкажа за един човек, за когото е трудно да се употреби думата „обикновен”, но и необикновен в смисъла на „извън нормата” стои не на място. Може би най-точният изказ включва думи като неуморим, силен, но раним, борбен и позитивен; но тук не става въпрос за кухия позитивизъм, който ни натрапват и изискват от нас, а по-скоро за философия на оцеляването чрез чист, здравословен смях и фина, но премерена и обоснована емоция.

Срещам се със Срацимир Савов в делничен ден, когато есента се промъква и старателно натрапва своите тъги. Той обаче през цялото време се смее, разказвайки за любопитния си път през годините, макар че при него всичко е такова, каквото е и би трябвало да бъде, а в това няма нищо смешно. Някак в разговора сериозността не е осмяна, тя е на място, а смехът идва като израз на добра воля и устойчив дух. Срацимир е човек на изкуството – от онези, които умеят и да се смеят, и да разсмиват, но не и да пропиляват дните си в „творчески” запивания по мрачните ателиета.

Керамик и актьор – на пръв поглед несъвместими професии. За тях обаче Срацимир е работил дълго и внимателно, уменията и опита си е трупал през целия си живот, но този процес не спира и днес той казва: „Аз искам моят живот да протече в началото, а не в края. В началото означава любопитството. И перманентният порив. Пълно отказване от лична академичност и като маниер, и като модел на третиране - и на изкуство, и на каквото и да било, за сметка на продължаване на любопитството и на самоусъвършенстването – в този смисъл в началото, а не в края. Считам, че е възможно.” От тези думи, както и от историята му до днес става ясно, че Срацимир не е от онези тежки артисти, които в определен момент просто спират.

Нашата среща се случва малко след последната му постановка – „100% натурално”, в която Сраимир Савов е драматург, сценограф, а заедно с Антон Трендафилов и режисьор и актьор. Спектакълът е по повод първи октомври - Международния ден на възрастните хора, Световния ден на музиката и Деня на поезията и е част от Календара на културните събития на Столична община. За съжаление обаче, актьорите срещат пропуски в организацията на събитието. „Малко наивно е на един актьор да му бъде вменявана вина, че не е активен в организацията. Това не е негова задача. Неговата задача е от мига на качване на сцената до аплаузите.” Но дори тези думи Срацимир Савов изрича с усмивка, а аз махвам мислено с ръка, защото такива неуредици изобщо не ме изненадват – често се случва прецизността при договорни отношения да не бъде проявявана и от двете страни. А доста по-страшно е при хората на изкуството при цялото отсъствие на агенти с организационни функции. Този проблем е част от ежедневието на всеки професионалист на свободна практика.

Срацимир Савов е роден през 1964 г. в Ловеч и е израснал там в семейство на икономисти. Детството му е прекрасно, както казва той – пълноценно, свободно и забавно. „Бях талантлив, усмихнат и открит, но глезен и невъздържан, което по-късно ми осигури „богата биография“!” Най-близкият му приятел тогава е дете от славен род – семейство Радионови, между които е цигуларят Радионов, юриста Георги Радионов, един убит на девети септември генерал и истинска дворянка, която на тринадесет години бяга от революцията. Детето има здравословен проблем, но Срацимир е неотлъчно до него до момента, в който вече става твърде голям за игри. През времето на тяхното приятелство той е изключително активно и будно дете – посещава всички възможни кръжоци в Ловеч. От шестгодишен свири на пиано, после на тромпет, пее в хор и рисува. Въднъж не успява да отиде в хора и получава двойка от учителя си по музика, написана на три реда. Спомня си, че това е единственият случай, когато майка му се намесва и го защитава. Една от най-големите радости тогава е списание „Пиф”, което получава от Франция – благодарение на него той мечтае в рисунки. Още в тези ранни години обаче се наблюдава едно известно противоречие. Момчето, което ходи с жабо и свири на пиано и тромпет, пее в хор и рисува, същевременно дивее заедно с най-проявените момчета в града – заедно хвърлят бомбички, палят димки и крадат ябълки. „Така че от ранна детска възраст едни такива „богатства” започнаха да нахлуват в съзнанието ми... Едно такова любопитство с много широко ветрило, което осигурява редица преживявания с много по-широк спектър от обичайното”, споделя Срацимир.

След това заминава за Троян, където е приет в училилището за приложни изкуства. „Ние имахме прекрасна програма, преподавателите ни бяха от Академията.”, разказва керамикът. Керамиката е скъпо образование, ние учихме и вечерен акт, и скулптура, и силикатни форми..., допълва той, като подчертава, че това училище за него е било голяма школа. Въпреки че сам е избирал кои часове да посещава, съответно е имал голям брой неизвинени отсъствия и накрая е изключен. Но взима всички свои изпити като частен ученик и на бала си отново е със съучениците, с които и до ден днешен е близък приятел. За тези години преживява много творчески приключения и успява да пробва много неща – уменията си, екстравагантността, възпитанието, плюсовете и минусите.

Скоро след завършването си Срацимир има късмета да бъде поканен от професор Теофан Сокеров да изпълни една мозайка. „Това продължи, грубо казано, един месец – месец, който ме научи на труд, дисциплина, модел на поведение. Защото камъкът си иска гилотината, мозайката иска скеле и определени художествени умения, но и други неща...”

После, както казват приятелите от ранга на проф. Сокеров, „ти изневери”. Аз станах актьор, разказва керамикът за началото на своя актьорски път.

Който започва в Ловеч с един национален конкурс за музикален театър – в града на Любомир Пипков има такива традиции. Годините са такива, че все още има средства и публика за театъра и в Ловеч съществува симфоничен оркестър от петдесет и няколко изпълнителя, балет, актьорски екип. И тогава Срацимир Савов играе и пее – в Драматичния театър, в Кукления театър и в Музикалния театър – цели десет сезона. До 1994 г., когато заминава за Бахрейн. Но за това после.

През 1989 г. бъдещият актьор е приет във ВИТИЗ. Кандидатства няколко поредни години и на четвъртата, на четвъртия кръг от конкурса, малко преди да излязат резултатите покойният проф. Крикор Азарян го дръпва настрана и му казва: „Слушай сега, мойто момче. Аз с тебе нямам какво да правя. Добър актьор ли ще си, лош актьор ли ще си – аз каквото трябва, съм видял в теб. На мен ми трябват хора, с които ще имам работа. Да ги направя нещо, което аз си представям... Боньо (става въпрос за проф. Боньо Лунгов, който преподава „Актьорско майсторство за куклен театър”) ще те вземе, защото рисуваш, свириш, пееш, тренираш спорт, пластичен си... Аз на теб няма да ти пиша лоша оценка, но при мен работа нямаш.” За тези три минути зад кулисите Срацимир научава най-много от цялото време, което прекарва в тогавашния ВИТИЗ.

Само година след приема му при проф. Лунгов, се появяват противоречия, причините за които той търси в себе си, но които карат Срацимир да прекъсне редовно обучение и да премине на индивидуален план.

Той остава актьор с 23 пиеси зад гърба си, голяма част от които са детски. „Обикновено бях лошият герой, не знам защо. Определям себе си като добър човек”, смее се артистът. И допълва, че куклите са друго нещо – борави се с много широка гама от средства, с друг вид театрален и пластичен език, а те дават огромни възможности и сила на внушение.

През 1994 г. Срацимир заминава за Бахрейн при своята първа съпруга, която е пианист. Там опитва няколко различни неща в сферата на изкуството, но истинското приключение започва през 1997 г., когато започва работа като художник декоратор в една френска компания, изпълняваща поръчки за любимата жена на емира. Срацимир е изправен пред голямо предизвикателство – да се пребори с някои свои предубеждения и да приеме този начин на рисуване. Започва да отваря съзнанието си за това що е ислям и неговата орнаментика и калиграфия. „Аз съм източно-православен, но това е по-скоро моята културна принадлежност. Вярвам в трансформацията на енергията, вярвам в молекулярната биология, вярвам в квантовата физика и в критичния анализ, но за мен освен историческа, лечителска и пророческа, Исус Христос е основно революционна личност”, споделя той. И добавя: „Харесвам иконите. Страхотно съм влюбен в пеенето, дори понякога го интерпретирам.”

И така, той бързо свиква с екипа от млади французи и навлиза в новото си призвание. Бахрейн е другата негова голяма школа, тъй като там има възможността да наблюдава много нови неща, обогатявайки се професионално и духовно.

Когато се връща в България, се развежда и синът му е отсъден на майката. За кратък период е назначен като Главен дизайнер на „Изкуство – Троян” – предприятие, което прозивежда битова и художествена керамика, електрическа керамика, плочки и др. и което днес не съществува. Остава там до приватизацията му, като си спомня през смях за някои особености на това предприятие. Там, например, главният дизайнер има две ателиета – едно за пред гостите и едно, в което да се правят рисковани експерименти. Имал е двама подчинени моделиери и двама моделчици, които правели гипсовите калъпи. Работата му включвала въвеждане на нови модели, посещение при декораторите и пр.

Срацимир е работил и като наемен грънчар, и като пи ар, и дори като координатор на предизборен щаб. Но аз смятам за по-интересен периодът му на куклоконструктор, затова ще се опитам да разкажа за него.

Тази дейност на Срацимир Савов продължава близо три сезона в Столичен куклен театър, където куклоконструкторското ателие е най-доброто в България и има световен успех. „Исках да си възстановя рефлекса. От там само съм взел и нищо не съм дал, макар че пиесите с мои кукли печелиха награди. Не съм дал, защото освен творческият порив, огромна част от работата по куклите е изпълнителска.” И ми разказва как има строги изисквания към материалите, от които се правят куклите за театъра – те трябва да не бъдат запалими, но трябва да са леки като тегло, макар че някои от тях могат да внушават и монументални обекти. Това не е е просто приложна скулптора и материалознание – изискват се и познания по куклен театър, дърворезба, механика, ергономия – актьорът може да накуцва или нещо да му убива..., а също и всевъзможни начини за рисуване, но и работа със струг, рязане на метали и много други. Много комплексна и сериозна работа. „Бих искал да изкажа комплименти към ателието на Столичен куклен театър. То е една отворена система, понякога идват счупени кукли за поправка, а друг път цели пиеси биват пресъздадени от ново”, коментира Срацимир Савов.

„За голямо съжаление – въпреки че зачитам и авторитетите, и системата, каквато е – обичам дрехата да ми е широка. Пазя добри спомени за всички места и хора. Отвсякъде съм си тръгвал или с взаимно удоволствие, или с взаимно доверие, или с комплименти – понякога и с трите. Никога не съм бил гонен, но дрехата ми е отеснявала”, казва Срацимир.

Междувременно той среща голямата си любов, която е юрист. Разликата в професиите той обяснява в положителната страна – смята, че има огромен баланс, тъй като отсъстват артистичните противоречия. Разбират се прекрасно.

banner 2 300x250

Срацимир има свое самостоятелно ателие с достатъчно обородуване, за да прави... почти всичко. Освен керамична пещ и грънчарско колело, той има и банциг, компресор, министруг, фреза, зеге и пр. всевъзможни инструменти. Но относно керамиката, той признава, че не разбира защо хората в Троян смятат своята керамика за уникална, след като тя от векове не е развивана и променяна като техника. „Аз не се интересувам от формата. Смятам, че мога да направя всякаква форма и изобщо не се срамувам от това, което казвам. Въпросът е в ехото вътре. Ако има ехо, може да излиза звук. Може да излезе процеп, да разкаже нещо. Чиста естетика или декоративна керамика – нямам интерес в тези области. Последните неща, които направих, са наситени с много сериозен сюжет, но аз никога не зарязах съдовата керамика.”

Досещам се, че и спектакълът „100% натурално” си заслужава да бъде гледан, най-малкото заради енергията на Срацимир Савов, за когото разказвах досега. Ще издам малко за представлението – непрекъснат смях, много и от няколко жанра музика на живо; конструиран е на модули, които могат да се разместват и градират според специфичните реакции на публиката и притежава възможността за динамична промяна на акцентите и темпоритъма в контекста на фабулата.

Атрактивен, жив, на един дъх; отворен за дискусия и довършване в съзнанието на зрителя.

Неизбежно възникват смешни ситуации, коментира авторът, който подчертава още едно от своите противоречия – той е досаден перфекционист по отношение на работата, но изобщо не скъпи усмивките.

Освен в ателието си или по време на представление, Срацимир Савов може да бъде срещнат в градинката на НХА или в бар „Тони” на ул. Шипка – това са любимите му места. Не принадлежи към някоя определена среда, но е приет добре при карикатуристите, които дълбоко уважава „заради техния интелект и тяхната интерпретация”. Зарежда се от конфликта между работата и изкуството, защото „както ходя с копринено фишу, лъскави обувки и италиански костюм, така и обичам да се изцапам, да отида за риба или да сготвя нещо”. Не харесва голата емоция – тя трябва да бъда обоснована чрез критически анализ. „Животът е като ветрило! Ако е събрано, вървиш по права линия... напред и назад. Ако го разтвориш в кръг... и пътища много, и избор без край...!

И той пак се усмихва. А аз се радвам, че има хора като него – усмихнати, но мислещи.

banner 545x