Бонго бонг /Разказ за звънарката Мария Зъбова/

Последна промяна на 16 май 2013 в 21:13 3083 1

Деян Енев
Деян Енев

Деян Енев

Той изпълзява призори, когато улиците опустяват, когато внезапно изскочилият вятър започва да търкаля по асфалта чашки от кафе и празни цигарени кутии; когато във вътрешните дворове на старите софийски кооперации запяват славеите. Полицаите в патрулките, които дежурят в центъра, го познават и не го закачат. Вече се е сдобил от някоя ранна фурна с топъл хляб, върви по “Раковски”, чупи от хляба и яде, а полите на шинела му, облечен на голо, се развяват като полите на фрака на диригент. Някой път изчезва за няколко седмици или за месец, но таксиметровите шофьори на “Славейков” се кълнат, че са го виждали вчера или завчера да цепи нагоре по “България” или по Околовръстното, с кафяво като кал от слънцето и вятъра лице, с объркана коса и брада и все така, стиснал един самун хляб под мишницата – върви си, чупи от хляба и яде.

Къде спеше този човек, как се казваше, нe се знаеше.

Такива хора има много из София: оня дядо с кученцата и иконата на Св. Богородица на “Графа”; безкракият до сергиите с книги на “Солунска”, лудата край “Св. Седмочисленици”, която и в най-големите студове ходи боса, с напукани сини пети и все вика и се кара нещо на света. Ами онези по кварталните кафенета и градинки? Те чет нямат.

Видях пак човека с шинела един ден на “Кристал” покрай абитуриентските балове в края на май. Бях ходил да се срещна със звънарката на “Св. Александър Невски” леля Мария. Качих се с нея по 220-те стъпала до камбанарията и присъствах на биенето на камбаните. Отгоре София беше много хубава, все още личеше умният замисъл на едновремешните архитекти. Долу на площада през това време се събираха абитуриенти. Слизаха от колите и започваха да броят: “Едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единайсе-е-е-е-ет...” В този миг помощникът на леля Мария удари най-голямата, 12-тонната камбана – дан-н-н-н-н. В тихо време звънът й се чува чак до Своге, извика ми той. Биенето на камбаните свърши, слязох по тясната вита желязна стълба, после по каменните стъпала до площадката на църковния хор, после надолу по мраморните, излязох на стълбите пред храма, порадвах се на рядка картина – група японци щракаха с фотоапарати абитуриентите, а абитуриентите щракаха тях; и по улица “Париж”, покрай стените от икони, наредени от художниците, излязох на “Кристал”. “Руски” също беше задръстен с хубави коли, абитуриентите стърчаха от прозорците им и си подаваха бутилки. Младите хора бяха много хубави. Раменете на момичетата светеха като скъпи накити. По тротоарите се бяха насъбрали такива като мен и гледаха всеопрощаващо. Изпих прав чаша кафе, порадвах се още малко на младите, заслушан в една песничка на Ману Чао, която звучеше от колоните на кафенето и май беше хит миналото лято – когато синът ми беше абитуриент, – и изведнъж зърнах до мен човека с шинела. Той гледаше зяпнал абитуриентите – сякаш гледаше водопад или друго природно чудо, устата му отворена, очите му – облещени. Сетне човекът с шинела се обърна и тръгна през градинката към “Раковски”. Идващите срещу него му правеха път и се извръщаха да го изгледат.

Скоро черният му гръб се изгуби в тълпата.

Така щеше да си остане и този човек, помислих си, неразпознат, безименен. Никой нямаше да напише роман за него. Каква ли тежест беше паднала върху живота му, та го беше смачкала така. Всеки човек заслужава за него да се напише роман, в това бях дълбоко убеден. А на този дори името му не се знаеше.

Какво си мислиш, когато биеш камбаните, бях попитал леля Мария горе, на камбанарията, преди час.

Когато бия камбаните, каза леля Мария, си мисля за всички млади хора, които влизат в живота. Искам всичките да ги прегърна.

12-те камбани са излети в град Тула. На най-голямата камбана, с лика на Св. Богородица, е отбелязана дори датата, когато е излята. Монтирани са горе на купола преди 80 години. Изтеглили са ги с въжета с волски впряг, който стигнал чак до сградата на БНБ. Леля Мария ги бие близо трийсет години. Вечерта се обадих на сина ми в чужбина, да ми преведе онази песничка на Ману Чао, която чух в кафенето. В песничката се разказваше за царя на бонгото. “Мама беше царица на мамбото, а тате цар на Конго. Първо в тъмната джунгла започнах да свиря на бонго. Защото съм цар на бонгото, маце. Цар съм на бонго бонг. Отидох в големия град, където се свири много. От джунглата в големия град. Аз съм царят на бонгото, царят на бонгото, маце, царят на бонго бонг. Казаха, че съм палячо, който прави кофти звуци, казаха, че няма място за малка маймунка сред тях. Като си шляпам по бонгото, ритъмът е с мен... Аз съм цар без корона, само се мотая в града... Но пък съм цар на бонгото, маце, царят на бонго бонг...”

Трябваше да пиша вестникарски материал за леля Мария, затова си извадих записките, да ги прегледам, преди да заспя. Изведнъж в очите ми се наби рождената дата на леля Мария. Съобразих, че рожденият ден на леля Мария е днес, тя бе родена именно днес, на този ден, преди 76 години. А голямата камбана от гр. Тула бе излятата на същата дата.

Онази камбана, която, когато е тихо, се чува на десетки километри, чак до Своге.

 

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

16.05 2013 в 21:54

Тя, каточели е ангел небесен ,слязъл на земята заедно с тази камбана.Да е здрава още много години!