Четене и разбиране

Последна промяна на 28 януари 2016 в 13:39 6941 1

Докладът на Европейската комисия по Механизма за сътрудничество и проверка заслужава да му бъде отделено внимание, преди да е потънал в медийната шумотевица и партийното надприказване. Утвърдилото се наименование на български език на т.нар. Механизъм, се доближава до същността, само колкото да я заобиколи. Всъщност в името на механизма стои понятието „верификация“, което има по-различен смисъл от обикновената проверка. Става въпрос за удостоверяване на истинността на информацията относно институциите на съдебната власт, която страната ни предоставя на Европейската комисия. Това беше и един от аргументите за създаването на въпросния механизъм.

В тази насока няма съществена промяна – както и преди, различните институции на съдебната власт продължават да подават противоречива и разнородна информация към Комисията и към експертите, които провеждат срещите си у нас. Удостоверяването на истината по казусите, които след това се превръщат в предмет на Доклада, все така е въпрос на компетентност и дисциплина от страна на външните експерти. През изминалите години често тези експерти не познаваха добре българското законодателство и бяха склонни да се доверят на своите домакини. За съжаление, някои от докладите показват отчетливо липсата на предварителна подготовка, дори и само доколкото става въпрос за познаване на предходните доклади за България.

В резултат от това практиката на Механизма очертава развитието на един интересен процес. В самото начало, сред европейските експерти доминираше разбирането, че страната ни има воля и полага усилия да се справи с изискванията, но не ѝ достига необходимата компетентност. По-голямата част от тях смятаха, че е достатъчно само да бъдат предприети законодателни промени, за да бъде приведена системата в движение. Постепенно този наивно-рационален подход бе заменен от желание за експериментиране.

Втората вълна от съвети бе насочена към създаването на нови структури. Тук подкрепата се изразяваше в разбирането за това, че българският случай се оказва по-различен от очакваното, но доминираше желанието за намирането на подходящи инструменти, чрез които да бъде постигнат напредък. Експериментите се представяха като препоръки, които на свой ред създаваха измамното усещане, че експертите знаят какво точно не е наред и предлагат специфични, а понякога и уникални решения, които би трябвало да върнат съдебната власт към общите норми на правото. Така България се сдоби с Инспекторат към Висшия съдебен съвет, който на свой ред стана постоянно действащ орган, въпреки че винаги е имало инспекторат на Министерството на правосъдието. Разбира се, и до сега двата инспектората съществуват, но нямат нищо общо помежду си.

След това дойде дълбокото и тежко разочарование, което буквално извираше от страниците на докладите по Механизма. След ранната рационалистична фаза, последвана от експериментите и разбирането за техния последователен провал, европейските експерти приеха за себе си, че проблемите в България не могат да бъдат решени чрез изцяло рационални и институционални подходи. Постепенно авторите на докладите разбираха, че онова, пред което са изправени у нас, не е в истинския смисъл на думата предмет само и единствено на съдебна реформа. Независимо от коректния и максимално безпристрастен опит за изказ, сред докладите започна да се прокрадва разбирането, че проблемът е свързан с политическо и корпоративно влияние; че законодателните промени, както и оптимизирането на структурите, сами по себе си, няма да дадат резултат, докато не бъдат преодолени по-дълбоките линии на зависимост, които са извън полето на съдебната власт, но би трябвало да бъдат разследвани и съдени именно от нея.

За европейските експерти продължава да бъде напълно неразбираемо защо в една страна, приложила в собственото си законодателство в толкова висока степен всички европейски норми, те не дават резултат. Тяхната практика се свежда до разбирането, че ако нещо не работи, то причината е в непълното и частично приложение на общите европейски норми. Те дори не могат да повярват, че е възможно да съществува политическа и правна среда, в която няма пряка връзка между законодателните промени и тяхното приложение. След продължителни усилия европейските експерти разбираха, че проблемите в България са свързани с т.нар. правоприлагане, а не с липсата на институции или нормативна база.

Последният доклад бележи нова фаза в развитието на експертната криза по отношение на съдебната реформа в България. Той се основава на минималистични очаквания относно напредъка на реформите в България. Общото му послание, което политиците и магистратите като че ли се опитват да не разберат, се свежда до това, че страната ни е приела два стратегически документа – за продължаване на реформата в съдебната власт и за противодействие на корупцията, и трябва да започне да изпълнява онова, което е формулирала като цели, задачи и методи за постигането им.

Двете стратегии, (без да е ясно защо всъщност са ни необходими две) формално се признават като отговарящи на изискванията и оттам нататък на тях ще се гледа като на минимално необходимия списък от мерки, чието изпълнение ще бъде оценено в края на тази година. Смяната на подхода е очевидна – вместо да се опитват да измерват напредъка на България спрямо ефективно функциониращите институции на съдебната власт в ЕС, оттук нататък експертите ще определят до каква степен следваме формулираните и приети от самите нас действия. Надеждата, че всичко това ще ни доведе до постигането на „видим напредък“, остава на заден план.

Четеното на европейските доклади не доведе до повишаване на способността за разбирането им от страна на изпълнителната и съдебната власт. Както и досега, коментарите на мнозинството от представителите на двете власти се съсредоточиха около това, че изводите в доклада са обективни и добронамерени, но е необходимо да се положат допълнителни усилия. Този прочит е добре познат и най-често завършва със спешна подготовка на план за действие по препоръките, който на свой ред се превръща в поредния списък със задачи, които биват отчетени пред следващите европейски експерти.

Но последният доклад предизвика и по-различни реакции, които имат пряка връзка с актуалната политическа конюнктура. Добре познатата теза за необходимостта от отпадане на Механизма прозвуча още по-отчетливо. Това разбиране няма връзка с четенето, защото именно този доклад не предполага постигането дори на минимално необходимия напредък, който на свой ред би трябвало да е основание за прекратяване на мониторинга. Както представители на ВСС, така и Атака, БСП и ВМРО заявиха, че тези доклади не вършат никаква работа и не трябва да се съобразяваме с тях. С нова сила избуя желанието за откриване на враг в лицето на всички, които са изказвали различни становища като още по-категорично те бяха определени като автори на „доноси срещу България“.

С това най-вероятно темата за доклада ще затихне и след като беше употребена за пореден път като повод за политически изявления, ще потъне сред безплодните разговори за „съдебната реформа“. Всъщност, малцина обръщат внимание на това, че предметът на докладите не е общото устройство на институциите на съдебната власт, а само резултата от тяхната дейност. Как една страна организира своя съд и прокуратура е въпрос на нейно суверенно право. Онова, което интересува всички ни е в каква степен съществуващите институции гарантират равенството на гражданите пред закона и така необходимата ни справедливост. А докато това не е така, четенето на цитати от докладите ще продължи сред все по-дълбоко и пълно обществено неразбиране за същността на проблема, чието решение определяме като „съдебна реформа“.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

28.01 2016 в 14:29

Акуратен и точен обзор. Много по-важен от изстъпленията на Т. Танев, който струва в министерството точно толкова, колкото струваше и в СУ.