Чисто сърце

Последна промяна на 18 октомври 2013 в 16:00 5371 1

Деян Енев
Деян Енев

 

Кме­тът на се­ло­то се­де­ше зад бю­ро­то и не мо­же­ше да си на­ме­ри място от удо­вол­ст­вие, че при не­го е до­шъл сто­ли­чен жур­на­лист. Във ва­за­та на бю­ро­то бя­ха муш­на­ти три стръ­ка слънчоглед. Бе­ше кра­ят на октомври и през прозореца се виждаше кафявата есен.

– Как­во ще пи­е­те? – по­тър­ка дла­ни кме­тът и брък­на в бю­ро­то. – Ед­но уиски?

И без да ча­ка от­го­вор, из­ва­ди бу­тил­ка­та. Из­ча­ках го да на­пъл­ни ча­ши­те, чук­нах­ме се, из­пръх­тях и за­поч­нах по съ­щест­во:

– До нас стиг­на ин­фор­ма­ция, че един въз­растен жи­тел на ва­ше­то се­ли­ще бил по­чи­нал, но по мо­лит­ви­те на ня­как­ва же­ни­ца от се­ло­то, след де­сет ча­са ожи­вял. Бих искал да ми раз­ка­же­те за слу­чая, а и да се срещ­на с те­зи хо­ра.

– Ня­ма­те проб­ле­ми – ка­за той. – Точ­но от как­во се ин­те­ре­су­ва­те?

– От всич­ко.

За да му по­мог­на да се кон­цен­т­ри­ра, из­ва­дих ка­се­то­фо­на и го вклю­чих на за­пис.

Кме­тът си приг­ла­ди ко­са­та и за­поч­на:

– На­ше­то се­ло е с триста­го­диш­на исто­рия. Стар­ци­те си оти­ват, то­ва е при­род­ни­ят за­кон, а млади няма, няма-а-а. Аз съм кмет тре­ти ман­дат. На­исти­на, па­ри­те не сти­гат, са­мо кмет­ст­во­то ус­пях­ме да от­ре­мон­ти­ра­ме. Сто­пан­ст­во­то се раз­г­ра­би от­дав­на. Имах­ме и ху­ба­во учи­ли­ще, но де­ца­та на­ма­ля­ха и пре­ди кол­ко, пре­ди пет-шест го­ди­ни го зат­во­ри­ха.

Кме­тът се по­чер­пи от­но­во, из­т­ри уста­та си и про­дъл­жи:

– То­зи, за ко­го­то пи­та­те, е по­път. Дя­кон Илия. Той жи­вее по-на­го­ре. Ла­ни напра­ви осем­де­сет. Пре­ди кол­ко, пре­ди сед­ми­ца, гле­дам, ти­ча съ­сед­ка­та му Труф­ка, аз тък­мо пръсках в дво­ра овош­ки­те, и ви­ка, че от­че­то ум­рял. То, де­то се ви­ка, с то­ва тук ни­ко­го не мо­жеш да учу­диш. Оба­дих се в гра­да и дов­та­са док­то­рът с ли­ней­ка­та. Оти­дох­ме с не­го до къ­ща­та на оте­ца. Туйто, оти­шъл си бе­ше чо­ве­кът. Ле­жи из­пру­жен в лег­ло­то, с из­дъл­ба­ни очи, а бра­да­та му, го­ля­ма бя­ла бра­да, ле­жи на гър­ди­те му ка­то преспа сняг. Зат­во­рих­ме му очи­те, скръстих­ме му ръ­це­те. Бе­ше поч­нал да из­сти­ва. Док­то­рът на­пи­са смър­т­ния акт. Отец Илия са­мо­ту­ва­ше, по­па­ди­я­та се бе­ше спо­ми­на­ла пре­ди двай­сет го­ди­ни. Де­ца­та му пръсна­ти из стра­на­та. Раз­ге­ле, свър­зах­ме се по те­ле­фо­на с го­ля­ма­та му щер­ка, ка­за, че на дру­гия ден присти­га. По­ръ­чах на Али ци­га­ни­на да из­ко­пае гро­ба, всич­ко да е го­то­во за пог­ре­бе­ни­е­то. Тук има ед­на ба­бич­ка, Ма­ри­ка, де­то пре­ми­та цър­к­ва­та и про­да­ва све­щи в не­де­лен ден. От­к­рай вре­ме жи­вее в ед­на ба­рач­ка в дво­ра на цър­к­ва­та, во­ди се не­що ка­то кли­сар­ка. Мал­ко шан­та­ва же­на, все мъл­чи, не се е омъж­ва­ла. Та та­зи Ма­ри­ка оста­на през нощ­та при по­кой­ни­ка, как­то му е ре­дът, да не е сам. На сут­рин­та се съб­рах­ме тук на пло­ща­да христи­я­ни­те, аз и пет-шест же­ни­ци и тръг­нах­ме към къ­ща­та на отец Илия. Ка­то стиг­нах­ме, вли­зам аз най-напред, ка­то най-стар­ши. Сва­лям си шап­ка­та на пра­га, как­то по­до­ба­ва. Гле­дам го, се­ди об­лег­нат на лег­ло­то, под­прян с две въз­г­лав­ни­ци. Се­ди и ме гле­да. По ед­но вре­ме от ъгъ­ла се на­ди­га Ма­ри­ка. Кол­ко­то си е сла­ба и мъ­нич­ка, сто­ри ми се дваж по-сто­пе­на. Са­мо ед­ни очи й бя­ха оста­на­ли.

– Той ожи­вя – ду­ма ми Ма­ри­ка.

Аз, да ви ка­жа, се по­чув­ст­вах в неб­ра­но ло­зе, все пак кмет съм, власт­та съм тука, нали така и из­вед­нъж та­ка­ва чрез­ви­чай­на си­ту­а­ция. Же­ни­те от­вън­ка писна­ха и се раз­куд­ку­дя­ка­ха. Нак­рая съб­рах сме­лост, приб­ли­жих се до отец Илия… И страх не страх, сед­нах на лег­ло­то до не­го.

– Как­во ста­ва, от­че? – по­пи­тах.

И той за­го­во­ри с ясен глас, ся­каш че­те­ше псал­ми и ду­ми­те му се вряз­ва­ха в гла­ва­та ми, ка­то че бях уче­ник.

“…ся­каш по­тъ­нах в по­да и в съ­щия мо­мент ду­хът ми из­ле­зе от мен. Ду­ша­та ми вед­на­га тръг­на в мра­ка. И то­зи мрак е тол­ко­ва непрог­ле­ден, че на зе­мя­та ня­ма та­къв. И ми се сто­ри, че ле­тя не ча­со­ве и не дни, а го­ди­ни – та­къв тре­пет бе­ше об­х­ва­нал ду­ша­та ми – и не зна­ех къ­де ще се спра.

Из­вед­нъж пре­ле­тях то­зи мрак, от­к­ри се свет­ли­на. До­ка­то ду­ша­та ми ле­те­ше в мра­ка, се чу­ва­ше не­зем­но свисте­не – с та­ка­ва бър­зи­на ле­те­ше тя. А ко­га­то ве­че пре­ле­тя то­зи мрак, ве­че не се дви­же­ше с та­ка­ва бър­зи­на, а ся­каш бе под­дър­жа­на от ня­как­ва не­ви­ди­ма си­ла, но­се­ше се ка­то орел. Об­ли­тах без­д­на­та, а без­д­на­та е тол­ко­ва страш­на, ду­ша­та та­ка тре­пе­ри, че е не­въз­мож­но и да се обясни! И на мен, на моя гре­шен ум, ми се сто­ри, че тук мо­же да се по­бе­ре ця­ла­та все­ле­на и пак ня­ма да на­пъл­ни без­д­на­та. То­ва е страш­но… Как да го на­ре­ка? Страш­на без­д­на за греш­ни­ци… Ни­как­ви мисли ня­ма­ше, са­мо ед­но – къ­де ще се спре ду­ша­та ми? Из­вед­нъж се по­я­ви ед­на та­ка­ва иск­ри­ца, ся­каш от огън, мъ­нич­ка, мъ­нич­ка, и ле­ти ся­каш сре­щу мо­я­та ду­ша или дух, или как да ка­жа… И щом та­зи иск­ри­ца до­косна ду­ша­та ми – в съ­щия миг у мен се по­я­ви мо­лит­вич­ка. Три пъ­ти я ка­зах из­ця­ло, а оста­на­ло­то вре­ме, кол­ко­то ми се на­ло­жи да бъ­да там, кре­щях са­мо ед­но: “Си­не Бо­жий, по­ми­луй ме, греш­ния!” Как­то де­те ви­ка за по­мощ към ро­ди­те­ли­те си, та­ка и аз зо­вях: “Си­не Бо­жий, по­ми­луй ме!” И при те­зи ду­ми за­поч­нах ка­то че ли да се из­ди­гам на­го­ре. И ко­га­то с та­зи мо­лит­ва стиг­нах об­рат­но до тя­ло­то си, то с ду­ми­те “Гос­по­ди, Ии­су­се Христе, Си­не Бо­жий” – ся­каш кап­чи­ци се вли­ва­ха в тя­ло­то ми. Но тя­ло­то ми бе­ше ка­то ле­ден блок, ня­ма­ше ни­как­ви дви­же­ния. Но мал­ко по мал­ко поч­нах да ожи­вя­вам, по­чув­ст­вах, че ду­хът ми ве­че е вът­ре в тя­ло­то ми, ма­кар че то бе­ше та­ка сту­де­но, че изоб­що не мо­жех да пом­ръд­на. В про­дъл­же­ние на тол­ко­ва ча­со­ве то бе­ше ве­че из­сти­на­ло – та­къв студ бе­ше, вра­та­та бе­ше от­во­ре­на, а аз ле­жах на пра­га…”*

Ка­се­то­фо­нът ми из­щ­ра­ка и се из­к­лю­чи. Ка­се­та­та бе­ше свър­ши­ла от ед­на­та стра­на, но не я обър­нах.

– Аз, меж­ду дру­го­то – про­дъл­жи кме­тът, – вик­нах Ма­ри­ка и я пи­там: “Исти­на ли е то­ва?” А тя мъл­чи, но ся­каш каз­ва: “На­ли виж­даш”. Ви­кам й: “Как­во напра­ви, как го вър­на?” Ни­що не ми ре­че.

Пре­ди да вля­за при кме­та, бях оби­ко­лил с ко­ла­та се­ло­то. Из­кър­те­ни­те про­зор­ци на учи­ли­ще­то зе­е­ха. Спир­ка­та на пло­ща­да бе­ше об­ле­пе­на с пет слоя нек­ро­ло­зи. Пло­чи­те на пло­ща­да бя­ха диг­на­ти, а чеш­мич­ка­та в сре­да­та бе­ше пъл­на с гъ­лъ­бо­ви ку­реш­ки. Един­ст­ве­но­то за­ве­де­ние, ко­е­то ра­бо­те­ше, бе­ше не­що сред­но меж­ду слад­кар­ни­ца и ресто­рант. Вът­ре пе­ти­ма мъ­же, об­ле­че­ни с жи­лет­ки вър­ху си­ни­те до­че­ни дре­хи и с бе­ли чо­ра­пи, мъл­ча­ли­во пи­е­ха смес от мен­та и масти­ка.

– Ще хо­ди­те ли да го­во­ри­те с отец Илия и с Ма­ри­ка? – по­пи­та кме­тът.

- Не знам – ка­зах. Сбо­гу­вах се с не­го и сед­нах в ко­ла­та. Из­пу­ших по­ло­вин ку­тия ци­га­ри, за­па­лих дви­га­те­ля и по­тег­лих към Со­фия.

- - - - - - - -

* Разказът на отец Илия повтаря съкратено изповедта на дякон Николай пред братята от Оптина пустиня, направена през 1991 г. и публикувана в книгата на йеромонах Сергий Рибко „Възможно ли е спасението през ХХI век”, издание на манастир „Св. Вмчк. Георги Зограф”.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

22.10 2013 в 10:50

Да се отдадеш абсолютно и безрезервно на жената, която обичаш, да строшиш всички окови, освен желанието да не я загубиш – това е най-ужасната окова на света.

Сградите, опразнени от своите служители-автомати са по-пусти от гробници. Когато машините бездействат, създават празнота по-дълбока и от самата смърт.

Тялото ми тежи като олово, когато го хвърлям в леглото. Веднага потъвам в дълбочините на съня. Това тяло, превърнало се в саркофаг с каменни дръжки, лежи абсолютно неподвижно. Сънуващият се възнася над него като пара, за да направи околосветско пътешествие. Заспалият напразно търси образа и формата, съответстващи на ефимерната му същност. Като небесен шивач той пробва тяло след тяло, но всички те не са му по мярка. Накрая е принуден да се завърне в собственото си тяло, да надене отново оловния калъп, да стане затворник на плътта, да продължи да живее с апатията, болката и скуката.

Писането трябва да бъде акт, лишен от преднамереност. Думата трябва сама да изплува от дълбините като океанско течение. Детето няма нужда да пише, то е невинно. Човек пише, за да изхвърли отровата, която е натрупал поради фалша на своя живот. Опитва са да възроди невинността си, но единственото, но единственото, което успява да направи (чрез писането), е да зарази света с вируса на своето разочарование. Никой не би написал и една дума, ако имаше куража да изживее това, в което вярва. Вдъхновението му е изкривено изначало. Ако наистина желае да създаде свят от истина, красота и вълшебство, защо слага милиони думи между себе си и реалността на този свят? Защо отлага действието – освен ако всъщност не желае, както всички други, власт, слава, успех. „Книгите са погребани човешки действия“, казва Балзак. Но прозрял тази истина, той все пак съзнателно предава ангела на завладелия го демон.

Истински великият писател не иска да пише – иска светът да е мястото, където той да изживее живота на въображението си.

Писателят получава полагащото му се удовлетворение само, когато се появи някой, който гори с пламъка, разпален от него в миг на уединение. Честната критика не означава нищо. Писателят има нужда от невъздържана страст, огън за огън.

Помните ли Кирилов? Онзи герой на Достоевски, който се бе застрелял или обесил от прекалено голямо щастие? Ето това бях аз. Идеше ми да застрелям всички – толкова бях щастлив...

Ако се намирах в тълпа, сигурно бих си избрал най-безотговорния индивид заради удоволствието по-късно да го зачеркна от списъка си.

Дълбоко в съзнанието си винаги таях намерението да изненадам един ден приятелите си, като си платя всички дългове.

Ако една жена е способна да събуди любов у един мъж, тя трябва да може да буди любов и у други мъже. Да обичаш или да бъдеш обичан не е престъпление. Истинското престъпление е да накараш един човек да вярва, че тя или той е единственият, когото някога ще обичаш.

Как можеш да си приятел с такъв човек? Той иска да си приятел на скръбта му.

Това бе тайната на неделимия човешки атом, основата на душата, блуждаеща из мазето на всеобщата мизерия. Доктор Кронски бе престанал да съществува. Останаха само болката и страданието, функциониращи като положителни и отрицателни електрони сред необятния атомен вакуум на загубената самоличност.

Тялото бе заложник на смъртта!

Смъртта вече бе влязла във владение и бе пленително да гледаш как си върши работата. Смъртта винаги присъства. Смъртта се спотайва в тъмните ъгли и чака удобен момент да надигне глава и да удари. Това е единственото, което ни свързва – постоянното присъствие на смъртта във всеки един от нас.

Той бе неподвижна гробница от факти и цифри. Умираше от статистическо разтройство.

Форт Огълторп бе добро място за Стенли: там той стана пияница, комарджия и крадец. А от това писмата му станаха интересни.

Той бе суетен, саркастичен, груб, неискрено щедър, романтичен като стара проститутка, верен като глупак и в същото време подъл до мозъка на костите си.

Тази нощ навън е топло и тревата е като кадифе. Няма защо да седим у дома и мълчаливо да се убиваме.

Още малко щастие и той щеше да стане опасен човек. Опасен, защото да бъдеш непрекъснато щастлив, значи да подпалиш света. Да накараш света да се смее е едно. Да го направиш щастлив е съвсем друго. Никой не е успял да го стори. Всички личности, които за добро или зло са повлияли на света, винаги са били трагични фигури.

Изкуството те прави неспокоен, неудовлетворен. Нашата индустриална система не може да си позволи това да се случи – и ти предлагат малки утешителни заместители, за да те накарат да забравиш, че си човешко същество. Скоро изкуството ще изчезне. Ще трябва да плащат на хората, за да отидат в музей или на концерт. Не казвам, че това ще продължи вечно. Не, точно когато всичко е уравнено, когато всичко тече като по вода, когато никой не протестира, никой не е неспокоен или неудовлетворен, тогава ще настъпи сривът. Човекът не е създаден да бъде машина. Странното е, че всички утопични системи на управление винаги обещават да направят човека свободен, но първо го заставят да работи като часовник. Поробват личността, за да освободят човечеството.

В края на краищата човек става нещо, за да бъде това нещо – що за забавление е това, непрекъснато да ставаш?

Творецът е инструмент, който регистрира нещо, вече съществуващо, нещо, което принадлежи на целия свят и нещо, което, ако той е наистина творец, е задължен да върне на света.

Изражението ми беше като на Джак Изкормвача, който търси сламена шапка в нощно гърне.

Когато болката ни остави, животът изглежда прекрасен, дори без пари, приятели или големи амбиции. Да дишаш леко, да вървиш, без да се страхуваш от внезапен спазъм или схващане. Тогава лебедите са много красиви. И дърветата също. Дори автомобилите. Животът се пързаля на ролкови кънки. Земята е бременна и непрекъснато ражда нови магнитни полета пространство. Виж само как вятърът навежда малките стръкове трева. Всеки стрък усеща всичко, откликва. Ако самата земя нещо я боли, ние нищо не можем да направим. Планетите не ги болят ушите. Те са имунизирани, макар и в себе си да носят неизказана болка и страдание.

Бяхме заловени на местоудоволствието.

Белък – един чувствителен човек, учен, за когото историята на Европа бе живо спомен, бе решил да стигне пеша от Париж до Рим само с раница и здрав бастун. И го бе направил. По пътя се случили всички онези неща, които се случват на път. За първи път разбрах разликата между процес и цел, за първи път осъзнах, че целта на живота е самото му изживяване.

Обичам от сърце и душа, тя е всичко за мен. И все пак, тя по нищо не прилича на жените, за които съм мечтал, на онези идеални същества, които боготворях като момче. Тя с нищо не отговаря на заченатото в моите дълбини. Тя е абсолютно нов образ, нещо чуждо, нещо, което Съдбата бе захвърлила на пътя ми от някакво незнайно измерение. Гледам я, обичам всяко късче от нея, но усещам, че целостта някак ми убягва. Любовта ми расте, но тя, съществото, което търся с отчаяна, гладна любов, ми убягва като философския камък. Тя е напълно моя, почти робиня, но аз не я притежавам. Аз съм притежаваният. Аз съм притежание на любов, каквато досега не бях познал – любов завладяваща, абсолютна, любов стигаща до палците на краката ми и до чернилката под ноктите ми – но ръцете ми са обречени завинаги да блуждаят, да се протягат, опитвайки се да сграбчат нищото.

Нямал съм нечисти мисли спрямо нея. Никога не съм я желал, никога не съм копнял за ласка. Обичах я така дълбоко, така абсолютно, че всеки път, когато я срещнех, се раждах отново.

Галех гърба й, както бих галил хълбоците на лъвица.

Усещах у себе си огромност и изобилие, бях в настроение да се наслаждавам на собствените си мисли.

Като се върна в къщата ще седна и ще опитам да мисля. Може би ще заспя.

За всяка ситуация той имаше кратка история. Напомняха ми на прости, хомеопатични лекове, малки топчета истина, облечени в някакво безвредно покритие. След това никога не можеш да ги забравиш. Ние пишем дебели книги, за да изложим една проста идея. Източните народи разказват една проста история, която се забива в съзнанието ти като диамант.

Спомних си деня, когато за първи път в живота се погледнах в огледалото и осъзнах, че се взирам в непознат.

Никога не бе ме разбирал наистина. В момента, в който бе заподозрял, че съм различен, ме бе отрекъл.

Не харесвах тяхната повърхностна сериозност. Истински сериозният човек е весел, почти безгрижен. Презирах хората, които нямайки своя собствена същностна тежест, се занимават с проблемите на света. Човекът, който непрестанно се тревожи за състоянието на човечеството, или няма свои собствени проблеми, или не желае да ги осъзнае. Говори за множеството, не за малцината освободени, които, промислили нещата са привилегировани да се идентифицират с цялото човечество и по този начин да се наслаждават на най-големия лукс – да служиш на другите.

Трудът е дейност, обратна на съзиданието, което е игра и тъкмо защото не притежава друга причина за съществуване, освен себе си, е висшата мотивираща сила в живота. Казал ли е някой някога, че Бог е създал вселената, за да си намери работа?

Защо красивите лица така ни преследват? Дали необикновените цветя нямат зли корени?

Казват, че най-щастливите народи са тези, които нямат история. Тези, които имат, които са я градили като че ли чрез достиженията си, само подчертават вечността на борбата. Те също изчезват един ден, също като онези, които не са положили никакви усилия, а просто са живели и са се радвали на живота.

Светът не трябва да бъде привеждан в ред. Той е самото въплъщение на реда. Ние трябва да влезем в хармония с този ред, да разберем каква е същността на световния ред, за разлика от измисления от всеки от нас ред, който се опитваме да наложим един на друг. Силата, която копнеем да притежаваме, за да помогнем да възтържествува доброто, истината и красотата, се оказва, ако можем да я имаме, само средство да се унищожаваме един друг. За щастие сме безсилни.

Той (Бродуей) бе там като ръждив пирон в дървена греда, захвърлена от зимна буря на запустял плаж. (...) Гредата, осезаема част от веществения свят, си лежи там, изпълнена с жизнен опит, изпълнена с тайнственост. Някакъв човек е забил този пирон някъде, някога, някак. Имало е причина. (...) Сега гредата лежи там. Пиронът е ръждив, но, за Бога, това е повече от един ръждив пирон – в противен случай всичко е безумно и безсмислено...

Кронски може би беше много по-добър приятел, отколкото някога съм го смятал. Само ако не се опитваше така ревностно да стигне до същината ми! Само да престанеше да ме разгадава.

Нямах нищо против да ревнувам, ако можех да видя с очите си силата, която тя притежава – да кара другите да я обичат. Моят идеал бе жената, сложила света в краката си. Ако знаех, че има мъже, неподатливи на очарованието й, щях съзнателно да й помогна да ги оплете. Колкото повече обожатели трупаше, толкова по-значим бе моят личен триумф. Защото тя обичаше мен, в това нямаше никакво съмнение.

Някои хора, лишени от собствения си блясък, се стремят да се сдобият с душата и духа, на онези, които ги привличат. Те улавят всеки лъч светлина. Отразяват я с всеки фасет на гладното си същество. Щом светлината се насочи към тях, моментално лумват и също толкова бързо изгасват. Колкото по-силна е светлината, която ги огрява, толкова по-блестящи – и ослепителни – изглеждат. Те са особено опасни за лъчезарните хора. Точно тези ярки, неизтощими слънца най-страстно ги привличат...


Безумно ли бе да мисля, че опитвайки се да се унищожи, тя бе открила, че е вече унищожена? Дали смъртта не се бе отдръпнала от нея, тъй като бе разкрила измамата?