Десетият брат

Последна промяна на 23 февруари 2015 в 10:58 6717 3

Бившият треньор по бокс Коко Милев много обичаше гълъбите си. Той ги държеше в един стар сандък на балкона. Когато застанеше пред кафеза и усетеше човките им по пръстите си и докоснеше копринените им челца, Коко Милев забравяше за орисията си.

Неговите гълъби не бяха породисти, бяха обикновени чеда на градската канализация без капчица синя кръв, събрани от кол и от въже, пройдохи от покривите и олуците, без качулки и без перца по краката.

В неделя сутрин той отваряше кафеза. Деветте му гълъба се извиваха над карето между блоковете и изчезваха в небето. Прибираха се чак по здрач, влизаха вкупом, като се прескачаха, в сандъка и после дълго се наместваха и гукаха. В този час Коко Милев обичаше да сяда на едно столче пред сандъка и да грее ръцете си на птичата топлина. На Коко му трябваше още един, за да станат гълъбите му точно десет. Като десет братя щяха да бъдат гълъбите му тогава, едно великолепно несломимо ято.

Коко Милев беше честит човек в неделя.

И тази неделя всичко тръгна добре. Коко пусна гълъбите си, изчисти кафеза и отиде на пазара да купува овощни дръвчета – търсеше си черница и две ябълки за селската къща на баща му. Баща му се спомина и Коко искаше тази година да поднови малко овошките. Черница обаче не намери. Продавачът избърса оцапаните си с пръст ръце в овчия кожух и ги разпери – няма!

Коко Милев тръгна обратно към автобусната спирка. Беше три и петнайсет, когато застана под ламаринения навес. От всички страни на площада към спирката прииждаха хора. Газейки през черния сняг, хората пристигаха под навеса, оставяха багажа до себе си и започваха да духат в ръцете си. В четири и половина вече имаше огромна тълпа. Хората мълчаха и тропаха с крака, като че ли маршируваха. Коко Милев през няколко минути поглеждаше към небето.
В пет часа край спирката профуча някакъв рейс. Хората се скупчиха още по-плътно. Наоколо проплакваха деца.

Следващият рейс, който пристигна в пет и половина, вече спря, макар и по-встрани. Шофьорчето, русо момче, облечено в шуба с изкуствена яка, захлупи главата си на кормилото и сякаш заспа. Хората мълчаха. Единствено двигателят на рейса разтърсваше тишината. Беше се здрачило. Лицата на всички се сливаха в обща маса. Един висок старец се запъти към рейса. Тълпата се разкъса и се люшна подире му.

- Момче, отваряй – чукна старецът на стъклото. – Че ще изпукаме на този студ.

Няколко жени писнаха. Момчето изгледа хората с подутите си очи, включи фаровете и даде газ. После изведнъж стана и обърна табелката на предното стъкло - „За гараж”. Онези по-наблизо изохкаха и мълчаливо отстъпиха назад. Рейсът бавно потегли в просеката между човешките тела. Гумите стържеха в буците лед по шасито. Там, където тълпата оредяваше, фаровете изведнъж осветиха на пътя на рейса човешка фигура.

Рейсът спря на сантиметри от Коко Милев. Шофьорчето хлопна вратата и слезе. В ръката му стърчеше къс железен лост.

- Качвай хората! – каза Коко Милев.

Момчето замахна и го удари с лоста по рамото. Коко Милев не помнеше кога е нанесъл първия удар. Тялото на момчето се блъсна в предницата на рейса и падна пред лявата гума. Коко Милев го изправи с две ръце, подпря го на машината и замахна отсечено с дясната си ръка. Момчето нещо измърмори и се свлече под бронята. Няколко мъже стояха в кръг наоколо и мрачно гледаха. Коко Милев изтегли момчето за краката, изправи го и го удари в лицето – първо с лявата си ръка, а после много силно с дясната. Момчето падна в снега като сноп и не мръдна. Когато Коко Милев понечи да го изправи, изведнъж усети, че момчето е натежало. Един от мъжете бързо се отдалечи. Светлината на фаровете осветяваше лицето на момчето. Очите му с оранжеви от светлината клепачи бяха затворени, чертите му бяха отпуснати и меки и то сякаш спеше.

- Божичко! – извика някакъв женски глас.

Коко Милев седна в снега до тялото на момчето и се загледа в него. Гърлото на момчето се издуваше и през устните му излизаше тихо гукане. После там се появи един мехур, който започна да расте, да расте и накрая се пръсна.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

27.02 2015 в 05:50

Истинският писател човековед обича шофьорчето,самоубито от бачкане в края на смяната на автобуса,а не гълъбаря,гълъбаровед,опияняващ се от гълъбовото гукане и убиец на човека шофьорче.Така и не се разбира от чии зор гълъбаря убива шофьорчето!Егото на небезистветният "писател" Енев не еднократно си го е самоописал в късоумните си писания."Напиши ми два реда и ще ти кажа кой си и какво си."- Н.В.Гогол.

23.02 2015 в 21:31

Благодаря на Деян Енев за поредния вълнуващ разказ.Прозата има задача да отразява достоверно действителността, не да сервира приятности.
такива разкази очевидно имат отрезвяващо и катарзисно действие, обаче и предупредително.Никой никого не е искал да убива, но Коко Милев е от хората, които не си знаят силата, така че се е случило.От друга страна, жал ми е за шофьорчето, което и бездруго е било до смърт уморено.
За това, че Коко Милев е човек, който има сърце,а не бездушна машина, доказва грижата му за гълъбите.
С какво щеше да спечели литературата, ако се пишеха само идилични разкази за птичките и пчеличките, 877654?

23.02 2015 в 11:32

Без този разказ света щеше да бъде по хубав. Главния герой излива злобата от мизерното си съществуване върху невинно шофьорче, което е сложили табела "за гараж".Главния герой не иска да спазва правила защото не му изнася - студено му е, иска да е при гълъбите си и хич не му пука, че има разписание, график, че някой е уморен. Егоистичното копеле иска да е на неговата и убива човек, защото му се проваля скапаното ежедневие. Това какво е , обобщен образ на българина????? Абе що не публикувате по-оптимистични и възпитателни неща? Няма ли ги край нас? После що не уважаваме бг авторите, ами депресират ни, защо да ги уважаваме като изтърсват собствения си емоционален боклук върху главите ни.Сега колко дни ще ми трябват за да забравя тази тъпня,а?