Доц. Георги Лозанов: 'Свръхаз'-ът и трагичният ни колективизъм

Последна промяна на 05 октомври 2019 в 18:52 14061 0

Имам цяла теория, според която ние някак детински си играем на демокрация - на фона на други държави, пострадали от комунизма. Споделяш ли я?

Споделям я, макар че това „детински” ми звучи меко и оправдателно, освен ако не го използваш в духа на „Повелителят на мухите” на Уилям Голдинг, където децата са представени като едни по-жестоки възрастни. То, всъщност, романът е за възрастни, които се представени като деца, защото са жертва на културен инфантилизъм, т.е останали са без, не са придобили Свръхаз, казано с термини на Фройд.

И са жертва на своя “Id“.

Именно, нагоните не срещат задръжките на Свръхаз-а. Според Фройд детето го придобива в определен период от развитието си чрез „поглъщане на Бащата”. Бащата е психоаналитична метафора на външната санкция, а Майката - на реализираните желания, които Бащата санкционира. Фройд илюстрира как става „поглъщането на Бащата” с една „научна легенда” за въображаемо племе, в което най-силният мъж е племенният вожд и всички жени са негови. Не допуска никой друг до тях, включително и синовете си. Когато обаче те съзряват сексуално и не могат повече да търпят гнета му, се събират на тайна среща и решават с общи сили да го убият.

Значи, почти като в лъвски прайд. (смях)

Да, но забележи - след отцеубийството синовете вече могат на воля да реализират сексуалните си желания, обаче се оказва, че са ги загубили. Натъкнали са се на нова пречка – страхът. Всеки се бои, че братята му могат да убият и него, за да го елиминират от конкуренцията за жените. За да са спокойни, че няма да последват бащината си участ, синовете се срещат за втори път и приемат правила, по които да общуват с жените - така че, който ги спазва, да знае, че нищо няма да му се случи. Това вече са правила, които те сами са си наложили и следват по вътрешно убеждение. Така Бащата от външна санкция става за тях вътрешна норма, „поглъщат го” и той функционира като Свръхаз.
Какво имам предвид в нашия случай: до Десети ноември в ролята на Бащата беше единствената партия начело с нейния първи – Тодор Живков, когото народът с „психоаналитичен усет” наричаше „Тато“. А в ролята на желаната Майка беше либералната демокрация (животът на Запад), достъпът до която Бащата възпрепятстваше с Берлински стени, с Железни и Информационни завеси. Първата среща на синовете се състоя на Десети ноември, когато те извършиха политическо отцеубийство и Тато беше свален от съпартийците му.

Но втората среща на синовете още не се е състояла.

И не се очертава перспектива скоро да се състои. В резултат преходът у нас е непоносимо дълго проточил се период без санкция върху насилието като средство за разпределение на обектите на желанието, на благата, защото външната санкция, Бащата, е отпаднала, а вътрешна санкция, Свръхаза, не се е появила. Най-напред насилието откровено присъстваше на социалната сцена с всякакви там борци и мутри, охранители, застрахователи и показни убийства, а после се оттегли в задкулисието. Но колко дълбоко е вкоренено не само в обществения, но и в личния живот личи от мощния отпор срещу Истанбулската конвенция или Стратегията за детето, които са плах опит то да се ограничи поне в дома срещу жените и децата. Какви ли не подмени на факти и манипулации на общественото мнение бяха извършени, само и само това да не стане.

Помниш сравнително новоканонизирания светец Никлаус от Флюе, швейцарски мистик от 15-ти в., според когото Бог се явява в два образа – като царствения баща, вид „римски“ източен император (доколкото понятието „византийски“ е чак от 18-ти век), и като царствената майка, проекция на Дева Мария. (Тази представа е далеч от православно-руската традиция, защото последната изхвърля женския елемент от Троицата като еретичен.) Какво мислиш за Путин като нов „царствен баща“?

Ще прощаваш, но теологическите възгледи на свети Никлаус от Флюе не са в зоната на моята компетентност. Ценя – от светска гледна точка, разбира се – опита му да въведе някаква трансцедентална равнопоставеност на двата пола в християнската религия. Да не забравяме, че той, освен аскет, е бил и поет.
Иначе, добре известно е, че преходът, покрай другото, е и „кастинг” за нов бащица. В такава роля, макар и с различен репертоар, влязоха през годините и Костов, и Царя, и Бойко. А напоследък дори кандидат е главният прокурор. Водеща обаче, вследствие на непреодоления „Езиков комплекс“ след символното отцеубийство, е носталгията към Тато и неговото време, тъй наречената „соцносталгия“, чиито мащаб у нас - 30 години след падането на комунистическия режим - е направо заплашителен. Защото тя води пряко към Кремъл и подклажда мераците на Путин да се прави на „нов царствен баща”, както казваш. Е, в едва несъстоялата се шестнадесета съветска република този му номер и до днес минава с пълна сила. Писах по повод шпионския скандал с русофилите, че не им трябва да създават тук руски медии и руски партии, защото на тяхна страна в хибридната война активно участват български медии и български партии, а и отделни лица – Волгин, Дачков…, да спомена само тези, за които е имало време, когато наивно съм мислил, че не са кремълски фронтоваци.
Виж, възможни са всякакви исторически аналогии, но, тъй или иначе, Византийската империя е мъртва, както и Османската, а Руската е жива и гладна. Гладна за територии. И след Украйна нашата й е най-близка и в географски, и в културен смисъл.
Едиповият ни комплекс към Тато – „при него беше по-добре, защо ни трябваше да го сваляме”, ще бъде преодолян, когато и ако се състои втората среща на синовете, т.е. когато излезем от фазата на културен инфантилизъм и се сдобием с демократичен Свръхаз. Ще си проличи, например по това, че ще се освободим от съветските окупационни паметници, както направиха в Чехия или Полша.

Хайде и с още по-голям размах. Какво генерално не е наред у нас?

Липсата на чувството за индивидуална свобода, което да се съпротивлява не само срещу потисничеството на чужди сили, но и срещу собствения ни колективизъм. За това е говорено много, но аз се доверявам на Румен Аврамов, който е най-авторитетният изследовател на характерната още за пред-деветосептемврийското ни общество мощна асиметрия в дихотомията „комуналност-индивидуализъм” в полза на комуналността.

Аз отдавна бръждя, опирайки се на Хофстеде, че тъкмо колективистичната култура е в основата на онова, което ни „пречи“ – най-вече да съградим нещо като национална емоционална интелигентност на базата на независимото индивидуалистино мислене, каквато е имало и има, да речем, в Чехия.

Знам, но Хеерт Хофстеде го занимава някаква абстрактна културологична класификация на обществата, а аз се интересувам от конкретните щети от комуналността в нашето общество. И те са не само в икономиката, от която тръгва Аврамов, но в мисленето въобще - „подготвят” оплетения в кооперативни мрежи преддеветосептемврийски човек за колхозния колективизъм на живота след Девети септември. Карат го да приеме комунизма за нещо нормално, пречат му да усети неговата чудовищност. Затова и нямаме своята 68-а, нито дисиденти с международна известност и подкрепа. Вярно, имаме горянството, което е най-масовото антикомунистическо движение, но то в основата си е трагично завършила битка не толкова за отнетата свобода, колкото за отнетата земя.

И смятаме, че изпълняваме своя дълг към свободата, като славим Левски и Ботев. Без да я осмисляме. Сякаш пак сме в епохата след платонизма, обкръжени от една вдетинена реалност.

Поставяме цветя на паметниците на националните герои и се просълзяваме, когато чуем „Епопея на забравените”, което обаче далеч не решава въпроса за мястото на свободата в индивидуалната ни ценностна система, за това какъв персонален мотив е свободата днес. Поверяването й на героиката на миналото всъщност се превръща в алиби за обезценяването й в настоящето. Защото така тя лесно попада в ръцете на националистически и патриотарски идеологии, които я превръщат в собственото й обратно. Използват борбите за национална свобода, за да я ограничават като индивидуално човешко право - с внушения за някаква колективна вина пред пролятата кръв на предците. Като че ли Каракачанов, Сидеров и Симеонов имат по-голяма заслуга за нея от ромското дете, което мие стъкла по светофарите.

С теб минаваме за видни критици на елементаризираната власт в момента. Но – ако позволиш онзи квази-въпрос на Дерида – какво да се прави?

Разбирам, че пришиваш знаковото „Что делать?” към Дерида в израз на ирония към неговото високо образовано левичарство, за каквото на Запад, особено от консервативните мислители, се приема постмодернизмът въобще. Тук обаче той имаше противоположната политическа функция, доколкото комунизмът ни се представяше като ляв, постмодерната атака срещу него, деконструирането му (по Дерида) се явяваше дясна стратегия. То започна от академичните среди и завладя цялата публична сфера. Осъществяваше в границите на езика, като подриваше думите-заклинания (понятия-присъствия, казва Дерида) в разказа на комунистическата идеология – заиграваше се, оглеждаше и пародираше тяхната потисническа несъстоятелност. Стратегията работеше, защото беше достатъчно най-после да имаш свобода на словото да кажеш на глас „комунизмът никога няма да дойде”, за да си отиде завинаги. И след Десети ноември на никого вече не му хрумваше да говори за пролетариат, класи и класова борба, въпреки че може да беше останал комунист до мозъка на костите.
Въпросът е, че езиковата игра, с която гонехме „Призраците на Маркс”, не водеше от само себе си към демокрация; че съвсем не беше достатъчно да можеш да кажеш на глас „демокрацията дойде”, за да дойде най-после. Дерида дори твърди, че тя никога не идва, защото все не стига и в този смисъл винаги предстои. Но пък въодушевяващото усещане за предстояща демокрация стига, за да те прави част от нея. И разбирам унинието ти във въпроса „какво да се прави”, който прилича на онзи в Елин Пелин – „как ще се, мъжо, живее”, защото надеждата за демокрация беше далеч по силна в началото на прехода, отколкото е сега; по-чувствителните направо са започнали да я губят. Но мисля, че за себе си поне знам как да се живее – пак да се опрем на Дерида и пак да разчитаме на деконструкцията, като подложим на нея и понятието „народ”.

И онова изпитание на невъзможното – трудните въпроси към себе си, а не лесните отговори.

Ами да, именно към себе си, защото си заслужава да задаваш въпрос само на този, който може да му отговори. Започнах предаването си по „България Он Еър” с разговор, че народът, извън стиховете и лозунгите, няма семантика. Че е разколебаваща индивидуалното усилие представата, впрочем с осезаем пролетарски дъх, за някакъв такъв колективен субект, който ни включва всички. И че демокрацията може да се случи за всички наведнъж. След 30 години преход към демокрация, мисля, че у нас тя е възможна само за една отделно взета социална среда, която я познава и се нуждае от нея. И която вътре в отношенията между членовете си живее според нейните ценности. Среда, определена дори не на политически принцип, в която толерантността, образоваността и възпитанието се разбират от само себе си.
Демокрацията никога не идва и се превръща в утопия, комунистическа по същността си, именно заради очакването, че може да бъде построена по волята на народа. Само защото от древността тези две понятия са етимологически свързани, никой не смее да признае, че народът, каквото и да значи това днес, не го е грижа за демокрацията. Тя е визия на елита, а народите повече или по-малко го следват. Нашият не само не иска да го следва, но не е ясно доколко елитът ни отново е успял да се състои, след целенасоченото му унищожаване в първите години на комунистическия режим и подмяната му с антидемократична върхушка. Така че днес у нас демокрацията е камерен въпрос, заговор между приятели. И ако в началото на прехода този „заговор” беше надежда за нов елит, днес е основание за маргинализация, за „черни списъци” на либерасти, протестъри, соросоиди…

В критиката си двамата приличаме на пневматика и саркика от онази късна притча за Моисей. Как и какво да допринесем реално?

Тази притча, като всяка друга, подлежи на различни интерпретации. И можем да видим в саркика онзи, който се подчинява на законите, просто защото са закони, а в пневматика - онзи, който ги следва, така че да отговарят на ценностите му. Не че у нас има много от първия вид, но истинският дефицит на прехода е вторият вид. Законът е Бащата, външна норма, която спазваш заради страх от наказание от страна на общността. Но каква част от безкрая на преплетените социални отношения могат да опишат в закони? Пък и дори да приемаш закони за всичко, трябва до всеки да сложиш един полицай, който да го дебне дали ги спазва, а след това да сложиш друг полицай, който дебне първия да не влезе в корупционна връзка с този, когото да дебне, след това следващ, който…

Ювеналовото “quis custodiet ipsos custodes”.

Точно. Получава се неосъществима правна антиутопия. Ако сам не си си полицай, както са разбрали хората в развитите демокрации, нищо не става. Което значи да се водиш, освен от закони, и от ценности. Те са влезли в теб, „интериоризирани” норми, които спазваш, защото принадлежат на твоята идентичност, те са ти. Не убиваш не защото се боиш, че непременно ще те хванат и накажат (и не че няма случаи, в които ти се иска), а просто защото не можеш да убиваш, или изнасилваш, или крадеш и пр. Да, пак говоря за несъстоялата се втора среща на синовете от фройдовата легенда.
И онова, което реално можем да допринесем ние двамата с теб е да бъдем автори, освен на собствените си текстове, и на собствената си идентичност, която се заявява чрез тях. Когато видях, например, че над 200 000 души са чели текста ми срещу публикуването на „голите снимки” в „Пик”, независимо че сигурно много повече са ги гледали със злорадство, усетих, че да се пише е проява на доброто.

Не е ли време реално да влезеш в политиката?

Не ми е там мястото, защото политиката, особено у нас, се практикува като партиен колективизъм с елементи на култ към личността. И това за съжаление е валидно и за леви, и за десни… Критически гласове, за какъвто смятам собствения си, там не вървят.
А и освен това ние след Десети ноември, сега бих казал твърде късогледо, вложихме всички надежди за демокрацията в политиката, а, както мисля вече стана ясно, демокрацията много повече е въпрос на ценности, т.е. на култура. И сега имаме, ако се съди по външни белези – многопартийна система, свободни избори, предизборни кампании и пр., демократична политика, но нямаме демократична култура. Извинявам се за предубедеността, но гледам на политиката и културата като на две трудно сводими ментални ориентации, между които в последна сметка човек трябва да направи избор. Моят винаги е бил в полза на културата – дори във въодушевяващите митингджийски години на сините политици безхлеббници, макар и трудно, защото ставаше дума за приятели, останах да работя във вестник „Култура”. Сега пък съвсем нямам мотив да направя по-различен избор. Политиката е за хора като теб – хем още млади, хем вече преживяли всички изкушения.

Нашият отказ с теб от активна политика не е ли де факто отказ от групова отговорност?

Изпитвам „групова отговорност” само към онази камерна социална среда, където демокрацията у нас засега е единствено възможна. И която – колкото повече обществото като цяло губи демократичното си предчувствие, толкова по-малко се чувства политически представена. Тя отдавна няма електорална мощ да произведе партия, способна да влезе и да участва във властта така, че да защити нейните ценности. Голяма част от представителите й гласуват за тъй наречената градска десница, за да нямат угризения, че са пренебрегнали демократичното си право на избор.
Напоследък обаче все по-често чувам, че някои имат намерение да гласуват за Мая Манолова с надеждата, че ако всичко се срути, след това няма как да не стане по-добре. Мисля тук като моя приятел Стоян Радев – подобни апокалиптично-мазохистични сценарии са илюзорни, самият им „жанр” не допуска хепиенд. Те преди време накараха убедени опоненти на БСП да гласуват за Първанов, после за Станишев и не виждам до какво добро доведе това за страната, пък и за техния душевен мир.
Демокрацията не е идеология, тя е Свръхаз и за мен вече е ясно, че най-напред трябва да се случи на хората и между хората, да предизвика ценностната им преориентация и чак тогава да получи политическо представителство, „да дойде на власт”. Обратният път – първо политическите декларации, а после културните ценности, е на симулираната демокрация, която е изключително удобно алиби – минава дори пред ЕС, за задкулисни машинации и корупция. Ако гражданите не са демократи, държавата им няма как да е демократична, защото именно те трябва да я принудят да бъде такава.
Така че отговорността не е политическа, а е риторическа – тя е в убедителното публично говорене, което да разширява камерната социална среда на хората с демократично мислене, докато получи електорална тежест.

Ладно. Что делатъ? (смях)

Виждам, че ти вече си разбрал какво – упражняваш си руския (смях). По-горе от билото, Нойзи! Идват следващите покопания, които очакват своя „Егоист”. Случи се така, че ти създаваше предишния, а аз го закрих. Но това беше само генерална репетиция. Истинският спектакъл, от който ще зависи мястото ни на културната карта, предстои. Б-р-р-р-р…

Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov  

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.