Друг път: Разказ с продължение от Здравка Евтимова

Последна промяна на 28 септември 2019 в 10:20 2780 0

Колата, която спря пред бялата къща на Риж Димитър, събра погледите на всички живи същества в Старо село. Десетина изумени лица са подадоха от кафене „Соларис“. Млади момичета, които пушеха пред бара, изтърваха фасовете. Момчета, играещи футбол в училищния двор, зарязаха и топката и се вторачиха в автомобила. 

Той беше нещо грандиозно. Сребрист, величествени гуми. Всички - дори пенсионерките на преклонна възраст, пъплещи с половин хляб и кофичка преоценено кисело мляко в торбите – добре знаеха какво е МПС. Но това чудо не приличаше на кола – по-скоро на космическа совалка. Така грееше, че площадът лъсна в сребро. Въздухът свърши. Вятърът спря да духа.
Бор и бряст пред кметството приближиха върхове един към друг, за да виждат по-добре. Номерът беше чуждоземен. Един десетокласник, който беше престанал да рита - не че блестеше толкоз по английски, но бе учил, за да поправи двойката, прочете: - USA. Значи цял океан място между тая кола тука в Старо и цеха в Америка, където бяха завъртели бурмите и електрониката й. Уау!

Виж Риж Димитър с какви совалки бизнес върти. Уау! Министър ще стане. Казвам ти. Какъв министър, бе, Рижия ще ги сложи в джобчето си тях, всичките до един. Димитър Рижия беше купил полето на Старо село, ридовете на Стефанево и Владимире, нивите на Опалево и язовира в Дебели лаг. Рижия щеше да им покаже къде зимуват жабките. Беше платил за старите къщи по шепа стотинки на парче, бе помогнал десет махали да опустеят, експерт беше Рижия. Рижия си харесва момиче, сяда до него в „Соларис“ и девойчето знае какво да прави. Ако още не знае, някоя, дето го е правила, го обучава. Младите в долината - Старо село, Опалево, Владимире и отвъд - бяха запознати в детайли с предпочитанията на Риж Димитър. Само да седне на стол.. Казват, че напоследък сядал и до брадати. Но хората са злобни. Злословят.

Димитър Рижия купи стария параклис и го направи частна църква - да му опрощават греховете с частен поп. Купи поликлиниката - да го лекува частен професор, купи минералния извор - да пие частна минерална вода. Ах, защо не се намери някой частен куршум за този човек?

Димитър в оранжево яке, оранжев пуловер и коса с цвят пюре от моркови, се показа пред къщата си. Откакто замина онази Сияна, педагожката, гадната даскалица в математическата гимназия, Седни си, слаб! (знаела да пише само двойки, учениците искали да я стрелят и бесят, но не смеели зарази Риж Димитър) –откакто свирепата Сияна „Седни си. Слаб!“ си вдигна куфарчето и се изнесе от Старо, Риж Димитър започна да сяда на стол в ресторанти и кафенета. Купи бирария „Кренвирши”, придоби ресторанта „Глад и сладолед”, приватизира таверна „Хъшове” и я прекръсти на „Сияна”. Купи читалището и празната детска градина, реновира ги в игрален дом за чудо и приказ. Купи тухларната. Купи небето над Старо. Купи гората. Купи пропастта. Очевидно беше купил и тази автомобил изтребител. Уау!

От колата слезе една слаба дама с ослепително бяла кожа, ослепително кестенява коса, ослепителни обувки с токове небостъргачи.
- Здравей, Митенце – поздрави го благородницата.
- Гано – отвърна Рижия.
- Наричай ме Женевиев – подчерта дамата, усмихната лъчезарно. – Пратих ти имейл.
- Гано, къде е дъщеря ти Сияна? – попита Риж Димитър толкова високо, така отсечено, че бе цяло чудо как главата на Женевиев не се търкулна на земята. – Не че ме интересува твоята... Добре. Гано, върни ми златото, което дъщеря ти отмъкна от мене.
- Тя е получила благородния метал от теб срещу усилия, които е положила.
- Такива усилия полагат гимназистки доброволки.
- Не забравяй, че Сияна е математически гений, Митьо– напомни жената с още по-светла усмивка, разкриваща зъбите й - кътниците, кучешките, резците – импланти, монтирани от Професор Георгиев, но едва ли тук, в тази задръстена провинция, някой бе чувал каквото и да било за златните ръце – и за дълбоките хонорари - на професора.
- Млък! – отсече Рижия и плю точно до единия от токовете небостъргачи, ала това въобще не помрачи ослепителното настроение на гостенката. Устата на тази жена беше безкрайна.

- Помниш ли онзи стих? – попита меко тя. – „А на гръд отляво луна кадифяна...И венче над луна откога остана?“ Помниш ли, Рижко, моя първи урок по литература за теб? На колко беше тогава, седемнадесет? Имаше желание да се самоубиеш, момчето ми, когато се омъжих за един достоен господин в София. - Рижия се усмихна на свой ред. И неговите зъби бяха импланти; беше убедил „с добро“ един доктор зъбар, Йорданчев, от Кюстендил да му ги извади и да му набоде цяла уста зъби, затова сега усмивката му беше красива. - Помниш ли кой поет е написал онова за венчето над кадифяната луна?
- Заряза ме. Покри се в София. Аз запалих учебника по литература. Откраднах заплатата на майка ми. Купих десет учебници по литература. Знаеш ли какво направих на Яворов? Изразях му физиономията. Избодох му очите и залепих снимката му на всички прозорци в техникума. А харесвах Яворов. Прибрах се у нас. Майка ми беше тъпа. Видяла, че хората купуват книги. Дигнала крак и на нея да заковат златна подкова – и тя купила книги. Тогава, Гано, й показах къде зимуват телетата. Всички книги до една събрах. Запалих ги страница по страница. Горих ги мръсно. Бавно. Заклех се – нито ред повече няма да прочета. Нито един. Баща ми - знаеш го какъв идиот и пияница е той. Като се накъркаше, нямаше пари за още ракия и не можеше да бие никого. Крещи. Та баща ми четеше една книга. Оная, на Захари, за въстанията. Не й помня заглавието. Дебела като кон книга. Като нямаше достатъчно пиячка, баща ми четеше оня Захари. Обаче, Гано, аз му изгорих Захари.
- Не е голяма загуба, Митенеце – жената се усмихваше истински, доста по-щастливо от преди. – За друго става въпрос, любимото ми сладко момче.
- Баща ми ме удари с кол тогава. С кол от цимент – строши ми глезена. Ако ме беше уцелил по главата.... виж вика, глист такъв, какви герои сме имали, вика. Какви предатели сме имали и какви сме сега. Тиня сме. Ти си тиня, щом тая книга ми изгори. Ако те бях намерил тогава, Гано, щях да ти извадя очите. Щях!
- О! Вулкан от страст. Плам! Но аз съм пристигнала при тебе за друго. Идвам за една верижка от злато с надпис „AMOR VINCIT OMNIA”.
- Какво?
- Плюс един пръстен с печат на император Октивиан. Моята дъщеря Сияна е забравила да го вземе, скъпото ми момче, а ти си прост и не би могъл да оцениш стойността на подобно изящно бижу.
Риж Димитър се разтрепера в оранжевото си яке. Посегна да удари жената но...
- Футуристичният автомобил пред къщата ти е мой, момчето ми – струва колкото три Октивина и 124 бройки „AMOR VINCIT OMNIA“ – обясни дамата. Лъчезарната й усмивка се покатери като котка още по-нагоре, почти веждите. – Тоест на верижката пише „Любовта побеждава всичко“ . Та на тема любов, на седемнайсет ти достигаше 2.80 по шестобалната система. Не се учудвам, че сядаш край някакви уплашени до смърт селски девойчета. За повече си неадекватен.
Риж Димитър беше купчина шума от мамули, на която някой е драснал клечката по непредпазливост. Гореше. Пращеше. Съскаше.
- Но не само това е причината дъщеря ми Сияна - как да се изразя, за да разбереш? Ти си със забавени мозъчни функции - за да не кажа всестранно ограничен. Сияна си е тръгнала от тебе, след като си й написал: - „ОБИЧАМ ТЕ ШТАСЛИФТ СЪМ.“
- Ти, мръсна... кална…
- В този миг - единствено в романите на най-немощните писатели плува фразата „в този миг” – но ти не четеш и на твоя умствен фон най-неграмотният писател би бил Леонардо да Винчи. Чувал ли си за Леонардо да Винчи, моя любов? Не си, вярвам ти. В този миг погледни, любов моя, кой слиза от колата ми.
От автомобила с вид на самолетоносач се появи една по-млада жена. Беше висока, стройна както гимназистките, сервитьорките, продавачките – до които Риж Димитър разполагаше на стол в оранжевите си джинси. Когато бе прекалено уморен, ги отпъждаше с ръка, но те не посмяваха да се отдалечат – не бяха сигурни дали оттеглянето им не се счита за самоотлъчка.

Слязлата от автомобила госпожа беше облечена в безупречен костюм – дали ARMANI, Burberry, или Ralf Lauren - но дори в менте от битака да се беше издокарала, Риж Димитър нямаше да забележи дрехата.
- Сияна! – задави се той.
- Моля те сега, Митьо, заведи я да си прибере Октивиан и онази любов, която побеждава всичко. Виж ми окото как побеждава! Не прави кисел фасон, Митенце, все пак аз бях първата, която те въведе във вселената на литературните кадифени луни. Имаше прекрасни възприятия за поезия – о, ти си тъп и не знаеш нито какво означава „възприятия”, нито „поезия“.

Жената в костюма, който всъщност беше Burberry, прелетя край Риж Димитър като бриз. Не се обърна към него. Не го погледна. Не трепна – просто крачеше напред. Познаваше терена, придвижваше се с леки, изчислени с точност до шестия знак след десетичната запетая стъпки, като че на света никога не се беше раждал Риж Димитър. Като че на планетата никога не бе имало Старо село и луна; тя бе излязла просто да вземе малко чист въздух.
-У-у!-И-Е! - лицето на Рижия стана кърваво точно колкото косата му. – Ур-Ух-п-рр – изрева той, размаха ръце, сграбчи рамото на Burberry, дръпна го диво. Точно тогава от колата изтребител слезе един висок господин. Той наподобяваше водорасло, продължително време нараствало единствено на височина. Сигурно беше облечен в главозамайващо сако Ermenegildo Zegna, дори Zoot, но тоя и в злато да бе обкован и върху задните му части да бе инкрустиран диамант, пак щеше да прилича на стрък есенен лук.

Риж Димитър го зърна. Зърна го и ръцете му светкавично паднаха под коленете. Риж Димитър прекара пръсти вместо гребен през рижите си къдрици. Задави се. Закашля.
- Добър ден.... моля .. добро утро… ако моля… Заповядайте – изригна на пресекулки лавата звуци от гърлото му. – Моля… защото… Ви!
Океанският екземпляр, дълбоководният, въобще не регистрира съществуването му. Не се обърна към рижото присъствие, не го забеляза. Забърза с дълги като траверси крачки след жената, която може би не бе в състояние да се съревновава по прелест с ученичките и продавач-консултантките от тоя край, отлично подготвени за действие в зависимост от това кой сяда до тях. Водораслото сигурно бе изгубило при някаква зловеща злополука няколко от крайниците си и в настоящия момент му бяха останали само два крака и две ръце.
- Сияна – прошепна задавено то. – Сияна!
- Моля… Чакайте... минутка... половин .... десет секунди... моля, моля, моля – изрекоха оранжевите джинси, оранжевото яке и косата, която се бе сварила до състояние на оранжево пюре.
Риж Димитър изхвърча по пътеката, заобиколи жената с Armani, Burberry, а може би Chanel на гърба, изфуча по стълбите – пухтеше като фолксваген поло на 27 години, едва запалило и заслужаващо да го залееш с бензин и да му драснеш клечката. Изчезна в бялата къща, в която винаги беше пролет и точно след десет секунди долетя обратно с една кутия. Дали беше от слонова кост или от някаква друга кост – кой да ти каже в този забутан квартал, който дори и град не се наричаше, ами носеше грозното име Старо село. В кутията имаше нещо тежко, което дрънчеше. Дълбоководният хвърли поглед към звънтящите предмети, измъкна няколко в ръка – монети, които жълто лъщяха, както подобава на жълтици. Колиета, пръстени.

- Нека си избере.... Сияна, избери си…моля. Моля!
- Тя не е Сияна за тебе – каза океанският, без да отклонява поглед към Риж Димитър.
- Извинете, ако… моля… обичате…извинете... моля – прошепна Риж Димитър, поклони се, челото му докосна за миг коляното на господина в костюм Ermenegildo Zegna, или може би дори Zoot. Ermenegildo Zegna или може би Zoot трепна и плю. Димитър се отдръпна. – Извинете...защото… моля – коляното в крачол Ermenegildo Zegna блъсна, по-точно ритна рижите глезени с умерена мощ. – Благодаря, благодаря, господин… Тенк ю...
Господинът пое цялата кутия, която подрънкаше с десетина Октивиана и седем-осем AMOR VONCIT OMNIA, не отклони взор към оранжевата фугира, огънала се в осморка, забила чело на пътеката от розов мрамор – говореше се, че камъкът бил от Италия.

- Сияна, това е за тебе – изрече с тихия си, мек като козе масло глас дълбоководният екземпляр.
Жената, може би не чак толкова великолепна като тукашните гимназистки, взе кутията. Не я погледна, просто затвори капака й – върху него бяха изографисани някакви писмени знаци на арабски, иврит или може би староарамейски – прибра без трепет и бързане кутията в чантата си. Не беше особено голяма кутия, можеше да се побере къде ли не.
- Довиждане, сър - прошепна по-тихо от козе масло Риж Димитър. – Всичко хубаво. Желая ви здраве... щастие... още здраве...щастие... успехи…обич…

Крачолът, по точно подгъват върху крачола на Ermenegildo Zegna или дори на Zoot, подбутна рижата завита на малки свредели коса, стигаща до раменете на Риж Димитър. Може би свределите наистина бяха интелигентни, защото светкавично се сведоха към мрамора в горещ, розов поклон.
В този миг (само треторазрядните писатели използват словосъчетанието „в този миг“) по-възрастната госпожа в костюм Chanel се приближи до Риж Димитър, стисна лицето му леките си, ухаещи отново на Chanel, но този път парфюм Chanel No 5, ръце, вдигна лицето му към себе си, но не го целуна.

- Може би ние с теб отново ще направим откритие. Нямам предвид единствено луна кадифяна – изрече дамата, усмихната по-ярко от слънцето, лятото и загрятата като в йенска тенджера река.
- Добре – прошепна Риж Димитър. Жената мощно разклати лицето му, без нито за миг да престане да се усмихва. Очевидно тя тренираше тенис на корт. Оранжеви бузи и оранжево гърло хълцаха и кашляха едновременно. Дали изпитваха болка? Възторг, възхищение? Никой не би могъл да отгатне. - Да, госпожо – отвърна Риж Димитър. Жената пусна лицето му на свобода. Той се наведе надолу, надолу, още по-надолу.
- Казвам се Женевиев – напомни усмихнато дамата. – Не ми е приятно да ми задаваш повече въпроси за моята дъщеря. Мисли за мен.
- Да, Женевиев – прошепна Риж Димитър. – Да, мила ... -Може би искаше да я целуне, но уханието на Chanel No 5, разнасящо се от ръцете й, а после самите й ръце го възпряха.
- Друг път, младежо – изрече сияещата госпожа. – Имаме време.

banner 545x