Един отрицателен текст

Последна промяна на 26 май 2016 в 10:00 6020 0

Ей го на, минаха празници, минава и май, еуфорията ще утихне, ще си заорем пак в браздата на оскъдието, ще си се върнем към ежедневната свинщина и хич нема и да си спомняме колко сме били възвишени и каква култура ни е била налегнала. Днес е 25 май. Казвам го, понеже вчера беше 24 и имаше нещо, което хората артикулират и възприемат по различен начин, та не мога да се сетя с какъв подход да го опиша. За едни беше лития – думата идва от гръцки и поначало означава усилена, усърдна молитва, днес се разбира като молитвено шествие около храма или по улиците на града или селото. Целта е да се помолим и извън храма, с молитва да осветим местата, откъдето минаваме всеки ден, външните пространства. А целта на такъв тип освещаване е да почнем от утре да възприемаме улицата като място за нормално човешко местообитание, а не за грехове и свинщини. Да ви кажа, убеден съм, че нашите улици са по-безопасни от улиците на много европейски градове, където старите велосипеди са завързани с по три яки катинара и с извадени от собствениците седалки. Вие може да твърдите, че молитвеното шествие няма заслуга за това относително спокойствие, обаче и вие си имате свободата да си мислите всякакви извращения.

Литията е предвождана от икона на светите Кирил и Методий, иподяконите и свещениците на града. Обаче те някак си вървят отпред и не се усмихват, не се усещат удобно извън широките граници на храма. Шпалирът от зяпачи се чуди в тоя момент знаменца ли да развява, да ръкопляска ли, гледа поповете и немее. Поповете вървят, свели глави. Духовниците и масата са дълбоко разделени. Масата се люлее от двете страни на шествието и чака да види сеира по-нататък. За всички тях литията е нещо като парад, нещо като манифестация, детските градини се занизват една след друга, като личи отдалече големият напън, който са осъществили с умовете си директорки и даскалици – малките са облечени в едната градина като буболечки, в другата като мажоретки, в третата като зайчета, в четвъртата като нотички, в петата като сервитьорки и пикола, в шестата като не знам какво. Дечицата са мънички, сладички, невиннички, не проумяват в какво са ги превърнали. Пристъпват с крачета и скандират имената на градините си – слън-чи-це, слън-чи-це, те-ме-нуж-ка, те-ме-нуж-ка. Навикът нещо да се скандира е непреодолим, заразил е даскалиците някога, обаче днес кво да скандираме, кво няма да е политически некоректно и ще е в тон с времето. Ами да викаме къде учим, все едно това има някакво значение, ама дай там да зеим.

Та дошли са значи родители и зяпачи на манифестация, не на нещо друго. Познавам един ужасно сух човек, ако го духнеш, ще се разпадне. Сигурен съм, че и вие го познавате. И той се наредил там и чака шествието да тръгне. Обаче то не тръгва. И тоя сухият като ми вика абе кво общо имат поповете с нашия празник, щото той нали се бара парче културтрегер. Нали, вика, си имат там 11 май, да си празнуват попските работи, сега тях чакаме, понеже са много тежки. Ше ми се изтъпанят, вика, след малко тука четирима еди кви си, неудобно ми е да му повтарям обидите, и ше тръгнат най-отпред. И почва да псува на комунисти и попове. Туря ги под общ знаменател. И ви ги разказвам тия работи за сухия човек не заради друго, а понеже той като виден нещастник и отявлен безбожник само изрича високо това, което оная огромна маса полускрито си мисли. Тая злоба към Църквата и всичко нейно допреди няколко седмици и дни я потискаха, докато „минат под масата“ „за здраве“ или си преброят колко пъти им е угаснала свещта, но днес, когато гледат брадатите хора с особените дрехи отпред, им идва досущ като оня сухар да възкликнат нещо гнусно.

Не ми вярвате сигурно, затова ще ви дам още един скорошен пример. В автобуса сутринта сме малко хора, горе над Виа Понтика нанякъде се е устремило ято пеликани. Красиви, вълнуващи, майски. Създават ми настроение, действат ми като едно от ония неща, които може и да не забележиш, но които присъстват, съществуват и ако ги видиш, се сещаш за Бог и Неговите чудесии. И в тоя момент... изведнъж... шофьорът на автобуса, некакъв чичак, горе-долу мой набор, се изцепва яко – леле, глей ги тия кокошки – думите са отправени към колежката му, контрольорката в рейса, която е на същите вълни като него. Оная му се хили дзверски и му вика кокетно – абе накъде са тръгнали па тия кокошки сега. Ми, зъби се оня, пак отиват да правят мърсотии някъде. Дотука бяхме и с романтика, и с настроение, и с полети. Слизай долу на земята, моето момче, тук нещата изглеждат различно. Тук никой не лети в ято, всеки се зъби за себе си и гледа да се присмее на всичко, щото така се усеща най-добре. На ви и 24 май, и празници, и възроден народ. Върви, народе извратени, върви, народе изнурени, върви, народе умопомрачени. Кокошки вика... да мърсуват... Смешно ли ви е? И на мен, ама малко по-малко.

В началото на литията бяха духовниците. В края на манифестацията се бяха изтъпанили некакви йеховисти, евангелисти, методисти. Раздаваха некакви безплатни неща, но безплатно е само сиренцето в капана. Маршируваха и те в победен марш. Мислех да им влезна ребром насред кравешките ужким хрисими физиономии и да им направя едно пого. Да ги разритам едно хубаво, че да изпопадат – те немат место в тоя парад. Те превръщат тоя парад в пародия. И щех да се справя, те са едни такива нефелни, несъпротивляващи се, досущ толстоисти и гандисти. С кеф бих им посинил по едно око. Ей такива хлъзгави най не понасям. По-лесно ми е с откритите гадове като оня сухар, дето псува свещениците, отколкото с тези слузести безгръбначни. Ама се сдържах, но не от милост, а поради некакви останки на добро възпитание.

Тоя текст е такъв отрицателен, понеже светът освирепя, а аз живея в него и се поддавам на настроенията. Знам как трябва. Трябва иначе, трябва да не му се давам. Ще се опитам, обещавам. В действителност си поизмислих това-онова, за да стане разказ. За тъпите сектанти в края на манифестацията ми съобщи един приятел, не ги видях лично. Защото не дочаках края на върволицата, а се влях в нея, когато съзрях моята третокласничка. Тя празнува 24 май покрай своята класна и съучениците си, радва се на хубавия ден и хич не би разбрала моите тревоги. Така и трябва. За какво са й? Ще расте в тоя свят. Той може да става все по-зъл, но тя може и да не го усети, може да бъде предпазена и да не й се наложи да види нищо от онова, което аз виждам, Бог знае. Повървяхме си заедно, хванати за ръка, накрая литията свърши и видяхме морето. Беше спокойно. Спокойно.