Една бременност почти

Последна промяна на 12 юли 2016 в 19:41 14272 3

Пепа Витанова
Пепа Витанова

Стела мразеше неделите. През седмицата ходеше на лекции в университета и времето минаваше весело. Почивниците в София я задушаваха. Стана, внимателно заобиколи огледалото – не обичаше да вижда лицето си сутрин. Влезе в кухнята. Калин се беше надвесил над старата „Раховец”, на която нещо къркореше.

- Ухае на море – Стела пое дълбоко въздух и се усмихна.

- На морска сол, сигурно. Готвя супа от киселец и лапад с морска сол. По спомени от детството ми с баба – Калин обичаше да готви, обичаше и да чисти. Беше поел цялата домакинска работа.

- Винаги разваляш илюзията, мили - Стела си сипа кафе, добави сметана и лъжичка мед. - Искаш ли?

- Не харесвам зелено кафе, знаеш - Калин я притегли към себе си. В косата му, тъмна като най-тъмните й сънища, се бяха появили няколко бели косъмчета. - Искаш ли да излезем? Забеляза ли колко зелено е станало, за седмица всичко се разлисти.
„Зелено е, но го няма синьото.” Тя беше свикнала да не изрича на глас мислите, свързани с морето. Това разстройваше Калин. Не трябваше да напускат Бургас. И там имаше достатъчно университети. Но имаше и за какво да се буди в неделните утрини. Липсваха й разходките с Калин по брега, когато си говореха без думи. Никога нямаха план, следваха порива на вълните. 

- Да се разходим до Борисовата, след като обядваме. Искаш ли, Стела? Сигурно са напълнили вече езерото.

Супата беше вдъхновяваща. Миришеше на водорасли и море. Откакто напуснаха Бургас, Калин готвеше главно в синьо-зелено. Зеленчукови супи, зеленчукова мусака. Пълнени зелени чушки. На Великден боядиса яйцата в различни нюанси на синьото. Стела ги подреди в сиво-зелен панер върху тъмносиня покривка. „Нашето късче море”, така нарекоха Великденската си трапеза. Козунаците допълваха илюзията – приличаха на напечени от слънцето скали.

„Ариана” все още беше празна. Стела потисна разочарованието си, какъв израз само - „не са я напълнили”. Погали ръката на Калин и го поведе към езерото с лилиите. Знаеше, че той обича песните на жабешкия хор сред зелените листа. „Жабите привличат парите – казваше й. - Ще се напечелим и ще се приберем при морето.” Нямаше свободни пейки и седнаха до възрастен мъж. Човекът се усмихваше на момченце, което наблюдаваше гарга, захапала орех между дърветата. Птицата полетя, кацна на един от високите клони и пусна орехчето. Проследи го, огледа го и го клъвна. Пак литна до високия клон с ореха в човката и го запрати към асфалта. Този път черупката се разпука.

- Гаргите са умни птици, знаят как да извадят ядка от черупка. Хвърлят от високо, докато се счупи – обясни дядото на внука си. Детето с възхищение гледаше птицата.

Калин също. Приличаше на пораснало момче, което с любопитство преоткрива света. Затова го обичаше Стела. Затова и тръгна с него, когато той й каза, че си е намерил работа в София. Животът с мъж, който прилича на дете, не може да поднесе неприятни изненади.

Гарванът се оказа и чистник. Изяде ореховите ядки и с човка изтика черупките от асфалтовата алея към поляната. Дядото погледна към Стела и Калин:

- Гледах по „Дискавъри” филм за експеримент с ято гарвани. Човек с маска на лицето отнел болно гарванче от майка му. Взел го, за да го излекува, но не го върнал в гнездото. След 2 години се появил на същото място със същата маска. И ятото гарвани започнали да грачат грозно, зловещо и да кръжат над главата му. Злопаметни са като хората.

Стела се замисли. Никога не беше виждала гарвани на бургаския плаж. Може би не обичат морето. Или то не ги обича.

Притисна се в Калин. Косата му ухаеше на морска сол. Той беше нейното море.

- Да се разходим ли, мили? – попита.

- Аз май ви досаждам, извинете, говоря много – каза възрастният мъж.

- Не, не, моля ви, беше ни изключително приятно. Просто имаме нужда да повървим.

- Сега ви е времето, докато краката ви държат. Бъдете здрави – усмихна се мъжът.

Слънцето очертаваше посоката, и двамата не обичаха сенчести места. Калин посочи към весела компания, която си бе устроила пикник на една от поляните.

- Можехме да обядваме тук.

- Можеше - Стела се разсмя, представи си как хапват зелени сандвичи, с много краставици и марули и пият сок от киви на зелената трева. Ако легнат с лице към небето, могат дори да си представят, че пред тях е морето. – Другата неделя.

Стела никога не питаше Калин за морето. Дали го сънува. Не обичаше разчовъркани рани.

Ако дълго вървиш през един парк, рано или късно ще видиш своята пейка. Празна и очакваща те. Стела се затича към нея. Да не ни я вземат, смееше се. Обичаше да лежи, положила глава в скута му и да потъва в синьото на очите му. Затова го избра.

Беше отклонила за секунди погледа си от морето и видя очите му, вперени в нея. Преди повече от 5 години.

- Мирише на окосена трева. За какво мислиш, мили?

- За гаргата. Ето я там. Следваше ни през цялото време…Те са уникални птици, не птици, а медиатор между този и отвъдния свят. Дон Хуан на Карлос Кастанеда разказва, че когато смъртта се запъти към някого, изпраща като вестоносец гарван.

Гарванът каца срещу човека и го наблюдава. Опитва се да го предупреди на неразбираемия си език.

- От лявата страна - Стела го целуна. - Гарванът-вестоносец трябва да е от лявата страна, доколкото помня. А нашият е от дясната.

… … …

- Какво бълнуваш, Стелка? Събуди се.

Стела отвори очи. Майка й я гледаше разтревожено. През бялото на косата й прозираше слънцето. Мразеше да я събуждат. И неделите мразеше. Почивниците я задушаваха. Стана, внимателно заобиколи огледалото – не обичаше да вижда лицето си сутрин. Влезе в кухнята. На старата „Раховец” нещо къркореше. Миришеше на окосена трева.

- Супа, готвя любимата ти супа от лапад. Трябва да се храниш. Искаш ли да отидем на плажа, след като хапнем?

- Ще отида до гроба. Предпочитам на гроба.

- Няма да го върнеш, Стела. Той би искал да те види на плажа.

- Да ме види? Стига, мамо.

Бяха минали два месеца. Два месеца от деня, в който я изведоха от лекция, за да й кажат, че е паднал от строежа. От строежа? Тя мислеше, че работи в офис. Остана без работа в Бургас, след като архитектурното му студио фалира. Затова се преместиха в София – каза й, че са го поканили да заеме свободно място в една дизайнерска фирма.

- Има ли гарвани на плажа, мамо?

- Гарваните нямат работа там. Защо питаш?

Стела не отговори. Натроши парче сирене в супата от лапад, разбърка я. Зеленото вече не беше толкова маслено. Приличаше на поляната с белите камъни в Борисовата градина. Главата й беше в скута му и гледаха небето. „Виждаш ли лодката - попита я. - Виждаш ли как ти махам от нея?”

Пренесоха тялото му в Бургас. Знаеше, че така би искал. Да й подари пътуване до морето. Не беше го виждала осем месеца. Една бременност почти. „Още малко и ще родиш копнежа ни по морето”, казваше й.

- Имаме ли морска сол?

Поръси супата и вдъхна аромата. Мирисът на окосена трева се премеси с аромат на море и водорасли. Сълзите й потекоха. За първи път след смъртта му. Преди буцата беше затлачила гърлото, но сълзите ги нямаше. Майка й не каза нищо, стана от масата, излезе и тихо затвори вратата.

--------

*Разказът е носител на втора награда за проза в Националния литературен конкурс „С море в сърцето” - 2016

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

15180

3

ELPIDA

13.07 2016 в 18:34

Заслужена награда!
Дано по-малко грак на гарвани долита на страницата и Виделина от коментари изпълни словесното пространство ...