Една година

Последна промяна на 08 ноември 2015 в 13:59 4656 4

Днешното правителство бе създадено преди една година. Последвалите събития замъглиха част от обстоятелствата и емоциите, съпътствали създаването на сложната коалиция, която подкрепя кабинета. В началото имаше удовлетвореност от това, че е постигнато съгласие, основано на диалог между различни политически субекти. Процесът на преговорите за съставянето на правителство и за изграждането на парламентарно мнозинство, което да го подкрепя бе съпроводен с много критики и коментари, но завърши с успех.

Останаха и много съмнения в ефективността и устойчивостта на постигнатото съгласие. Всъщност, ядрото на коалицията, споразумението за съвместно управление между ГЕРБ и Реформаторския блок, няма мнозинство в Народното събрание. Присъединяването на предизборната коалиция АБВ и декларацията за парламентарна подкрепа от страна на Патриотичния фронт, формира мнозинството, с което започна работата си сегашното управление на България.

Продължаващата дълбока трансформация в партийната политическа система на страната ни доведе до формирането на парламент с осем партийни фракции. Четири от тях участват в управлението или декларираха подкрепа за управленската програма на правителството. Мнозина смятаха, че тази сложна коалиция е нетрайна и няма да изпълни декларираните си цели. Други смятаха, че не може да бъде намерен баланс между стабилност и реформи. Но, всъщност правителствената програма се казва „Програма на правителството за стабилно управление на Република България”.

Политическият хоризонт на постигнатото съгласие се основава на разбирането, че реформите трябва да осигурят стабилност, а не обратното.

В процеса на създаване на правителството, за първи път в българския политически живот бе заявено желание за водене на активни преговори. Този подход, постепенно бе изоставен, както поради динамиката на управлението, така и поради дълбокото недоверие на партньорите в ефективността на подобна политика. Формулата на активни и почти публични преговори, постепенно бе изоставена за сметка на оперативно договаряне, което все по-ясно очертава границите на компромис, които могат да бъдат постигнати и удържани от коалиционните партньори.

На пръв поглед неочаквано, в условията на силно фрагментиран парламент, (който продължава да се фрагментира) управляващите успяха да постигнат на няколко пъти конституционно мнозинство. Всъщност, то може да бъде постигано по-лесно именно при по-висока фрагментация, отколкото при по-малък брой относително консолидирани партийни фракции. Бързото разпадане на парламентарната група на ББЦ, съпроводено с изключване на депутати от други групи, създава пространство за маневриране. Но, динамиката на този процес се определя и от единството на самото управляващо мнозинство.
Разколебаването на мнозинството е резултат от разнопосочните очаквания на ГЕРБ и Реформаторския блок. Те биват насърчавани и задълбочавани, както от партньорите в управлението в лицето на АБВ и Патриотичния фронт, така и от опозицията и търсещите мястото си във властта корпоративни интереси. Стабилността на управлението не зависи от тежестта на проблемите, които то би трябвало да решава и дори не толкова от наличието на устойчиво парламентарно мнозинство, колкото от отношенията между ГЕРБ и РБ.

На свой ред, те са функция от качеството и динамиката на отношенията вътре в самия РБ. Блокът не успява да отговори на собствената си заявка за политическа и организационна иновация. Той все така не успява да прерасне в коалиция, въпреки множеството уверения и декларации. Една от причините за това е в липсата на достатъчно отчетлив самостоятелен облик на петте партии, които го изграждат. Колкото и парадоксално да изглежда подобно твърдение, ефективното взаимодействие може да бъде постигнато по-лесно, ако отделните субекти имат ясен политически профил и осезаемо присъствие.

Резултатите от местните избори потвърдиха, че партиите и коалициите, изграждащи управляващото мнозинство продължават да се ползват с необходимата политическа подкрепа, а срещу тях не се изгражда ефективна алтернатива. Това е важен политически знак, както за българското общество, така и във външнополитически план. Но, доколко това, само по себе си, е достатъчно за успешно управление?

Риковете пред ГЕРБ са свързани с липсата на политическа алтернатива и засилването на клиентелисткия натиск към партията. До известна степен това са стандартни рискове, съпътстващи всяка управляваща партия в България. Доминиращата политическа култура от поданически тип у нас насърчава отношението към властта като към плячка, като нещо което трябва да бъде консумирано. Степента, в която ГЕРБ са готови да отговорят на подобни очаквания ще продължи да определя системните рискове пред управлението.

Реформаторите са изправени пред различен тип рискове. Преди всичко, става въпрос за манталитета на политическия провинциализъм и парвенющина. Загубата на чувство за реалност и за собствено значение е пряко свързана с рефлексите на политическия провинциализъм. Опитите за налагане на дневен ред предполага самостоятелна политическа инициатива, а не само изисквания към останалите партньори. Често политици от РБ смятат, че е достатъчно да изискват, без да са започнали сами онова, което смятат, че трябва да се случи. Това прави позициите им слаби, а резултатите от инициативите ми – неубедителни.
Същественият въпрос е в това доколко партиите в РБ са способни да променят начина на участието си във властта чрез процеса на вземане на решения. Опитите за остра политическа конкуренция с ГЕРБ, съчетани с изисквания към доминиращата партия, предполагат много по-убедително реализиране на възможностите за правене на политика, с които разполагат партиите от Блока. Ако подобна промяна и преосмисляне не настъпят, РБ ще продължава да бъде използван като мишена през която да бъде атакувано управляващото мнозинство.

Неубедителната позиция на РБ позволява, както на АБВ и ПФ, така и на ДПС да оказват несъразмерно на собственото си значение влияние върху политиката на управляващото мнозинство. ГЕРБ следва релефа на политическата конюнктура и продължава да реализира на практика формулата за политиката като изкуство на възможното. Те са готови да направят стъпка встрани или назад, при всяка ситуация, в която все още не може да бъде постигнато съгласие. Този подход дава резултат, още повече в българските условия. Въпросът е доколко той гарантира стабилност, която може да създаде среда за реформи.
Полицейските протести в края на първата година на правителството изглеждат като най-сериозното предизвикателство срещу управляващото мнозинство. Всъщност, това не е така. Полицейският протест е надценен, както от онези, които го подкрепят и разчитат на повторение на събитията от началото на 2013 година, така и онези, които активно му се противопоставят. Истинските рискове пред управлението са свързани с външни фактори и с дизайна на взаимодействието между партиите от управляващата коалиция.

Външни фактори търсят пространства за разширяване на вътрешнополитическия натиск върху управлението. За съжаление, в българската политика има достатъчно субекти, които с готовност се включват в подобна стратегия. Собствената им слабост ги прави още по-удобни и готови да бъдат проводници на чуждестранно политическо влияние. Страната ни е обект на нарастващ натиск, който е част от променящата се регионална и международна среда за сигурност. Именно затова, устойчивостта на управлението във все по-голяма степен ще зависи от способността за паралелно противодействие на външно и вътрешнополитическо равнище. А подобна стратегия изисква консолидиране на управляващото мнозинство и полагане на всички необходими усилия за разширяване на гражданската подкрепа за държавните институции.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

09.11 2015 в 01:45

Хич ме не радва и мен изминалата година. Съдебна реформа на този етап няма и изглежда няма да се случи. Следва, че бизнес средата ще продължава да бъде SHIT. Следва, че мнозинството ще продължи да бъде бедно. Следва, че ще продължи да бъде и неграмотно, и да не разбира как липсата на съдебна реформа му пречи да забогатее. Омагьосан кръг. За да се промени статуквото трябва или народецът някак си да се осъзнае, или да случи на лидер. Как пък нито едното не сме в състояние да осигурим бе мама му стара.

08.11 2015 в 21:11

викенце копеле пробито,
такива като тебе трябва само кубинки да папкат. и по 2-3 юмрука за десерт. а после ще те карам да си казваш именцето с подути джуки.

08.11 2015 в 20:35

Иво, публикувай в Дума, там бабите ще ти се кефят. Стилът ти е толкова познат, толкова клиширан, че дори мога да кажа и цялото ти име. Искаш ли??ИУО?

08.11 2015 в 16:18

Пак големи глупости,за пореден път."Полицейският протест е надценен, както от онези, които го подкрепят и разчитат на повторение на събитията от началото на 2013 година, така и онези, които активно му се противопоставят." Голямата разлика между този протест и протестите срещу Орешарски ,че зад този протест не стоят разни Америки за България и политически сили,а полицаите протестират за едностранна промяна на договора между тях и държавата. "Външни фактори търсят пространства за разширяване на вътрешнополитическия натиск върху управлението."- адски тъпо клише. Може би Путин е виновен за некадърността на българската политическа класа? Едва ли някой след Хитлер и Сталин се е месил по грубо и директно в българската политика от американските и френския посланици в София