Как политиците успаха средната класа

Последна промяна на 09 май 2013 в 15:15 10939 70

Владимир Каролев

Избори идват. И не само в България. И гледката навсякъде е една и съща – ударно се увеличават социални помощи и в предизборните месеци се вдигат пенсии или се намира някой „резерв“ за енергийна помощ след края на зимата, 13-та пенсия или 14-та заплата в държавния сектор. Социални работници трескаво раздават предизборни подаръци. Едни частни фирми вдигат сгради с общински жилища за бездомни и имигранти, а други раздават безплатни продукти като благотворителност сред бедните квартали.

И тук някъде всеки от нас се пита: А защо забравиха политиците средната класа?

Демокрацията не е перфектна система. Но работи по-добре от всички други, които светът е изпробвал, тъй като осигурява ръст на стандарта и качеството на живота за най-много хора – всъщност за всички, които приемат, че образованието и квалификацията е до пенсия и че да работиш съвестно и ефективно е единственият път към личното материално благополучие. Но демокрацията има и един голям недостатък – често не позволява кандидати, предлагащи най-добри политики за икономически възход, да бъдат избрани.

Обяснението е много просто и научно доказано. Преобладаващата като бройка и електорална тежест в капитализма (със съществена икономическа свобода) средна класа притежава достатъчно знания и усет да разпознае най-вредните решения, контрапродуктивни политики и неблагонадеждни кандидати. И съответно не гласува за тях, ограничавайки техния чисто електорален потенциал да придобият достатъчно влияние, за да бъдат избрани/приложени. Разбира се, средната класа, поради разнородността си, не успява и да идентифицира като група възможно най-добрите решения. Например лекарите ще разпознаят най-добрите решения за здравеопазването, но ще пропуснат най-ефективните икономически мерки. Съответно финансистите ще набележат най-разумните бюджетни политики, но ще им убегне най-продуктивният подход към здравеопазването. Поради което често гласовете на хората от средната класа се разделят на избори между партии, които предлагат различни политики, засягащи по различен начин професионалните съсловия.

При демокрация със силна и преобладаваща средна класа правилото е, че в дългосрочен план управляват нормални и приемливи управници. Не са най-добрите възможни, но не са и най-лошите (разбира се, има и изключения като Хитлер). Което осигурява устойчиво развитие и съответно все по-голяма и силна средна класа. Която да бъде достатъчно прозорлива да не допусне най-вредните политики, както и достатъчно независима, че да не бъде манипулирана или подкупена.

Тези качества са и трън в очите на някои политици. Защото техният собствен интерес и приоритет е да останат на власт. През последните 30-40 години много политици в развитите икономики откриха начина за законно купуване на гласове през социалните системи. По този начин те увеличаваха една лесно контролируема и постоянно нарастваща маса от избиратели, като привличаха имигранти от по-бедни държави, изолираха етнически малцинства и „съблазняваха“ потенциални работещи да се откажат от кариерен път и да останат зависими от социалните системи. Поради което в страни като Дания, Англия, Италия, Гърция, Испания и др. има милиони хора, които предпочитат да не работят, а да живеят на социални помощи. Разбира се, цялата гигантска схема бе маскирана като „социалната държава“, през която алтруистичните политици „обгрижваха“ бедните. Но всъщност те обгрижваха собствения си интерес.

Уверена в стремителния икономически растеж от 70-те години на XX век до 2008, средната класа бе приспана. Купуваше си коли на лизинг, вили, пращаше децата в добри университети, спестяваше за спокоен живот след пенсиониране. Не я интересуваше политиката толкова много – когато бизнесът върви и заплатите растат, на кого му пука кой е на власт? Средната класа не обръщаше толкова внимание какво ставаше на национално ниво, щом в домакинството всичко беше наред. А все по-щедрите социални системи постепенно я обезкървяваха, както чрез увеличаващото се данъчно бреме, така и чрез откъсване на потенциални работещи и превръщането им в постоянно зависими от бюджетни трансфери.

Шокът дойде след 2008. Ролята на политиците в колапса на ипотечния пазар в САЩ бе умело замазана със смайваща по размера си PR пропагандна машина и повечето избиратели така и не чуха за квазидържавните банки Фани и Фреди, политиките на Федералния резерв и законодателни актове като CRA, чрез които политиците манипулираха свободните пазарни отношения в имотния сектор. Банкерите (които също имаха вина), от една страна, бяха сатанизирани, а, от друга - устата им бе удобно запушена с милиардни трансфери от парите на данъкоплатците – защо да не си премълчат истината за вредната политическа намеса на пазара на недвижими имоти, ако ще получат милиарди за спасяване на банките им?

Аналогично бе положението и с дълговата криза, където пък очевидната вина на политиците някак си бе изместена от крясъците срещу политиките за икономии, които реално така и не се приложиха, освен в три държави – Германия, Швеция и Малта – единствените държави в ЕС, в които има реално намаление на държавните разходи за периода 2009-2012.

Но PR пропагандата няма как да генерира икономически растеж и високи доходи. Политиците „замазаха“ вината и следите си и успяха в много страни да убедят преобладаващата маса избиратели, че именно те ще спасят света с още повече политическа интервенция. Но пожар с бензин не се гаси. Все повечето политически интервенции задушиха икономическия растеж, а количествените облекчения и още протекции за специални интереси подтиснаха предприемачеството и увеличаването на заетостта.

Средната класа бе полята със студен душ. И се събуди от дългия си сън. Започна да вижда, че политиците са проблемът, а не решението. Ореолът на Оланд се загуби. Зад хубавите приказки на Камерън започнаха да прозират тотално противоположните му реални действия. В Испания, Португалия и Гърция ужким десни и отговорни политици вместо да балансират бюджети пък натоварваха средната класа с още повече данъци. В България също не останахме встрани и правителството падна под натиска на растяща безработица вследствие на задушена стопанска инициатива.

Но след шока от събуждането последва втори. Докато средната класа работеше, натискана под все по-високи данъци, на площадите огромните маси от зависими от държавата и социални системи хора протестираха. Искаха още повече социални разходи, още повече помощи, още повече държавни работни места.

И какво сега? Първо, ще е добре да си признаем, че почти навсякъде по света средната класа проспа огромна политическа манипулация и машинация. И вината е наша. Второ, ще е разумно да започнем да искаме и това, заради което средната класа сме основният двигател в демокрацията – нормалност, умереност и разумност. Трето, ще е чудесно и ако се имунизираме срещу повторно такова успиване и не допуснем огромна част от обществото да стане така убедено, че може да живее предимно на чужд гръб и толкова зависимо от политиците.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

15.06 2013 в 22:56

Неща от рода на : "Един стар швед ми каза, как е било до 70-те", са несериозни.
Колко по-малко е преразпределяла /1965 примерно/ Швеция спрямо България !?

15.05 2013 в 23:45

...разберете, който не работи, не трябва да яде, не е случайна поговорка.

Превеждам ти поговорката на разбираем език:

"Който не е роб, трябва да умре"

15.05 2013 в 20:49

Интересно, прекалено приказливият царски почитател Каролев сега и тек е нещо много мълчалив. Защо ли? Нямя ли да ни каже, че не сме прави и какво трябва да прочетем от псевдонауката макроикономика, за да разберем какво, дпоред него, сме сбъркали?

12.05 2013 в 08:16

Средната класа, за която се носят митовете и легендите, че осигурява стабилно и сравнително справедливо управление, днес всъщност не съществува. Или е толкова малобройна, че от нея на избори фактически нищо не зависи. А това, на което днес казват, че е средна класа, не притежава онези качества и особености, които правеха средната класа от близкото минало стожер на политическата стабилност.

Основното качество на онази средна класа беше нейната икономическа независимост. Това бяха хората, които не използват или само в сравнително ниска степен използват наемен труд в рамките на своята професионална дейност, но са сравнително добре икономически – дотолкова, че икономически не зависят лично от никого. Или, казано с другеи думи, това беше средната и горната съставка на така наречената „дребна" и долната и средна част на така наречената „средна" буржоазия. Тоест, тя обхващаше онази част от гражданите на държавата, които не зависят особено силно от наемен труд и икономически са напълно независими. И именно тези две особености на някогашната средна класа я правеха стожер на сталибността.
След края на Втората световна война тази класа изчезна.

Днес за средна краса се приемат хора със средно големи доходи, незвисимо дали те използват интензивно чужд наемен труд и дали са икономически зависими или не са. В повечето това са сравнително високоплатени специалисти, служители и работници, които обаче са икономически зависими като класа от класата на едрия бизнес или на държавата. Защото са на заплата при тях. А човек, който е икономически зависим (който работи на заплата), той обикновено не притежава независимо мислене и изобщо не притежава независимо икономичско и политическо поведение. Ето защо дори ако бъде създадена, подобна „средна класа" не може да стабилизира обществото. Именно защото ѝ липсва иковномическото независимост и от наемнишя труд, и от едрия бизнес.
Интересното е, че за нея обикновено плачат тези, които са причина за нейното изчезване.

11.05 2013 в 22:30

За Иван Чолаков
Хубаво е да правиш разлика между бартер, пари и доход, а ти май не го правиш това или не искаш.
Основната вина на частните чуждестранни банки у нас е, че съвместно с фашизоида Дянков, изтеглиха от обръщение реалните пари обезпечени с реален труд, материали, стоки, услуги и т.н. Хиляди малки, а и по-големи производствени фирми бяха унищожени. Болшинството от "оцелелите" фирми в момента са в необявен фалит.
За голямата вина на Централна банка съм съгласен с теб. В момента законите ни са такива, че тя действа като частна банка, което само по себе си е недопустимо.
Един от трудовете на Силвио Гезел, а не "Гезели" както ти пишеш, е преведен на български и заглавието е: Естественият икономически ред. Има я книгата все още по книжарниците, а може да си я изтеглиш и от интернет в pdf формат. Преди да си даваш мнението я прегледай поне веднъж по диагоналния метод.
Някои твърдят, че в България имало демокрация. Дълбоко се съмнявам в това, но все пак предлагам на OffNews, да спретне една анкета на тема искаме ли лихварското робство да продължава, дали лихвите са нужни, глупост ли е по това изобщо да се говори и даже да се мисли и т.н.

11.05 2013 в 17:09

На теб може и да не ти изглежда логично, но на клиентите на ИКЕА явно им изглежда доста логично, щом без принуда и насилие възнаграждават собственика по този начин :)

11.05 2013 в 16:28

Безспорно лихвата и безбройните деривативни начини да се самовъзпроизвеждат парите, са вредни. Според мен обаче, проблемите са по-дълбоки - разпределението на "добавената стойност" не се извършва от тези, които я добавят. Няма как такава система да бъде демократична (приемам обвиненията в марксизъм).
Друг - по мое мнение катастрофален проблем, е възможността за потенциално безкрайно натрупване на капитал (власт). Рано или късно, това натрупване ще унищожи обществото (не казвам планетата, защото не ми се иска да съм арогантен).

11.05 2013 в 15:04

@Христо

Ако парите бяха обществена собственост, всички щяхме да минем на бартер. :-)

А вината на банкерите не е, че искат лихва, а че съзнателно раздаваха кредити с висок риск. Донякъде ги оправдавам, защото имаха достъп до пари с изкуствено нисък лихвен процент. Голямата вина е в централната банка.

Онзи Гезели спри да го четеш, че пишеш очевидни глупости.

11.05 2013 в 13:14

Поговорката ти дава отговор на въпроса какво да правим с подкласата. Обаче ако я изпълним, имам опасения, че в БГ ще останем аз, ти и някои по-богати старчета. И то не защото сме много работливи - работата, както виждаме от икейския случай, няма почти нищо общо със заплащането. Не ми изглежда логично дядото да работи 10 000 000 000 пъти повече или по-качествено от касиерките.
Със здраве.

11.05 2013 в 12:05

Първа част
Вирус броди по света - вируса на алчността.

Вирусът на алчността се е загнездил дълбоко в клетките на икономиката и е видоизменил основните им ДНК структури. Кръвотокът на парите на места е спрял и изсушава живота на бедните и пенсионерите. На други места е предизвикал инсулт и съответната мозъчна парализа в политиците. На трети места метастазите на тумора – лихварство, са докопали белите дробове на производителите и ги задушават. Диагнозата е ясна и за живите и за зомбираните от своята лакомия финансисти – спекуланти: летален изход.
За да излекуваме тялото на болната от рак икономика, първо трябва да изчистим съзнанието си от мазната, лепкава лъжа, че лихвата е нужна. Вкорененото в съзнанието ни лъжливо „правило”, че парите не могат да съществуват без лихва е на психологическа основа и без никаква нужда се въвежда в икономиката. Тази лъжа е имплантирана през вековете с цел лесна манипулация и заробване във финансово, а от там и в социално отношение, независимо в какъв строй се прилага. Колективизираните икономики като комунистическо - тоталитарните и различните варианти на социализъм, както и при пазарната икономика на псевдодемократичните видове капитализъм, задължително рано или късно отиват към разпад заради въплатената в основите им лихварщина.
Лихварщината за разлика от парите е друго измерение. Това е имагинерната, измислена част на икономиката, с изключително вредни последици за обществото. Революции, войни, тероризъм, финансов гнет във всякакви разновидности са производни на безумието наречено лихва. Финансовия колапс в който се намираме в момента е пряко доказателство за това, че лихварската система е напълно излишна по простата причина, че точно тя е причината за това.
Казват, че парите въртят света. Така е благодарение на лихварските взаимоотношения. Много по-добре е обаче парите да се въртят в света без лихви. Основното противоречие на икономиката е неоспоримия факт, че парите „замръзват” във „фризерите - трезори” на банките с идеята, че са на „сигурно” място и се „умножават” без да се въртят в реалния сектор. Спекулативният капитал и прекомерната алчност на банкерите-лихвари са в основата на финансовата нестабилност. Типичните форми на сринати финансови пирамиди от лихварски тип ни показаха наскоро банките в Кипър. Финансовите балони се спукаха и в Исландия, Гърция и др. Финансовите трусове в Испания, Португалия, Италия, Словения, Унгария, Румъния, България и т.н. се засилват постоянно и безработицата расте. Няма как да не се случва това след като лихварската система следва естественото си експоненциалното развитие. В Швеция, Финландия, Дания, Холандия, Австрия, Белгия, Великобритания, Ирландия високите 50-55% подоходни данъци омекотяват, но не предотвратяват последиците от лихварските схеми. В Швейцария дори, която е Меката на банкерите - лихвари, хората вече са отвратени от безконтролните фалшиви бонуси и въвеждат закони за ограничаването им.
Абсурдното емитиране на печалби от всякакви финансови операции без съответното материално покритие от друга страна, ни вкарва във финансова безизходица или направо в ямата на небитието. Чрез кухите си измислени пари от фондовите борси, хунвейбините - финансисти - спекуланти, не просто нападат реалния финансов свят на отделна страна или регион, те унищожават без милост природни дадености, човешки взаимоотношения, културни принципи... Кражбите на така наречените „инвеститори” при експлоатация на природни и енергийни ресурси водят по правило до екологични катастрофи. Безконтролното приватизиране от страна на спекулантите, на работещи и нужни на обществото ни производствени държавни предприятия и отрасли довежда задължително до съсипването им или най-малкото до максимално изпомпване на обществени ресурси към частните им сметки. Финансовите прахосмукачки на по - силните икономики водят до увеличаване на техния просперитет, за сметка на по - слабите естествено. Факт е че финансовите помощи за ограбените икономики винаги са по - малко от лихвите по кредитите. Източването на парични знаци в т.н. офшорни зони са друг любим прийом на финансовите олигарси. Легитимацията на макролъжата и макрокражбата като нещо естествено чрез анализи в макроикономиката, заобикалящи конкректния проблем – лихварството е друга форма на измама и манипулация. Естествено има „финансисти”, които по вещото ръководство на Сорос и компания и под флага на свободата, ни освобождават „либерално” от поредните няколко милиарда евро и съветват под диктовката на Световната банка и МВФ как да бъдем освободени „демократично” от златните залежи, цветните метали и т.н.
Временно наистина защото закона за скачените съдове важи с пълна сила и в света на финансите. В исторически план лихварството винаги довежда до „зануляване” на дълговете. В пределите на Римската империя това е ставало чрез физическото изтребване на кредиторите - лихвари. В по - късни времена чрез войни, а в по - ново време и чрез революции, като Октомврийската например. В наше време пък се използват и т.н. фалити, които в повечето случаи са резултат от липсата на паричен кръговрат, точно заради лихварските взаимоотношения.
Има ли начин цикличните финансови кризи, които в последно време прераснаха в постоянна, да се избегнат? Може ли да се ликвидира инфлацията, стагнацията, междуфирмената задлъжнялост, корупцията, да се открият нови работни места и да се подобрят човешките взаимоотношения изострени до крайност заради ширещата се бедност и нищета?
Може разбира се. Решението е простичко и съвсем ясно: Кредитите и депозитите в банките трябва да са без лихви, а парите да се въртят в икономиката без да спират нито за миг. Този който ги задържи по една или друга причина следва да си плати такса за това. 1% на месец е напълно достатъчно за да се накара всеки да се замисли и да се освободи от тези „горещи” пари. Начините са чрез покупка на стойностна стока или услуга или да ги върне в банката по сметката си, където няма да си изменят стойността защото няма да има причина за инфлация. Едно е при теглене на кредит да се плати само 1 - 2% такса в полза на общината и съответно на държавата и съвсем друго е тази такса за застраховка и за разглеждане на бизнес плана да се „надстрои” ненужно от лихва в полза на частния „честен” банкер - лихвар. Подоходните данъци не се изключват и следва да се събират в полза на обществото. Парите са обществени, а не частни и са само и единствено средство за размяна.
Срещал съм сентенции, че икономическата криза е жътвата на банкерите-лихвари. Факт е, че само те заедно със събратята си борсови-спекуланти, печелят от подобни кризи. Аналогията с „Косача - смърт” е очевидна. Смъртта на хилядите фирми работещи в реалния сектор под натиска на кухите банки е безпорна. Болшинството от оцелелите по някакъв начин малки фирми в момента са в състояние на необявен фалит. Въпреки, че живеем в ХХI век - века на електрониката и интернета, пета година подред ни заливат миазмите на лихварското блато. Мазохизъм ли е това или болестно безумие, което ни оплита в егрегора на лакомията? Всъщност това е наркотичната зависимост на 3-4% от лихварското ни общество да трупа кухи пари. Обзети от безумната си алчност тези индивиди си вярват, че това може да продължи вечно.
Очевидно са нужни промени във финансовата област. Иде реч не за козметични промени, а такива, които да се почувстват от поне 4/5 от обществото. Предстоят избори и която и да е партия да приеме идеята за новите безлихвени „горещи” пари ще спечели. Най-много ще спечелят хората, които желаят да живеят в истинския свят на хармонията и благоденствието.

Бих помолил критиците на тази идея да бъдат градивни, в смисъл не казвайте защо това не може да стане, а давайте идеи как да се осъществи с най-малко спънки, надявам се искрено да е безкръвно. За всеки с малко интелект му е ясно, че бунтовете почнали през януари срещу „енергийните вампири” са само началото.

Ползвана литература:
Силвио Гезел - Естественият икономически ред или порядък
Владимир Богданов - Лихвата – рак на обществото
Маргарет Кенеди - Парите без лихви и инфлация