Калин Терзийски: Хубавият свят на осъзнатостта

Последна промяна на 06 февруари 2019 в 11:55 5890 1

Въпреки всичко ние сме тук и веселбата продължава.

Първото нещо, което ми хрумва е, че честният журналист или въобще честният пишещ човек е най-добре да пише това, което сам е видял, преживял и осъзнал.

Сещам се, че това са думи на Буда (да не вярваш на нищо, което си прочел или са ти разказали, преди ти сам да си го осъзнал със своето будно съзнание), и ми става добре. Значи двамата с тоя сиромах Буда мислим по един и същи начин, еха, добре, добре.

И затова аз не ще се хванам да пиша за Елена Йончева, която познавам... но колко ли пък я познавам... и какво е това, Боже Господи, суетно бръщолевене в „света”, където всеки наперен и минал 45-те годинки пръдльо „познава всички” и него „познават всички” и всички си намигат и правят особени физиономии, когато се спомене името на някой известен човек?

И всички са светски и известни, и всички имат особено мнение и присвиват очи и отвръщат погледи с някаква много снизходителна досада, казвайки: „О, този ли... няма да коментирам!”. Ех, Свят, ех, Суета, ех, българска ПретенЗия Вечна, вечно негодувание от вечното ни ниско самочувствие и роденият от него мегаломанен порив... тоя вечен стремеж към „светското, лъскавото и европейското”.

Скандалният Пижо и Ексклузивната Пенда. Хилядократно повторена „Криворазбрана цивилизация”.

А аз не познавам Елена Йончева, не познавам никой светски и известен човек, за когото сега е „актуално да се пише”.

Аз съм като Буда. Вървя като кротък орач и гледам на три крачки пред краката си.

Как така не познаваш, ще речете, тоя и оня? Та нали все сред тия хора се буташ, вреш се там, комуникирате, дето се вика, виждал си ги, говорил си с тях? Кажи нещо, да речем... за Елена Йончева? Я, правилно, вземи, че ела в нашата телевизия и ни кажи: какво мислиш за Елена Йончева?

Божичко, мили хора, какви Елени, какви пет лева?

Вие познавате ли себе си, та ще говорите за Елена Йончева?

(Естествено, всеки по-склонен да мисли човек ще се досети, че използвам името Елена Йончева само за илюстрация, без никакво пристрастно отношение, ей така – като първото, което ми се появява, защото всякакви „светски хора” го повтарят, без и те да знаят защо.)

Сега съм тук, в Цюрих, снощи направих едно красиво, приятно и доста джазово четене пред тълпа от българи и швейцарци в клуб, какъвто отдавна не съм виждал в България – истинска мрачна артистична дупка, по думите на домакините ми – най-култовият клуб за алтернативна музика в Цюрих. Клуб, наречен "Хелзинки".

След четенето ме обградиха българи. Един от тях все пак каза нещо и за Елена Йончева. Той беше специалист на високо ниво по данъчно законодателство. Нисичък и очевидно много жив и умен млад мъж на 53. Та този мил човек с коса-перушина и данъчни закони в мозъка каза: "Гледат да изкарат всички маскари. Така е най-лесно."

Аз се замислих: Да, ако и враговете ти са маскари и негодници, ако изкараш всички хора мошеници и мръсници – никак няма да ти е трудно да си продължиш с мошеничествата. Мошеничеството и маскарията ще се превърнат в норма! Проста работа.

Но аз гледам от Буда и вървя като орач – с поглед скромно насочен на три крачки пред краката ми. Не познавам „светски хора” и не говоря за „актуалните събития”, защото знам, че за тях нищо не знам. И знам още, че всички, които говорят за тях, не знаят нищо.

Казано простичко, живеем, изказвайки мнения и занимавайки се с неща, потресаващо чужди и далечни за нас – отделени от сетивата ни и чужди за живия ни опит, а самите себе си и важните си и наистина познати неща не забелязваме никак.

И пак си казвам: Пишещият човек трябва да пише само това, което наистина е преживял и познал с живия си опит и с будното си съзнание.

Ама нали – викат ми пак разни баналисти, - нали познаваш Елена Йончева? Нали си там, в София – виждал си я, говорил си с нея... Я вземи и кажи: какво мислиш за нея и за нейния случай?

А аз се замислям за миг и отговарям: Мили хора, нима мислите, че е редно да се занимаваме с неща, които са минали покрай нас като бързи влакове покрай кирпичени гарички – за секунди, като в същото време изоставяме важните неща от истинския си живот?

banner 2 300x250

Ама ти ще отречеш цялата журналистика бе, чичко! – ще изреват някои.

Ти - ще продължат те – не разбираш ли, че журналистиката е именно това: да пишеш обективно за неща, които си прочел и чул... и осмислил...?!

Да, това е огромна тема – бих казал аз, – може би човек може все пак да има мнение и по събития, които не е преживял като непосредствен участник, но това не е ли именно основата на съвременното ни безумие? Все едно мъж и жена си седят един до друг, но вместо да си говорят за дома си и за децата си, вместо да се прегръщат или щипят закачливо, те са се вторачили в дисплеите на смартфоните си. Мъжът си пише с някаква филипинка, жената – с някакъв швед. С някакви Абстрактни и може би – несъществуващи хора!

Да. Специалистът по данъчно дело от Цюрих каза: Занимават се с една журналистка, все едно „техните” безобразия не съществуват, все едно тия къде-къде по-големи безобразия не са се случвали.

Аз се усмихнах. Не разбирах точно какво казва, явно имаше предвид безобразията на хората от властта. Но всичко това ми се стори толкова абстрактно, толкова далечно. Какви безобразия, Бога ми, нима човек може да направи наистина нещо Лошо? Та Той (човекът) е толкова малък!

Струва ми се, казах си, че човек не може да направи нищо лошо... а само нещо глупаво. Нещо продиктувано от страх и обърканост. Та нали сме чисто и просто хора, тоест смъртни мравки, които се страхуват от смъртта?

И затова вечно се суетим... и вечно се стремим - в една смешна и сбъркана суматоха – към неща, които от глупост сме решили, че ще ни избавят от тая проклета смърт?

Някой бил отмъкнал не знам си какво, някой бил присвоил, някой бил измошеничествал... Боже, просто се вижда като на длан: страх от смъртта и глупост – смесени в едно. Буда би ме поправил: Това се нарича невежество.

Но аз не съм толкова деликатен. Аз им викам Страх и Глупост.

А аз съм в Цюрих, вчера Виктория Попова – българка от София, живяла цял красив живот в Цюрих (който също е сивкаво-красив) - получи награда за изкуство, която са получавали само големи писатели, художници и скулптори. Тя я получи за превод на мой роман. За изкуство на превода. Усмихвам се – как добре звучи и колко много означава това: изкуство на превода!

banner 2 300x250

А тази сутрин аз трябваше отново да стана журналист и да напиша нещо за далечни и обхванати от глупост и страх хора, които са присвоявали, мошеничествали или безобразничили. Защото „така се прави журналистика”. Какво излиза: пишеш за неща, които са възможно най-далече от тебе – за да не кажат хората, че си субективен и че пишеш за себе си – и вече си Истински журналист. (?!)

Боже – та нима безразличието не е най-силното пристрастие? Та нима, ако пиша за Елена Йончева (която, между другото, ми харесва заради светлите ѝ очи), няма да пиша именно „пристрастно”? Заради пристрастието, наречено „въобще не ме интересува!”. Заради пристрастието, което носи досадата?!

Ще пиша, ще ми е глупаво и досадно, ще казвам някакви неща, които са чисто и просто мисловни спекулации (примерно: Щом е така – значи е така) – и ще си въобразявам, че съм обективен журналист. Но мъката ми от това, Че Тези Неща Никак Всъщност Не Ме Интересуват, ще прозира във всеки ред, във всяка дума! Мъката от досадата от Чуждото. Когато пишеш и мислиш за неща, които не са Твои – няма как да не изпитваш досада. Някои самозаблудили се нещастници смятат, че това е чисто и просто „професионализъм”. Професионализъм – да не се занимаваш със себе си, а с другите. Нищо, че те въобще не те интересуват (защото, всъщност, те интересуват парите, които ще изкараш За Себе Си, пишейки за тия Чужди Хора!).

А аз се прегърнах с всеки един човек – българин или швейцарец (а и един американец от Ню Джърси, а и един американец от Не Помня Къде) – от тези, които дойдоха да ме поздравят след четенето! Лични преживявания, лични неща.

Но кого го интересуват личните ти преживявания?! – ще изреве някой „професионален журналист”. Хората се интересуват от нещата, които създават Историята!

А аз кротко (имитирайки Буда), ще му отговоря: Всеки прави История! М-м-м не, не точно... Бих казал така: Всеки, който Осъзнава, че прави История – той Прави История!

Виктория Попова беше възхитителна тая вечер – на четенето. Четеше с леко продран глас, беше изкарала грип, беше облечена с пуловерче и дънки като момиче, което отива да си вземе кофичка кисело мляко за обяд от магазина на ъгъла; първо четеше малко тихо, после усили и публиката се разшава. Публиката, казах си, и в Цюрих, и Навсякъде, е жив змей – шава и пъхти, помръдва и хрипти, подсмихва се и трополи, а понякога и заръкоплясква със стотиците си ръце. И това е мощно и истинско преживяване и ако има за какво да се пише – то е за това! За чувствата, които сме изпитали силно, непосредствено и лично в личния си опит в Света. За мислите, които са се родили в главите ни в тия секунди.

Та нима и Елена Йончева не роди в главата ти мисли и чувства? Нима мислиш само за това, което е пред носа ти? – питат гневните „анти-аз-критици”. Обективистите.

Не знам, не знам... - ще кажа аз. Струва ми се, че журналистиката... или поне тая, която тълкува и обобщава, и осмисля – трябва да се крепи на видяното, преживяното и дълбоко осъзнатото. Поне най-взискателната част от нея...

Бих писал и за Доналд Тръмп... Но какво знам аз за него? Какво, освен досада, чувствам дълбоко в сърцето си, когато стане дума за него?

Накрая на литературното събитие Виктория Попова даваше автографи заедно с мен – върху моите книги, които тя беше направила и свои... и също така – и немски книги; беше ги направила част от немския свят от думи. И аз се радвах, мислейки си, че тя сега може би се чувства „звездно”. Че сега са нейните „петнайсет минути слава” – по Анди Уорхол. И изпитвах ужасно рядкото чувство „съ-радост”. И по някакъв доста пошличък, но хайде – от мен да мине – професионалничък начин, си мислех: каква добра статия ще се получи - за „Българката, която спечели сърцата на швейцарците”. Но после с усмивка се поправях: Ще пиша не като журналист – не отчуждено и дистанцирано, през призмата на някаква глупашка „обективност” (каквато съществува само в главите на невежите), а ще пиша само за истинските неща. Тия, които преживявам – в разбъркания и красив, автентичен вид, в който се появяват в моето съзнание. Защото...

Защото всеки един от нас... създава Историята... стига да осъзнава, че създава Историята!

Ако утре срещна Тръмп и седнем да пием чай с коняк – ще ви опиша срещата ни. Задължително. Но е твърде малко вероятно. Защото аз не пия коняк.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1000

1

д-р Тодор Толев

07.02 2019 в 10:36

Поздрави за написаното!
Трудно, но полезно е да престанеш да искаш да си там, където не си само защото не си.

:)