Калин Терзийски: Време е за усядане, българи

Последна промяна на 21 февруари 2019 в 16:21 5588 1

Калин Терзийски

Прочетох току-що, че българите пътували по-малко напоследък.

Това, казах си, не е много хубаво. Човекът е човек, когато е на път. Какво ли е имал предвид Пеньо Пенев? Вероятно, мисля си, отчитайки младостта му, е говорел за онова невероятно чувство за истински живот, което изпитваме, когато сме по пътищата; началото на юни е, а ние сме на автостоп; и някакъв невъобразим вятър развява силните ни и жилави коси и историята не се вижда, защото сме в самата нея – ние я създаваме и ние сме героите й. Силно и издигащо чувство.

Но така ли пътуваме сега ние, българите, това ли е нашето пътуване? Въздигащо и въодушевяващо?

Става ми тъжно...

Все пък тъжно ли трябва да ми става, да го вземат дяволите – паднало ми сега да остарявам и да взема така, остарявайки, да се скъсам от досадна носталгия и да надуя главите на цялото прогресивно човечество „колко беше хубаво преди, а сега колко не е...”.

Преди, честно казано, наистина май по-добре се пътуваше. На стоп и въобще. Имаше професионални стопаджии. А и всяко хлапе – стига да му хрумне – отиваше на магистралата и стопираше. И често отиваше не там, за където беше тръгнало. И там, където попаднеше, без да е имало намерение да попада, откриваше най-невероятни неща, откриваше си късмета. Случвало ми се е да тръгна за морето и да попадна в разгара на кампанията по варене на ракия в плевенско село – право на казана - и да остана...колкото е нужно, че и повече. Не, това се получи малко вулгарно. Макар че ако вляза в поетичните детайли на това отклонение от пътя, ако опиша цялата пасторална, красива картина на тия дни – по-чувствителните читатели ще осъзнаят, че и в едно варене на ракия може да има много поезия.

В 2018 година българите са пътували с близо една четвърт по-малко отколкото през 2017-а.

84% от българите, които са пътували в миналата година, са пътували из страната. 15% са пътували в чужбина. Само 2% са пътували и в страната, и в чужбина.

Доста странна пропорция, мисля си. Някак си се прокрадва изводът, че има два вида българи. Такива, които пътуват из страната и такива, които пътуват из чужбина.

Опитвам се да си представя какви ли са тия, които пътуват из страната. И в съзнанието ми се появяват образи. Стара баба, малко нещо като взета от разказ на слаб писател, стилизирана: дебела, с кошница с провизии, със забрадка, някак не от нашето време; тръгнала при сина и дъщерята в Сливен. В кошницата носи, представям си, варени яйца. Защо ли, Боже, след като навсякъде вече има яйца, ах да, има навсякъде, но не са биояйца (!), а вече бабите са много фешън, защото всяко яйце, което намерят в полога е „био” и може спокойно да се конкурира с яйцата по едно евро бройката от свръхлуксозния биомагазин...И бабата е един от пътуващите българи, тя е човек, защото е на път. И има и варена кокошка в нейната кошница (защото съзнанието ми, когато не го насилвам, е склонно да се дави в клишета), има и домати, зелен лук...Не, сега е зима и няма зелен лук, защото зелен лук има само в големите хипермаркети и той е парников...Но за да не потъна съвсем в старозаветните клишета, аз си представям, че бабата има смартфон (че каква баба ще е иначе!) и на него внукът, който учи в Техническия в Габрово, е качил приложение, което може да разпознава мелодии. И бабата чува от някакво неведомо звукосъздаващо устройство във влака някаква песен – струва й се позната, бре, това какво беше? И насочва смартфона си към източника на мелодията и той разпознава, че това е Били Джийн на Майкъл Джексън. И бабата изпада в умиление, защото тя е на 64 и в 1982-а е била млада и в дискотеката на село...Да, спомени.

Представям си и ядосан брадясал бизнесмен от Банкя, който отива със стърия си опел до Якоруда - да преговаря с някакъв тип за нова машина за кантиране на плоскости от дървесни частици. Кръвното му е доста високо, той пие поредно кафе, а му се пие ракия, ама защо му се пие ракия така от сутринта? - ех, не е на добре това, ама както и да е. И той надува Куин на уредбата на колата. Защото много преди да стане бизнесмен и да брадяса, и да му се припие ракия от сутринта, той е бил дългокос студент по физика (подобно на Брайън Мей, апропо) и всъщност, като погледнем, животът е много странна работа, нали така?

А пътуващите в чужбина са друго нещо. Те са...

Всъщност – те не са нито по-богати, нито по-образовани.

Щях да тръгна в една такава посока: българите обедняха и затова пътуват по-малко.

Но се сещам веднага, че най-масовите пътувания, които в историята се наричат „преселения”, са се случили с хора, които са били притиснати от такава бедност и нужда, каквато ние по никакъв начин не можем и да си представим. Картофеният глад, взел живота на два милиона ирландци, е накарал милиони от тия мили червенокоси хора да си хванат багажа и да напуснат зеления си остров. И така Ирландия от осеммилионна да стане четиримилионна. И да си остане такава досега.

Не, българите не намалиха пътуванията от бедност; дори и да получа статистически данни, че има такава зависимост – няма да им повярвам. Статистиката е един типичен пример за човешкото Confirmation bias –склонността ни да откриваме потвърждения на вече готовите си предубеждения. Ако реша, че българите са бедни и затова не пътуват – ще открия куп съвсем убедителни факти, потвърждаващи това.

Аз се надявам на нещо друго.

Защото падането на пътуванията в сравнение с 2017-а година е доста сериозно – 17%. Не е случайно отклонение. Та, аз се надявам на нещо друго.

Оставям настрана Пеньо Пенев с неговата неистова романтика. Човекът е човек, когато е на път. Хм, да, вероятно младият, пълен с бесен ентусиазъм човек, се чувства най-жив – именно когато е на път. Но Човекът си е човек...как беше – камъкът си тежи на мястото. Човекът е човек, когато си стои в своето място, враства в него, слива се с него...

И го Очовечава.

banner 2 300x250

Човекът, който е на вечен път, се грижи само за себе си. Но не и за мястото, което обитава (временно). Никой не прави градина пред хотелската си стая. Българите, казват, преди хиляди години, сме били номади, чергари. В последните трийсет години потвърдихме тоя си произход – номадския. Преселението на народите си тече, колкото и странно да ни е това. От времето на Атила все си продължава - от Изток на Запад.

Западът поглъща всичко по-амбициозно и...като че ли – всичко по-агресивно, по-алчно – идващо от Изтока. Може би именно затова Западът винаги е бил алчен – та нима там не са отивали винаги най-алчните? Нима от Изток не са прииждали най-амбициозните и най-лакомите за хубав живот?

Но аз се надявам на това – макар че звучи доста романтично; въпреки че звучи ненаучно, недоказуемо: надявам се на това, че преселението лека-полека свършва. Поне за българите. Преселението от селата към градовете, преселението от нашата сравнително (!) бедна страна – към богатите страни на Запада...Мощният устрем на една постоянна „непоседливост” на едно постмодерно номадство се изчерпва лека-полека.

И се надявам, че хората в България сега искат и могат да поспрат. И да поочовечат местообиталищата си. Защото докато е на път – човек само пътува, а не очовечава. Той пристига и отпътува. Няма свое място. И не очовечава мястото си. Няма време за градини и паметници. Даже и за гробове с цветя на тях. 

Време е за усядане, българи.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

2666

1

Hissarion

25.02 2019 в 12:12

Боко каза да не пътуваме, че си даваме парите на разни сърби и гърци и хората слушат вожда.