Лаура отива на смърт

Последна промяна на 23 юли 2015 в 17:25 11198 19

Калин Терзийски

Това не е съвсем прясна новина. Но аз искам именно за нея да говоря.

Защо ли? Защото това – да се говори само за най-прясното - е някак…хм, ще ви кажа – а вие ще разберете сравнението ми: Ако един съвременен писател не е издавал книга от шест месеца – той вече е забравен и всички се чудят – къде ли изчезна този!

Прекалено бързо започнахме да живеем и това може и да е хубаво, но по-скоро не е. Всяко чудо вече не е за три дни, а за три минути. Един роман е събитие не за три години, а за три седмици. Ако въобще можем да говорим за романи-събития.

И друго: Една тръгнала на доброволна смърт жена занимава съзнанията не половин век, а само три секунди.

Появява се новината за нея – поглеждаме я. Реагираме с потрес, с глухото отчаяние, с което сме свикнали вече да посрещаме всичко от този хищен и ръмжащ свят…

Реагираме на света вече някак стандартно, с такова едно чувство, което говори така: О, пак ли, Боже, накъде отива тоя свят, защо ме занимават и с това, о колко много болка, о колко е ужасен светът, отиваме към Края си и краят ще е ужасен!

И тези думи прелитат като надпис от филм през съзнанията ни. Филм, който гледаме в просъница.

Така. Аз говоря за новина от преди месец, именно защото не искам и най-покъртителните новини да ни вълнуват (и то по такъв стандартно окаян начин) само три секунди – докато са пред очите ни.

Не бива да сме чак толкова жаби в тоя живот. Знаете – жабите не виждат нищо друго, освен това, което се движи пред очите им. Съвременната човешката жаба не вижда никакво събитие, ако то не се движи пред екрана му– в мудното му и безразлично зрително поле!

А новината беше ужасна. За мен беше ужасна. И именно ужасна. Не тъжна, не лоша. Ужасяваща.

Момичето Лауа получило от правителствените органи на кралство Белгия разрешение да прекрати живота си по свое желание. Ето това беше новината!

Да прекрати по своя воля живота си, тъй като страда от неизлечима и нетърпима депресия.

За първи път ми се случваше да прочета за случай, при който…

Не, прекалено сложно е. Не може току така да се опише - с един замах.

Най-първо у мен се появи мисълта: М-да, ето, все пак нашият живот принадлежи на правителствата!

И те – милите, безличните и празносърдечните - ни разрешават или ни забраняват да разполагаме с живота си! Както се прави с малки и неосъзнати деца.

Второто, което ми хрумна беше:

О, Боже милостиви, прости на това момиченце!То само е поискало това разрешение.

Аз, Калин Терзийски, съм лекар, човек занимавал се с природни науки много повече отколкото с философия и религия. Но съм и християнин. Винаги ме е учудвала способността на хора, образовани в парадигмата на съвременната наука, която сама по себе си е атеистична, да успяват – някак притваряйки очи – да вярват и в Бог. В разрез с всичките си научни познания. Или поне – в привиден рарез.

Но аз – християнинът – знам, имам дълбока и може би ненаучна убеденост, че да убиеш сам себе си, е отказ от милостта на добрия ни Бог.

В същото време винаги съм смятал, че справедливостта и добрината на нашия Бог не е в това, да прави така, че специално на нас да ни е приятно и угодно в живота. О не. Справедливостта на Бог е в напълно справедливото привличане между протоните и електроните. Справедливостта на Бог е в гравитацията и в същността на кварките. Винаги с усмивка съм си казвал, че е по-смислено да палим свещи за здравата връзка между водорода и кислорода, отколкото за финансовото си благосъстояние или за здравето си.

И все пак – да унищожиш това, което не е създадено от теб – за мен, християнина – е грях.

Но то е и свобода!?

Така си казвам в третия момент на размишлението си. Не е ли най-важното нещо на тоя свят свободата на избора ни? А не е ли най-важният избор на тоя свят този: дали да живеем или да умрем? И щом не сме решили сами кога и как да се родим – поне нямаме ли право да решим кога и как да умрем?

Мисля известно време за това и продължавам нататък.

След това ми идва на ум нещо наистина притеснително: Та нима има нелечима депресия? Нима има такава депресия, която да е толкова мъчителна, че да е несъвместима с живота?

Има ли нещо по-хубаво дори и от най-лошия живот, та да изберем него?

После си казвам: А не е ли това мисленето на здравия и доволен човек? На когото му е широко около здравата шия и не е усетил огнените повеи на страшно страдание? Лесно се говори за живота, за мъките и страданията, когато си доволен и безболезнен.

Сега ще ви кажа, а вие помислете, по дяволите, здраво помислете: Лесно е да си недоволен, когато си здрав, сравнително осигурен и всичко ти е наред! Лесно е да си недоволен, когато си доволен! Виждали ли сте наистина смазан, болен и разбит човек да недоволства?! Та той единствено мисли за това – как да се окуражи –сам себе си! Как ще мрънка, когато за мрънкане вече няма никакво място?

Ние, ние мили мои, си позволяваме да недоволстваме, предимно, най-вече защото не сме никак зле! Защото ни е лесно и защото имаме време и сили да недоволстваме. И да окайваме на воля себе си.

Лесно се разсъждава за страданията, когато най-голямото ти страдание е да гледаш чужди страдания.

И аз си казвам: Не съм страдал като Лаура – затова и ми е лесно да давам оценки за това – колко страда и дали има право да приключва с живота си или не. Аз съм леке - здраво и самодоволно – и затова си позволявам да бъда строг със страдащите. Да не им позволявам да се отпускат и така нататък. О, колко добре познавам доволните съветници, които казват на бедните: Стегнете се и работете!

Които казват на болните: Стегнете се и се борете за живота си, не се отчайвайте!

Лесно е така.
Аз не съм бил Лаура, никога не съм бил в кожата и, не съм носил мозъка и, не съм бил връхлитан от нейните черни мисли, не съм бил обливан от черните реки на нейния допамин, не съм имал ниските нива на нейния серотонин, не съм имал виещите страдания на нейната душа; и затова си позволявам да се питам – та нима не може да се издържи една депресия? Колко му е?!

И се питам: Нима не може да се излекува и най-тежката депресия, нима няма шанс? По нататък? След време?

А след това си казвам: А нима тая наша посткомунистическа, безверна, материалистично-отчайваща, отчаяно-материалистическа привързаност, вкопченост в проклетия живот…

…нима не е тя чисто и просто липса на вяра в Другото? В това, което сигурно го има? Което ние се надяваме да го има, това, в което бихме искали да вярваме? Другото, което идва после…

Ще мисля за това доста. Занапред.

А на теб, Лаура – успех в пътя, какъвто и да е той.

Свободата, преди всичко.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

31.07 2015 в 10:59

Елпида -Браво!!!..оня празнодумец редник от запаса ..абе я марш в дупката от дето си изпълзял...личи си как на младини си писал доноси за дс..методично и последователно...преливаш от пусто в празно ...НО..НАПРАЗНО..... се хабиш..просто си завистник ....знаеш кои стават кинокритици..най некадърните режисьори ..:).. сложи нещо твое да те видим..а ако не можеш МЛЪК..

27.07 2015 в 22:30

доколкото знам професията на автора би трябвало да му дава отговор дали има нетърпима и нелечима депресия.Всъщнаос, аз не знам да има лечимо психическо заболяване...също като лекар, въпросният автор би трябвало да знае, че евтаназията не е самоубиййство, тоест, пациентката е поискала от лекарите да прекратят живота й.за това нещо се иска разрешение, разбира се, защото друг човек ще го направи,а не ти. какво общо тук има господ?

26.07 2015 в 19:06

copy/paste на отзив от предходната публикация на К.Терзийски
аз 15:20 09 юли 201545
+ 24
- 3
"Не разбирам, необходимо ли е да обяснявате дали един автор ви е харесал или не. Не е сложно, прочиташ го и си казваш...А, този повече НЕ или...Интересен, малко досаден, но ме замисли, ОК. Моля, не ме занимавайте с махленски коментари какъв бил автора, просто коментирайте темата, ако я разбирате и можете.Благодаря ви!"
Ако авторът бе поднесъл материала си по модел на Хашек,тогава нямаше да е Калин Терзийски.

Дотук не знам в история на лекарската практика,пациент с тежка психична диагноза,или с метастази от карценом, да е бил излекуван с "живителна ирония",или с "намигване за недежда".
Какво да се прави,на един му е вповече мелатонина,а на мен ми е вповече серотонина.Мрак и Светлина-винаги в разнобой.
Извинявам се за символичния трансфер към метафизиката,но знам, че умните и добронамерените ще ме разберат.
Евтаназия? To be,or not to be?

26.07 2015 в 08:15

Калин Терзийски подхваща мрачовито, минорно и доста объркано една тема, развита от гениалният Хашек преди 100 години кратко и ясно. Кратичко и семпло като виц, с една лека усмивка и замисляне .... Приблизително така описана (по мои спомени, защото текста не е пред мен):
"...След това директора на старческият дом в Жижков нареди да се спрат причестяванията до второ нареждане и забрани на обитателите на дома да мрат, докато той не разреши.
В знак на протест баба ...(не и помня името)... се затвори в тоалетната и се обеси на тоалетното казанче, за да разбере директора, че няма да е това, което той каже".
Калине, хубаво те издават, хубаво ревеш за пари от тези текстове, хубаво е всичко в известността ти на българският пазар. Но този народ има нужда от една живителна ирония, едно намигване за надежда, от леко побутване "абе, замисли ли се какво става после". А не от тежки омотани и неразбираеми истории с послания. Но не си само ти така.

25.07 2015 в 09:45

Виждам доста нацъкани минуси.
1.Трябва да се знае разликата между психилог/"редник от запаса"/ и Психиатър.
2.От депресия,в зависимост от степента,може да се излезе,но суицидално болният,шизофреникът,докато не стигне до успешния опит на самоубиййството-той не спира.Затова "шаман -присмехулник е прав /инвалидизирането/.Има много тежки психиатрични диагнози,за които човечеството още не е изнамерило ЦЯР!
3.Авторът ни е оставил отворена поанта:Евтаназия- да или не!
4.Във финалните фрази "А на теб,Лаура-успех в пътя какъвто и да той.Свободата, преди всичко."-няма нищо гротескно,а ясно изразена позиция на Терзийски-правото свободно да избираш.

24.07 2015 в 18:31

Дo No 13:Bravo !
Поздравления за серотонина,точният изказ и верният прочит на текста от К.Т.

24.07 2015 в 17:34

Правителствата и религиите ни отнемат свободата да се самоубиваме. Правото да сложиш край на живота си е натурално право. Правото на самоубийство е върховната свобода на индивида. Свободата може да доведе до спокойствие и дори щастие и съответно да предотврати самоубийството. Легализирането на евтаназията (по собствено желание) би спестило безброй страдания заради неуспешни опити които оставят желаещите смъртта си инвалиди.

24.07 2015 в 15:24

Може би на някои хора, действително им липсва допаминова киселина и серотонин.

24.07 2015 в 15:19

"Ако един терапевт не може да изкара пациента си от депресия, не знам дали пациентът е нелечим или просто терапевтът е неспасяемо некадърен?! Честно казано, струва ми се че в много случаи е второто!!!!!"-редник от запаса
.......................................................
"Никога и никъде не съм видял или чул професионален психолог да заяви, че депресията като душевно заболяване може да е принципно нелечима."-редник от запаса
.......................................................
Калин Терзийски: "...и затова си позволявам да се питам – та нима не може да се издържи една депресия? Колко му е?!

И се питам: Нима не може да се излекува и най-тежката депресия, нима няма шанс? По нататък? След време?



А след това си казвам: А нима тая наша посткомунистическа, безверна, материалистично-отчайваща, отчаяно-материалистическа привързаност, вкопченост в проклетия живот…

…нима не е тя чисто и просто липса на вяра в Другото? В това, което сигурно го има? Което ние се надяваме да го има, това, в което бихме искали да вярваме? Другото, което идва после…

Ще мисля за това доста. Занапред."

24.07 2015 в 06:04

Не ми е ясна тезата на автора, която е много мъглява, но по въпроса има какво да се каже и то много!

Първо - на дневен ред е легализирането на евтаназията, което вече е факт в Белгия, ако се не лъжа е не път да се легализира в Квебек (провинция на Канада), може би и в други страни.

Второ - и то констатирано като факт - е, че тази легализация отваря вратата за огромно количество злоупотреби със закона, вече документирани в същата тази Белгия, така че "удобно" да бъдат евтаназирани "неудобни" роднини, вече на възраст, не разбиращи или лесно "убеждавани" с тормоз, че "най-добре" е за тях да бъдат евтаназирани. Това е легализирано убийство, което е двойно по-долно защото насилствено намесва в цялата работа и лекар - човек, дал Хипократовата клетва "Преди всичко да не вреди!"

Следващия елемент от този антихуманен и сатанински дневен ред, е насилственото принуждаване на лекари да участват в евтаназия противно на убежденията си. Не е за смях - лекарската колегия на канадската провинция Онтарио наскоро съвсем сериозно обсъждаше този въпрос. Не се съмнявайте, че и разни извратени съдилища като ЕСПЧ (в Европа) или върховния съд на Канада скоро ще обявят, че правото на евтаназия е основно човешко право (така както заключиха и че еднополовите бракове биле ужким изконно право).

Колкото до г-н Калин Терзийски, пожеланията му за "успех по пътя, какъвто и да е той" на Лаура звучат по-скоро зловещо, да не кажа гротескно. Ако г-н Терзийски наистина е християнин както твърди, би трябвало да му е известно, че в християнството - както впрочем във всички големи религии без изключение - самоубийството се смята за най-големия грях, от който по-голям няма. Неслучайно за самоубийци не е разрешено да се служат панихиди, за тях не може човек да се моли във църква и т.н.

Аргументът на белгийците пък за "тежка и нелечима депресия" е най-малоумното и антинаучно нещо, което съм чел някога. Като ще подхождат атеистично и ужким научно към проблема, да бяха си направили поне труда да прочетат барем един учебник по психиатрия за първи курс. Никога и никъде не съм видял или чул професионален психолог да заяви, че депресията като душевно заболяване може да е принципно нелечима. Такова становище е не просто антинаучно, то е престъпна фалшификация на фактите в тази професия - убеден съм, че всеки психиатър ще се съгласи с това. Ако определено лекарство не дава ефект, каква е гаранцията, че друго лекарство няма да повлияе на пациента?! Второ, освен медикаментозно, важно е да се лекува и с психотерапия. Ако един терапевт не може да изкара пациента си от депресия, не знам дали пациентът е нелечим или просто терапевтът е неспасяемо некадърен?! Честно казано, струва ми се че в много случаи е второто!!!!! Освен това в психотерапията има различни школи - фройдисти, юнгианци и много други, всеки пациент се влияе различно от подхода - на някой му помага едно, на друг друго. Опитани ли са били всички възможни подходи? Съмнявам се дълбоко!!!! Нещо повече - аз дълбоко се съмнявам и във вменяемостта на това момиче, т.е. в способността му да взема трезви решения, разбирайки до какво водят, при положение че е в такова състояние. Основен постулат в правото е този за вменяемост, т.е. за способността на едно лице да поема отговорност за действията си, като разбира до какво водят. Никой не може да ме убеди, че човек в тежка депресия е в състояние да вземе ОБЕКТИВНО решение какво да направи с живота си. Какво ти - не ви ли се е случвало да се ядосате, наругаете някой, после се успокоявате и казвате - извинявай, не бях прав, поддадох се на емоции, не трябваше да го правя. И това ни се случва ежедневно на психически здрави хора при едно обикновено ядосване, а какво остава за човек тежко засегнат от душевно заболяване?! И ме убеждавате, че такъв човек разсъждава обективно и е вменяем? АБсурд! Затова и за такива като белгийския законодател, в една дебела книга с голям тираж е казано: "Вие, които сте хитри да вършите беззаконие чрез закон". За такива и тям подобни обаче е казано и друго: "Тяхното погубление не дреме".