Мето

Последна промяна на 01 април 2012 в 10:23 4924 3

Деян Енев

 

Наричат Деян Енев "живият класик на българската литература". Макар той самият да не обича този етикет, изглежда има доста истина в него. Деян Енев е единствения наш съвременник, чийто разказ се е падал на изпита по литература за езиковите гимназии.

Деян Енев има издадени единайсет сборника с разкази, сред които „Всички на носа на гемията”, „Градче на име Мендосино” и „Българчето от Аляска”. Сборникът му с избрани разкази на английски език „CircusBulgaria” бе номиниран за най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език „Франк О’Конър”

За нас е част, че отсега нататък той ще бъде постоянен автор в OFFNews.bg. Всеки уикенд ще имаме удоволствието да публикуваме негови текстове, написани специално за нас. 

 

Мето

По какво се различава една трамвайна спирка във френския град Бордо от една трамвайна спирка в София?

И по какво си прилича?

Ето по какво.

Различава се по красивите модерни трамваи, с муцуна като на делфин, които пристигат строго по разписание, които се гмурват до теб на минутата.

Наистина и в София има вече по-модерни трамваи, по линията на петицата, да речем, но има и линии, където се движат истински експонати от музея на социализма. Такива талиги, с извинение, се движат по някои от трамвайните линии в София, че като се качиш вътре, и започваш да се оглеждаш дали случайно не снимат римейк на сериала „На всеки километър”, а контрольорите ти се привиждат досущ като едновремешните жандармеристи. Не сегашните. Едновремешните, казах. Да не стане нещо грешка.

Друга разлика. Релсите на трамваите в Бордо са бетонирани здраво в леглото си, не са разклатени като бабешки зъби, както релсите на трамваите в София.

И третата много важна разлика. Нивото на първото стъпало на трамваите в Бордо е абсолютно равно с нивото на тротоара, а между стъпалото и ръба на бордюра разстоянието е, колкото да пъхнеш кибритена клечка. Хайде, нека да са две клечки. Ако сте виждали как софийска баба се качва в софийски трамвай на спирката, ще разберете за какво говоря. Софийската баба се хваща за дръжката, стъпва с единия крак на стъпалото на софийския трамвай, високо половин метър, увисва във въздуха и започва да се набира нагоре като павиан по лиана.

Ако ръцете още я слушат, те ще я издърпат догоре. Затова трябва да я слушат. Затова, ако сте забелязали, ръцете на софийските баби са удивително развити. Затова софийските баби, даже и да куцат, имат силно развити, почти маймунски ръце.

(Извинете ме, софийски баби. Не искам да ви обидя. А просто да изобразя по-ясно великата патетика на делника ви.)

Това са главните разлики.

Приликата е една-единствена. И тя се нарича Мето – деветгодишното българско циганче, което срещнахме на една трамвайна спирка в Бордо. Мето чакаше трамвая заедно с леля си и дъщеря й, отрасло вече момиче. Лелята, като чу българска реч, се зарадва изключително много. И набързо разказа одисеята си.

Дошли в Бордо преди половин година. Мъжът й е пастор и не могат да просят – и двете жени ходят да продават на местния битпазар край реката дребни парцалки. Така поменуват. Иначе са от Пазарджик. Мето през цялото време внимателно следеше разговора. Едното му ухо си беше нормално, но другото ухо, другото ухо стърчеше силно встрани като ухото на Мики Маус. Явно Мето беше царят на белите, за да пострада толкова видимо ухото му. По едно време ме попита:

- Ти Кочо познаваш ли?

Казах му, че не познавам никакъв Кочо. Мето остана разочарован.

- А Дуда Дебелата познаваш ли?

И Дуда Дебелата не познавахме, нито аз, нито жена ми.

Васко се умълча, почти клюмна, но за кратко.

- Аз уча френски – каза той. Леля му веднага го похвали, че с френския напредвал много бързо.

- Знаеш ли какво казах на учителката? – задърпа ме за ръкава Мето.

- Какво?

И той произнесе с прекрасно произношение и с истинско френско „р” една фраза. После великодушно ни я преведе:

- Аз ще се върна в България. Защото ми е мъчно за България.

Нашата спирка дойде и трябваше да слизаме. Взехме си довиждане с нашите спътници, а Мето залепи нослето си за стъклото отвътре и нослето му заприлича на копче. А после, докато с жена ми вървяхме край реката, известно време мълчахме. Защото и двамата си бяхме дали сметка, че срещата с Мето е оставила драскотина в душата ни. Че току-що сме присъствали на онова тайнство, което превръща случките в спомени. И няма как да забравим вече Мето. Дори и Кочо нямаше да забравим. Нито Дуда Дебелата.

Гарона течеше край нас и в кафявите й води лицата на хората, отрупали на гроздове моста с фенерите се отразяваха така разкривени, че не можеше да се разбере дали хората се смеят или плачат.

Този разказ е включен в новия сборник на Деян Енев "Внукът на Хемингуей". Книгата можете да поръчате от CielaHelikonHermesbooks и Bookpoint.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

23.05 2012 в 12:57

Препоръчвам ви горещо да си вземете книгата му "Българчето от Аляска".
Няма да може да се наситите на разказите му : )

25.04 2012 в 10:38

Адаш, благодаря за този разказ!

03.04 2012 в 22:22

Харесва ми!Ще следя с интерес всеки разказ.