Моят Великден

Последна промяна на 14 април 2012 в 09:48 4766 17

Деян Енев

Наричат Деян Енев „живият класик на българската литература“. Макар той самият да не обича този етикет, изглежда има доста истина в него. Деян Енев е единственият наш съвременник, чийто разказ се е падал на изпита по литература за езиковите гимназии. Деян Енев има издадени единайсет сборника с разкази, сред които „Всички на носа на гемията”, „Градче на име Мендосино” и „Българчето от Аляска”. Сборникът му с избрани разкази на английски език „Circus Bulgaria” бе номиниран за най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език „Франк О’Конър”. Всеки уикенд имаме удоволствието да публикуваме негови текстове, написани специално за OFFNews.bg.

Моят Великден

Откога не бяхме яли козунаци – едри, домашни козунаци, – все нещо ще се случи. Я баща ми ще е в командировка, я мама - дежурна. Едната година брат ми се ожени, после пък аз отидох войник. От време на време, естествено, купувахме от магазина – но бледата увехнала плът на тези купени козунаци и най-бегло не можеше да замести великия чар на направените вкъщи.

И така, залисани в прости човешки грижи, от година на година я карахме без козунаци. Като слънчево зайче само бягаше из далечната ми памет и все не можех да го стигна спомена за онези козунаци, които баба ми замесваше всяка пролет, докато живеех на село. Приличаха те на дарове небесни, повече от двайсет парчета, както бяха оставени в топлата соба да бухват. Предния ден баба ми нищо не похващаше, но и последната лъжичка захар вече трябваше да си е на мястото: няма да забравя товарите яйца, брашно и захар, които дядо изнасяше на гръб от мазата. А баба ще почисти единствено нощвите и ще ги нареди край кладенеца да съхнат. После ще се изкъпе, ще си почине. Една усмивка само тихо лягаше на лицето ú, вглъбена, странна усмивка. Рано заспиваше баба, все така унесена.

А на другата сутрин никой не можеше да каже кога е станала – с брат ми я сварвахме боса, по една риза само и с провиснала потна коса да се щура като луда покрай тестото, да му приказва нещо и час по час да хвърля дърва в пещта. Не ни даваше изобщо да припарим до козунаците, но все пак зървахме по нещо – огромните равни късове тесто, намазани с яйце и жлътнали се като слънца в тавите, червеното сияние на пещта, очите на баба, захласнати и диви. Него ден, издул мощния си врат, дядо отиваше в комшиите. “По-добре не я закачайте”, казваше ни, преди да излезе. И дните бяха чудни тогава – от Цветница като почнеш, – разтреперани от слънце и цъфтеж. Тежки сънени пчели газеха из росата, петлите се заваляха чак от любовна ярост, а над всичко, над сладкия дим от комина и над искрящите ни в почуда лица тегнеше като съдба огромната звучна сянка на опърления от бурите, кометите и светкавиците на цял един век орех.

Когато козунаците бяха вече готови, баба малко се укротяваше. Отново лицето ú се обливаше в една тъжна слънчогледова светлина, но да влезем в стаята при тях, не можеше пак и дума да става. “Ще им излети душичката – обясняваше ни тя, – ако стаята изстине. Трябва да бъдат все на топло.” Приказваше тъй за тях, като че ли ú бяха рожби.

Успявахме винаги да намерим обаче някоя пролука, когато нея я няма. Такива козунаци никога после не съм виждал – тежки и величествени, покрити сякаш с кафява глеч, с боцнати отгоре им тук-таме цели орехови ядки сред венчета от захар. Стояха наредени край пещта, повече от двайсет парчета, и сякаш дишаха – едно златисто ухание кръжеше над тях, а после нахлуваше в ликуващите ни ноздри, сияеше в кръвта ни. По някое време, смаяни и приковани, сещахме се за бабината заръка и тръшвахме бързо вратата – да не им излети душичката и козунаците да погинат. И хуквахме като жребчета из двора, под звучната сянка на ореха – чувствувайки се съпричастни на някакво велико тайнство.

Дядо се връщаше късно вечер с добри, развеселени очи – и тогава едва първият козунак лягаше на масата. Баба ми отново си беше същата – мила, човечна и мъничка, с приличното си на птича следа лице и двете тихи, кротки ръце. Даже и не кусваше от козунака. Само ни гледаше как лапаме, как се лутаме из коридорите на шумящото, пръхкаво нейно изделие, коридори, пълни с ягодов мармалад и разни хрупкави неща и май това ú стигаше. Само навремени потреперваше – изглежда, от ехото на оная сила, която я беше държала през целия ден. А после, вече заспали, и в сънищата ни даже се стелеше уханието на козунаците, техният обичлив гъст мирис...

Та затуй, когато майка ми обяви, че тази година козунаци ще има – беше някъде средата на април, – аз едва не извиках от радост. Всичките ми, потъмнели от времето, детски сетива се отключиха и отново сякаш попаднах в животворната звучна сянка на ореха. С умиление се въртях край мама да й помагам – чупех яйцата, чистех орехи, а тя през цялото време все това приказваше: “Поне на козунаците съм добра – и после грейнала споделяше тайната си.

– Имам рецептата на баба ти, ако не знаеш”. Ето – замеси тестото в пластмасовото корито – гъстата, с кайсиев цвят маса бавно оживяваше, стягаше се, пълзеше към ръба на съда.

За първи път във вихъра на тайнството, чувствувах се като някой жрец. Търчах насам-натам, облян в пот, косите на майка ми провиснаха, стъклата звънтяха чак от нашето усилие – а тестото мърдаше вече, нещо могъщо го издуваше отвътре и така, с лъскавата си жълта кожа то приличаше на някакво добро, полезно същество, на някакъв много важен и насъщен бог. После, стъпвайки на пръсти и почти бездиханни, го оставихме да втаса хубаво. Когато беше готово, го насякохме на равни късове и от всеки къс усукахме различни форми. Аз счупих няколко сурови яйца и грижливо напоих бъдещите козунаци. Боцнах отгоре им тук-таме цели орехови ядки сред вече натъкмените венчета от захар. И ни остана само да чакаме козунаците да се опекат.

Приседнахме с майка ми, капнали. Час по час отваряхме вратичката на фурната. Задъхвахме се от възторг. Очите на майка ми приличаха на новогодишни играчки, бяха толкоз радостни и засмени, че аз почти не можах да съзра в тях онази мълчалива печал, която вечно блещукаше там, породена от постоянния крах на нейните илюзии. Горката ми майчица, така и не можа да разбере, че илюзиите са просто дадени да подслаждат иначе твърде суровия, обикновен делник, но те никога не са били и няма да бъдат реалност.

Ето, извадихме козунаците. Не смеехме да дишаме. Един по един ги повихме в бели кърпи. Нещо се въртеше в главата ми, пак около тях, нещо много важно, което не трябваше да се случи с нашите козунаци точно сега, но напразно мъчех изтънелите си, проядени от времето детски сетива – те не можаха да ми подскажат нищо. Стреснат, излязох на балкона да изпуша една цигара. Уж гледах света наоколо, а всъщност панически обхождах далечната си, искряща от студ и тишина детска памет, та ако може – поне малко да надникна в тайната около козунаците. Припомнях си педя по педя оная соба с мъждукащото прозорче и с олтара на пещта, виждах баба си да мята един след друг козунаците в червения бучащ отвор, а по-встрани, до стената, зърнах изведнъж и пълните с някакъв златист прашец смълчани тела на нощвите. И нещо тъй изхрущя в мен от болка и напрежение, та веднага изтичах обратно в кухнята.

– Да не отвориш прозореца – изкрещях аз.

– Чуваш ли!

– Знам – каза мама. – Нали имам рецептата на баба ти! Много добре знам, че козунаците трябва да бъдат на топло. Какво ти става?

Вече успокоен, аз надникнах през стъклото, погледах някое време колите по булеварда и после между другото попитах майка ми:

– Нямаме ли тука нощви?

– За какво ти са? – отвърна мама.

– Мисля, че баба ти имаше, но останаха на село.

banner 2 300x250

Седнахме вечерта – зачервени и празнични – на масата. Мама извади един козунак, най-хубавия, с чудесно извезани шарки от захар, с блестяща като лакирана кафява повърхност. Татко тържествено го разряза. Сложи на всеки в чинийката по парче.

– Чуден е – каза той с пълна уста.

– Денче, от време на време ти идва музата.

Майка ми се отпусна. Все пак досега беше малко нащрек.

– Ама нали много хубави станаха! – изгледа ни всички тя със своите щастливи очи.

Аз ядях своето парче и ореховата сянка полека се изтегляше от душата ми. И там, в освободеното вече пространство, открих рухналите зидове на моето детство, погълнати от коприва и бурен, открих останките на петли, които май твърде отдавна бяха царували, открих вкаменени, застинали в предсмъртен ужас цветя. Козунакът се ронеше в устата ми като вар. Нищо не беше останало в него от тръпката на онова буйно, живо тесто. Едва преглъщах, но се усмихнах, отхапах отново и с пълна уста казах:

– По-хубав козунак не съм ял през живота си! И тогава с велик стон целият орех се сгромоляса.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

16.04 2015 в 02:45

Prochetoh razkaza dalech ot Rodinata.Mirisa me vyrna v Rodinata.Golqma rabota e spomena.(Za tozi koito ima spomen)Syjelqvam za kirilicata ot tel. pisha.

22.04 2014 в 11:40

Благодаря, разказвачо!Стисна ме за гърлото тая реч, заредена с толкова чувства и усещания, запрати ме и мен в детството и докара сълзи на очите ми по моята ми баба, дето ни отгледа.

21.04 2014 в 23:00

И аз отроних сълза по мамините и бабините козунаци и пити с руни отгоре...Благодаря. И аз опитах да възстановя рецептата на баба и по мамините спомени. Получи се истински козунак - шоколадено-златист и дъхав. Отделяше се на апетитни пластове от тъкано тесто..Изпълни се стаята с аромата на истинския празник.
Хапнах си парченца с наслада и заплаках...
Знаех, че няма кой да вкуси всичката тази наслада събирана няколко живота. Челядта ми бе далече и нямаше да опита козунака ми даже и студен и твърд.

21.04 2014 в 17:02

Днес навърших 72...Отроних една сълза за майка си, Бог да я прости! Благодаря!

21.04 2014 в 12:58

Много истински и близък до нас разказ. Сигурен съм, че почти всеки пази подобен спомен за любимата баба, чиито манджи, сладка и козунаци са най-вкусните на света, само че не всеки може да го опише така живо, че чак да те хване за гърлото. Благодаря!

20.04 2014 в 22:28

Пасха е еврейски празник и нищо общо няма с българският народ ,ние си имаме достатъчно български обичаи и традиции и честването на обичаи на основния враг на България в лицето на еврейската финансова глобална мафия е пресъпление с национален мащаб.На този ден евреи празнуват геноцида си над египедския народ събитието е от 13 век преди Христа.Такъв празник у евреите е и Пурим който някак неслучайно съвпада с 8 март деня на жената в европа и още ден на проститутката по еврейския календар,правете си сами сметката какви празники празнувате ,че е 21 век и сме много умни демократи ,айде Хитлер воскресе алилуяяяя)))

20.04 2014 в 22:15

Още си спомням един разказ на Деян Енев от преди 30 години, в който баща му отива в родилния дом, върви по един коридор и на всяка врата пита за сина си. Никъде не го открива и когато крачи с оловни стъпки към края на коридора, вижда на вратата голям надпис ДЕЯН ЕНЕВ. Та големия си е голям! С голямо удоволствие прочетох този разказ, на трудната тема за Великден, тъкмо заради клишетата, които предполага.

20.04 2014 в 22:08

От далечна Англия... БЛАГОДАРЯ!

20.04 2014 в 21:27

Благодаря на автора за великолепния разказ. Истинско удоволствие бе за четене. Толкова образно и с много човещина е изпълнен.

18.05 2013 в 14:21

Вълшебството на детството никога не се връща! Една сълза след края на този великолепен разказ ми спомни това! Благодаря на талантливия писател и сърцевед-Деян Енев! :)