Морето и човечарникът

Последна промяна на 06 януари 2016 в 09:14 8772 8

Пепа Витанова

Баба не беше виждала никога море. 

- Опиши ми го, какво е то? - питаше.

Как да опишеш море?

- Голямо. Синьо. Като езеро, но от край до край все езеро.

- С вълни и русалки - допълваше брат ми.

- Хайде, стига глупости - прекъсвах го, нали вече бях голяма. - Няма никакви русалки. Само чайки и гларуси.

- Но аз видях русалка - упорстваше хлапето.

- Може пък и да е видял, не го прекъсвай така - баба беше роден дипломат.

- Защо не си ходила на море? Татко ли не те пусна? - за брат ми татко беше в основата на позволеното и забраненото.

- Не, не татко ти. Нямах път натам…

- Ще дойдеш с нас това лято и ще го видиш - прегърнах я.

- На море се ходи, докато си млад. Морето обича младите - каза баба.

- Ти пък откъде знаеш? Нали не си ходила? - откриването на причинно-следствени несъответствия беше силната страна на брат ми.

- Не съм. Но знам - баба се загледа през прозореца, сигурен знак, че иска да сменим темата.

Но беше някак отнесена през целия ден.

И на другия също.

Тя така и не дойде с нас на морската почивка. Май че забравихме и да я поканим, но все тая, и да не бяхме забравили, пак нямаше да дойде. Такава си е моята баба. Не иска да бъде никому в тежест. Като се върнахме от морето – загорели, изрусели и миришещи на водорасли, отидохме да я видим на село. Копаеше нещо в градината и се ядосваше на буболечките, които бяха нападнали доматите.

- Носим ти мидички, да усетиш дъха на морето – казах.

Баба долепи лице до тях и вдъхна дълбоко. Очите й светнаха.

- Видя ли русалката? – обърна се към брат ми.

banner 2 300x250

Той се изчерви, нали беше вече пораснал.

- Ти пък! Каква русалка, бе, бабче?

- Твоята русалка. Всички се раждаме магически същества, животът ни прави обикновени човеци. Но за теб е рано да забравиш магическата си същност. Използвай пролуките между видимото и невидимото, докато не си станал голям и непохватен. Пролуките са твърде тесни за порасналите хора.

Така каза баба. Бях забравила в стаята си две книги на Карлос Кастанеда, очевидно ги беше прочела.

Брат ми не беше чувал за дон Хуан, но се замисли. Думите й го впечатлиха. Вечерта, когато останахме само двамата, ми призна, че всъщност бил зърнал русалката, но да не казвам на приятелите му все още. Видял я в края на Царево, сред лозовите насаждения.

Не казах на приятелите му, но казах на баба.

- Къде е това Царево? - попита тя.

- На юг. Царево започва там, където свършва Мичурин – опитах се да бъда интересна. - Старият Мичурин, бабо.

- О, Мичурин - не беше ходила на море, но се ориентираше в географията. - Имах приятелка от този край. Преди да ми дойде на гости, не знаеше, че има селища без море. Казваше, че всички улици в Мичурин водели до морето. Сигурно е прекрасно да живееш до морето, защото виждаш главно живи същества, които летят и плуват. Полетът и вълните са свобода.

Баба никога не беше летяла със самолет и се зачудих как ги разбира тези неща.

- Ти можеш ли да плуваш, бабо? – погледнах я присмехулно.

- Мога, но нямам практика – отговорът й ме разсмя. – Дядо ти ми показа как да движа ръцете и краката, за да се задържам над водата. За да се научиш да плуваш на сухо, са необходими страшно много упражнения. И аз се упражнявах, подготвих се за срещата с морето. Но така и не стигнахме до него. Трябваше да избираме: къща или море.

- И избрахте къщата? – брат ми огледа чардака, розовите храсти в градината, отрупаните с плод ябълкови дървета в двора. На лицето му се изписа колебание. - Аз бих избрал морето.

- И аз това бих избрала сега – баба изглеждаше тъжна. – Ако бях избрала морето, и къщата ни щеше да е друга.

- Как друга? – изненадах се.

- Друга. Къща на русалки и магически създания, не просто човечарник.

- Ха-ха-ха, човечарник, това ще го разкажа на приятелите – брат ми се заливаше от смях. – Човечарник звучи като кокошкарник.

- Говориш странно, бабо – малко се притесних. – Не трябваше да намесваме морето.

- Не трябваше. Бях си добре, преди да ми припомниш.

- Да ти припомня какво? – взех да се изнервям малко.

Баба замълча и се зае да плеви градината. Сигурен знак, че иска да сменим темата.

- Карлос Кастанеда е живял в Мексико, нали? - попита вечерта, когато седнахме да хапнем на чардака.

- Да. Защо? – изненадах се.

- Личи, че е имало море около него.

Беше задушила пъстърва, купила я от рибар от съседното село. На морето ядохме всеки ден риба, но като бабината няма никъде. Канех се да я питам кой я е научил така хубаво да я приготвя, но тя ме изпревари:

- Рецептата е от дядо ви… Той веднъж отиде сам на море. Там му показали как се прави рибена чорба.

- Сам? Защо сам? – за малко да се задавя.

- Мечтаеше да се качи на кораб, но го предупредили, че жена на борда носи нещастие. Не исках да му донеса лошия късмет. А и бях бременна с баща ви.

- Това са глупави суеверия, как можа да се вържеш? – ядосах се.

Дядо изкарал пет дни на морето. Като се върнал, пет дни мълчал. На шестия я прегърнал и казал: „Не трябваше да жертваме морето заради една къща.” Повече не говорили за това. Повече никой от тях не отворил дума за морето. Сякаш не съществувало. Така им било по-леко. Когато се родил татко, съседите все подпитвали няма ли да водят детето на море. Правели се, че не ги чуват.

- Порасна и без море татко ти. После си го навакса – усмихна се баба.

… … …

Иска ми се да бяхме завели насила баба до морето. Но не стана така. Заинати се, че морето било само за младите и влюбените. За децата и русалките. Закотви се в къщата на село, до София даже не искаше да идва. И ние с брат ми все по-рядко ходехме при нея. Гаджетата ни вълнуваха повече, такава ни беше възрастта. Купихме й мобилен телефон и по време на морските ваканции често й звънях от плажа.

„Чуваш ли вълните?”, питах.

„Чувам ги, момичето ми. Ако не ти излиза скъпо, не затваряй още.”

Това беше единственото й желание. И последното. Отплува в отвъдното по време на едно от септемврийските ми морета. Тогава сутрин и вечер й „пусках” песента на вълните. Мисля, че аз я убих всъщност. Сърцето й не издържа на вълнението.
Така си отиде моята баба, която беше родена за русалка, но живя заклещена в човечарник.

-----------
*Разказът е носител на трета награда в националния литературен конкурс „С море в сърцето”

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

08.01 2016 в 21:21

Цял живот съм живял на морето. Професията ми е свързана с морето и горе-долу 14-15 години имам само в океана.
И си мечтая за къща в планината близо до гора.
Всеки май си мечтае за това което няма.
Иначе много хубав разказ.

07.01 2016 в 22:30

Хубаво!

07.01 2016 в 12:42

Възхитително!!!

06.01 2016 в 22:52

@МБ:
ако не сте отровен(а) от вируса на досадната дребнавост, няма да открите никаква надменност към г-жа Витанова! Прочее по онова време -както и сега - министрите бяха обикновен човешки отпадък, мерзавци и негодници за каквото и да е освен за послушно крадене, демагогия и лицемерие.
(Паун Цонев?), В.Найденов и Блъсков бяха обикновени фанфарони, двуличници и подмазвачи, доносници на милицията, слухачи и келепирджии с отработен нюх на чакали и хиени. Тяхното писане и говорене силно уподобява това на Доган и Местан, Смолев, Петър Берон.. (Ма'аму, туй в ДС да не минават особен курс по литература и красноречие специално за доносници и слухач-милцунери:)) - така, че мисля, че не са в категорията на г-жа(госпожица?) Витанова.
24 часа и 168 часа бяха дирижирани направлявани вдъхновявани от най мерзката утайка на ДС. Спомняте ли си за ежедневните "статии" за т.нар "Червен живак", ежедневните "новини" за куцо и сакато изнасилено от войници, офицери и старшини от Армията, подстрекателските съобщения насъскващи агитките на Левски и ЦСКА... за тези два парцала много може да се пише, както и за останалите картонени декори на фасадната демокрация!
Но...Благодаря за спомените от онези години. Още тогава бях полковник и заемах длъжност, отогворности и компетентност заради която ми се мазнеха доста нищожества от тези, които по късно бяха наречени "политическа класа" - включително с т.нар "командир" - който беше обикновена невзрачност по онези години. Но с врътката с митата за захарта през пролетта 1992 год показа размах в кражбите в крупен мащаб. Което бе оценено, както се видя по късно - "по достойнство". Ако (хипотетично!) някога влезна в "нашите ОФФтори" пак ще помоля да не се публикува името ми. Така ще спестя неудобство, дискомфорт и (хипотетично!) изчервяване на бая госпожи и госпожици от т.нар "политическа класа". С нищо не съм обидил П.В. - ако прочетете ма-а-алко по непредубедено предния ми пост, ще видите че изпитвам приятно удивление от откритието (за себе си) от нейната сензитивност като човек и удоволствие от написаното от нея - на фона на останалите драсканици. поздрави.
Пзнанството ми с П.В. действително бе бегло и кратко - и НИЩОо по-вече. Така, че за "формата" с която я споменавам обясних достатъчно. Няма високомерие, няма пренебрежение!

06.01 2016 в 18:21

до №2, полковника:

Полковник, много надменно го даваш – “Та, "тази" Пепа Витанова познавах бегло, съвсем бегло, преди около двайсе и кусур години. Работеше, ако се не лъжа...”

Ако „преди 20 и кусур години” си бил министър или нещо подобно, може да се очаква подобно отношение, но ако тогава си бил лейтенант (а сега вероятно полк. от запаса) – не. Оше повече и затова, че се явяваш анонимно, скрит зад псевдонима си, а тя се показва с името си (даже и със снимка).

Колкото за часовите вестници преди 25 години – да, списваха ги понякога малко лековато, но с много чувство за хумор, на което много се кефех. Беше време когато и журналисти и читатели се освобождавахме от ограниченията на тоталитаризма и се наслаждавахме на дадената ни свобода на словото. От „168 часа” на първо място поставях Пепа Витанова и Паун Цонев (и той присъства тук в авторите на офнюз, там беше с псевдонима „граф Оболенски”). Писал съм го в „Редута”, ще го напиша и тук: Пепа Витанова пише репортаж за митинг на СДС - на трибуната излиза тогавашния политик Иван Куртев за реч и множеството започва да скандира името му на срички, а тя го записва така: „Кур-тев (с извинение), Кур-тев (с извинение)...” и т.н.

А граф Оболенски го бяха преотстъпили за известен период на друг вестник, през което време се беше нещо разболял и от редакцията бяха поместили две негови снимки, преди и след откомандироването. На първата – румен, усмихнат, на втората – в болница, по пижама, а под снимките коментар - „Какъв им го дадохме, какъв ни го върнахме”. Майтапи за тях в редакцията, майтапи и за нас читателите!!
/това за графа трябваше да го напиша под негово произведение, но нищо, ще се повторя и там./

06.01 2016 в 17:50

*Разказът е носител на трета награда в националния литературен конкурс „С море в сърцето”

За мен този разказ е за първо място!
Поздравления, госпожо Витанова!!!

06.01 2016 в 12:48

...тази, всъщност, "тази" звучи грубо, но не знам как по точно да се изразя за момиче което познавах бегло. Та, "тази" Пепа Витанова познавах бегло, съвсем бегло, преди около двайсе и кусур години. Работеше, ако се не лъжа в 168 или 24 часа, и двата вестника бяха бардак от букви, думи, локуми, и пропаганда и лъжи и може би бях предубеден автоматически и към нея. Гледай ти...не съм очаквал, че може да пише за такива неща... Както и да е, да е жива и здрава, малко нормалност и деликатна внимателност в тази рубрика на идиоти-графомани, недоучени напористи тепигьози и квартални зевзеци които някой е излъгал, че имат чувство за хумор. Гледай ти...Приятно нещо...

06.01 2016 в 09:47

Дааа, нищо по хубаво от баба и дядо няма. Но късно го разбираме...:(