Мрачни лица

Последна промяна на 16 септември 2015 в 11:02 13404 11

Излизам от спортната зала и тръгвам по шосето към центъра на Банкя.

Косата ми е мокра. Сакото – отворено на гърдите. От вдигането на тежести съм станал много широк в раменете и това малко ме смущава, защото ризите ми се отварят на гърдите. Не съм дебел, по дяволите - казвам си - но така, с цъфнала риза и със стърчащи тук там побелели старчески косми по гърдите – съм смешен. А може да съм смешен само в моите си очи. Знам ли.
Старият човек или е отчаян, или е суетен.

Отчаян – тоя, който даже не си оправя и зъбите. Просто крета, чака смъртта и не му пука от нищо.

Пие по три ракии вечер, пуши цигарки, хрипти с гърди, псува живота и гъгне. Ах каква точна дума, да – гъгне!

Да им е.а майките на политиците и т.н. Това са думите в устата на тоя човечец.

Той е Лишен от Суета. Тоест - от порив да бъде харесван, красив, съвършен, да предизвиква възхищение и да бъде достойно потвърждение за величието на проекта на Господ, нашия Бог. О да.

Той не иска. Този човек – каквито са повечето възрастни, но не всички, слава Богу – просто чака смъртта; а да умреш е по-лесно някак си, когато презираш себе си. И когато си направил всичко възможно да не тъгуваш за отиващия си живот. Да не тъгуваш за него, защото си го направил противен. Да не тъгуваш за напуснатото тяло – защото си го направил отвратително.
Не старостта, а собствената ни грозна немарливост прави телата и душите ни противни.

Кочина се напуска по-лесно от дворец. Пък – кой знае?!

Но ако направиш тялото си на кочина – като че ли ще ти е някак безразлично: дали накрая ще прехрипаш и ще изпуснеш вонливия си дух през остатъците от зъбите, или не. Така си мисля.

Гоя има една литография от Капричосите – До последния дъх. И на нея има старица, грозна и сбръчкана, която се гласи пред огледало.

Е, аз съм на страната на тая старица! Да! Та тя, Бога ми, иска да е красива, иска да е харесвана и колкото и да е трудно и дори невъзможно това – тя отново и отново се стреми към съвършенство! До последния дъх.

А това, че няма да го постигне - дали пък е достатъчна причина да се откаже?

Не се ли отказват именно само бъзльовците и нищожествата? Като този, когото описахме в началото?

И така. Косата ми е мокра от тренировката – като на някой зализан педераст (да не забравяме, че „педо-ерос“ означава човек, обичащ децата, не друго!), а гърдите ми се поразгърдени.

Имам съмнителен вид за малко градче. Дрехите ми са различни от българската носия – съставена от къси дънкови панталонки до коленете с маншет, китайски анцуг горнище и чантичка-диагоналка през рамо.

Когато Крум въвел аварската носия като задължителна за целия български народ - едва ли е имал предвид тая Илиянско-посрана мода.

Аз съм старче с претенции и нося скъпо вталено сако и високи остри обувки ала Бийтълс. Имам бакембарди и дълга коса на естествено виещи се къдрици. Аз съм бабичката от До последен дъх на Гоя. Не искам като тръгна да умирам да изоставям тяло-кочина. Ще правя всичко възможно да съм красив, пък ако ще целият ни злобен и еснафски народ да завие срещу мен. Въхпреки, че не съм красив. Но това не пречи да се стремя, не пречи да го искам, да полагам грижи за това. Както се поддържат стари сгради. А поддържаш ли сградата, ти поддържаш и вътрешността и. Душата и тялото са едно – но ние не искаме и да чуем за това!

Искам да съм изискан флорентинец, чувствам се като наследник на Караваджо и Оскар Уайлд, на Джим Морисън и Тициан. А не на чорбаджи Марко и бая ви Ганьо. Както и да е. Сигурно е смешно. Цялата тая предстарческа претенция. Но аз знам, че дори в това „смешно“ има и капка достолепие. В ходенето в гимнастическия салон. В тесните ризи. В четенето на поезия. В ученето на история и философия на стари години. Има нещо нелепо и небългарско в тая Голяма Претенция. Та тя е европейска; тя прилича на копринено жабо, а не на потури! Ех…

И ето – срещу мен – човек. Българин.

Ей, батка, не ме ли помниш бе! – вика той и приближава. И в косите, в корените на моите побеляващи коси, се впива студ. Тоя човек прилича на животно.

А, да бе да. – виквам аз и заставам твърдо на краката си. За да съм устойчив. – Сещам се…Ама не мога да си спомня…откъде се знаем…

Е, ти ме забравИ! – показва жълтите си зъби човекът-българин. Той е по-нисък от мен. Но е по-набит. Юмруците му са тежки като бетонни блокчета. С червени и черни охлузвания като лещени зърна по кокалчетата – от побоища. И от бъркане по кофи, най-вероятно. Той е пияница и страшилище. Страшилището на някоя автобусна спирка или на детската площадка на някой квартал – примерно Люлин 4. Знаете –сега по детските площадки седят кварталните пияници и пият. Не други.

Аха…да бе, сещам се откъде те знам… – кимам с глава аз и напрягам мускули. Защото той не се усмихва. Представям си как юмрукът му-паве ще се стовари върху лицето ми. Той гърчи лицето си в опит за усмивка, но по-скоро се зъби. По-скоро е заплашителен, отколкото дружелюбен. Далеч сме от центъра, мястото е почти безлюдно. Той е с още един българин. Също пияница и оскотял човек. Гледат мръсно. Като зли кучета. Сплъстени коси, зли лица, кафяви зъби, дъх на ракия, спирт, фасове, салам. Пуловер замазан с мас и сперма. Брадясало лице и кръвясали очи. Но – нищо особено. Така изглеждат повечето българи – ако се вгледа в тях човек – по спирките. И по крайните квартали. И по детските площадки. Понякога са избръснати. Веднъж в седмицата. Понякога имат и работа – да продават на далавера крадени джиесеми. Или в най-добрия случай – да работят по някой мошенически евро проект. Къси дънки. Тумбак. Но не от недохранване, сънародници мои, а от ядене на тлъсто, от пиене на бира с ракия, от простотия и тъпота. Шкембето на изоставилия се пропаднал зъл тъпанар.

Брат, закъсали сме! – казва този мъж, българинът, и ме хваща за ръката.

О, да, да, разбира се! – казвам аз и се усмихвам. Готов съм да се ступаме. Няма страшно. Аз мога да вдигна сто килограма над глава и да ги нося. Корав чичка съм, въпреки европейския си (според българите – педерастки) вид. Но ми е противно. Аз ще загубя нещо ако се сбием – той не. Моите зъби са ценни. За него – неговите не са. Той не цени нито себе си, нито мен, нито каквото и да било човешко. Той мисли за ракията, която ще си купи. А аз мисля за това, че искам въпреки цялата околна свинщина - да бъда изискан и ако може – хубав. Не ми се цапа. А за него няма разлика межу изцапано и чисто. Даже не – чистото е по-скоро дразнещо за него. За него аз съм някакъв префърцунен педераст, който мирише на парфюм. Женчо. Който не пие ракия. Ебати! Ебати изрода съм аз за него!

Дай два лева, ако имаш, брат! Само ако ти са намират, брат, нали?! Дай ако ти се намират!– казва той.

Разбира се, ще се намерят! – казвам радушно аз. И си отдъхвам. Страх изпитах и то силен – признавам си веднага. Страхът от гнусотията, която можеше да ми се наложи да преживея, ако се стигнеше до бой. Страх ме беше от мръсното.
Благодаря ти, брат, ще се отблагодаря! – казва българинът.

И аз ти благодаря, приятелю, жив да си! – казвам му аз, давам му парите и наистина изпитвам мило чувство към него. Да ходи и да прави каквото ще! Важното е – да е по-далеч от мене. - така си казвам и въздишам.

Вървя още сто метра, стигам до спирката на 42. Там три циганета на по 17-18 години си седят. Сред купчините боклук. В центъра на курортния град Банкя. На града с най-чист въздух в Европа. (заедно с Карлови Вари). В очите на циганетата има нещо извънредно мръсно и зло. Тук просто плюя на политическата си коректност. Какво? – питам се в миг – моята писателска интуиция ли е по-важна или натрапената ми от чиновниците-подмазвачи политическа коректност е по-важна? В очите на тия циганета има нещо нечовешко. Или по-скоро – твърде човешко. Те гледат така, както гледа човек, замислящ някакво престъпление. И аз знам, че те именно това правят. Казвам – това не е обвинение – това е моята свещена писателска интуиция!

Мрачни лица. Мрачни зли и ужасни лица. И няма какво да се направи по въпроса.

Но не. – казвам си – Има какво да се направи!

Трябва да се дава добър пример! Това е!

Досега бях слабохарактерен – отдадох се на негодуванието и отчаянието си! Трябваха ми две-три нищо и никакви, грозни и пропаднали човешки сенки – за да се отвратя!

А би трябвало те само да ме амбицират.

Вървя към центъра на Банкя и си давам сметка: Единствено като правиш красиви неща можеш да се опълчиш на грозотата, престъплението, свинщината и безобразието. Правейки тялото си красиво, правейки дрехата си красива, правейки дома си красив, правейки душата си красива, правейки градината си красива, правейки града си красив, правейки страната си красива. С усилия, заслужаващи възхищение. До последен дъх.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

21.09 2015 в 13:06

Мда, действителен случай от 70-те на миналия век.
Ангел Тодоров се спира на масата на Иван Пейчев и казва:
- Иване, спри да пиеш и започни да пишеш.
Иван Пейчев се изправя и казва :
- Бай Ангеле, спри да пишеш и започни да пиеш!

20.09 2015 в 15:32

Идеята е добра, но много набързо ги пишете тези текстове. Добрият писател се освобождава от многословието и обръща внимание на езика и правописа. Има едно нещо, което се нарича редактиране. Толстой е редактирал "Война и мир" 18 пъти! Луд човек!

20.09 2015 в 11:21

Много ми харесва, разкошен текст. Хората трябва да се възпитават непрекъснато и навсякъде в грижа за себе си . И в спиране на цигарите. Как ли, като в българските филми се пуши във всеки кадър. Впечатление от лятото ми - в България всеки първи вече пуши -по улиците !!!- , а на плажа хората, които влизаме във фузкултурния салон се поздравяваме с уважителен поглед( не лъстив!!) и хей , не на български .. стоматологичното здраве - тъга в очите ми за близки хора на по 63-4 , без С-мисъл за живец..
И последно - онези с лошите погледи -по-далеч от тях.

17.09 2015 в 09:55

Много точна оценка за съвременния българин. Предалият се българин потънал в собствената си глоч. Срещу това трябва да се борим.

16.09 2015 в 17:56

Харесва ми как пишете,но ако пропуснете натурализмите ще е още по-добре!

16.09 2015 в 16:39

Обувки аля Бийтълс, но стила на писане е малко ала Карбовски.
Като четете поезия и философия не се ли учите и на съпричастност? Детински текст.

16.09 2015 в 15:58

много мизантропско бе Калине. Пий понякога по една ракия.

16.09 2015 в 15:52

"Гоя има една литография от Капричосите – До последния дъх. И на нея има старица, грозна и сбръчкана, която се гласи пред огледало."
Не е литография,а офорт-акватинта,"Until Death",N=55.Колко му е се чукне за проверка?Като чуехте преди за графика,само метални техники ви бяха в главата,това за литото е ново,явно имаме напредък.;-)

16.09 2015 в 14:34

Евалата Терзийски! Така ми харесваш! Напипа верният път!Поздрави и успех! Само гледай да не изпадаш в минорни настроения!

16.09 2015 в 12:24

Този текст на Калин Терзийски е добър! Няма мрънкане, отчаяние и слабохарактерност.

А що се отнася до опълчаването на грозотата - добре е да създаваме красота, но трябват още сила /душевна и физическа/, смелост и обединение на общността на хората, коита не искат да живеят сред първична грубост и грозата! Обединение, заради стремежът ни към цивилизованост и малко повече спокойствие! Защото ни писна от агресивната грозота /простотия/ на аутсайдерите!