Няма дъно

Последна промяна на 29 ноември 2017 в 07:29 11262 0

Декларацията на БСП за необходимостта от „ревизия на прехода“ наистина показва, че няма дъно, което да не може да бъде преодоляно. Говоренето за „прехода“ и дори създаването на цяла псевдо-наука за „преходите“, която беше кръстена „транзитология“, ще остане в миналото така, както и онези, които успяха да се възползват от цялата тази фантасмагория, за да прикрият собствените си следи. Но тъй като в България вече живеят нови поколения, за които тази пропаганда изглежда неразбираема, но привлекателна, може би има смисъл да припомним онова, което би трябвало да е обект на „ревизия“.

Първият „преход“ беше т.нар. перестройка. След практическия фалит на СССР и на неговите сателити, сред които и България, обединени в неоколониалната схема на т.нар. Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ), Горбачов лансира перестройката като смяна на икономическия модел при запазване на доминиращата роля на комунистическата партия. Всъщност, този модел успешно просъществува само в Китай. В съветската зона, до края на 80-те години, опитите за промяна на икономическия модел, включително „приноса“ в това отношение на Живков, не дадоха очаквания резултат.

В този период от време България фалира за трети път. „Реформата“ на Живков и създаването на т.нар. Аграрно-промишлени комплекси (АПК) доведоха до състоянието, неохотно признато от БКП в доклада на Петър Младенов шест дена след 10 ноември 1989 година. По-важното е, че именно в този период от време започна масовият износ на капитали в т.нар. външно-търговски дружества, които трябваше да осигурят бъдещето на партийната номенклатура и нейното оцеляване след промените. Всъщност, днешните Панамски и Райски досиета от офшорните зони, доказват убедително, че влиятелната тогава теория за конвергенция на елитите на Запада и съветския лагер, се е превърнала в реалност.

БКП запази контрола си върху държавата дълго след като Живков бе свален от власт. Партизаните от другите „партизански отряди“, които бяха потискани от потомците на отряда „Чавдар“, създадоха представата за смяна на режима, но всъщност предпочетоха да последват Андрей Луканов, а не Александър Лилов. Стопанската номенклатура надделя над обикновените „партийци“, назначени по благоволението на Партията-майка. Тази стопанска номенклатура, която вече искаше да прави капитализъм, а не „развит социализъм“, пренесе своите представи за политикономия на капитализма върху стопанския живот на България в първите години след началото на промените.

Това беше първата приватизация. Подбрана част от някогашните търговски аташета, директори по износа и служители в Министерството на външната търговия, създадоха свои частни компании, приватизирайки всички контакти и информация, с които разполагаха като държавни служители. В резултат на това държавните предприятия се оказаха зависими от някогашните си служители, които вече контролираха в свой интерес износа и вноса, заставайки устойчиво на „входа“ и „изхода“ на предприятията.

Възстановяването на собствеността бе бламирано и компрометирано чрез безкрайни процедурни усложнения. Възстановяването на собствеността върху земеделска земя продължава и досега като съдебни процеси без край. В същото време онези, които успяха документално да възстановят собствеността на своите родители, бяха принудени да я продадат на безценица. Кой точно ще разследва умишленото блокиране на пазара на земя, за да се достигне до днешните дисбаланси? Кой ще разследва потискането на всяка инициатива за изграждане на реален пазар на земя, за блокирането на възможностите за развитие на аграрния бизнес и натиска, който бе упражняван повсеместно върху хората да продадат земята си?

Никой не изнесе от България тракторите „Беларус“. Те просто преминаха от двора на някогашното ТКЗС в двора на местния партиен секретар и неговото семейство. По този начин възможността за обработване на земята остана зависима от предишните властови структури и съответните „подходящи хора“. Докато пропагандно се обясняваше как възстановяването на земята разбива земеделието, всъщност бе направено всичко възможно да не възникне модерно земеделие, основано на частната инициатива; да не се възстановят истинските кооперации на собственици, да няма пазар на земя, поне докато тя не попадне в ръцете на „който трябва“.

Вторият „преход“ трябваше да бъде към парламентарна демокрация и пазарна икономика. Този „преход“ нямаше нищо общо с първия „преход“ на перестройката. За да бъдат постигнати целите му, трябваше да бъде гарантирано пълноценно политическо представителство и реална конкуренция. Но това означаваше в икономически план България да извърши най-важната трансформация от една сателитна неоколониална икономика, зависима в секторите на енергетиката и сигурността изцяло от Съветския съюз, към страна, която е в състояние да формира самостоятелна политика. Достатъчно е да погледнем днес нивата на зависимост на българската енергетика и на военните ни способности, за да преценим доколко този „преход“ е завършил.

В политически план това означаваше да бъдат отпечатани не нови партийни етикети, а да бъдат изградени партийни организации, способни ефективно да представляват интересите на своите избиратели. Но това не можеше да се случи при необходимостта от запазването на партийния монопол върху определени сфери на общественото развитие. Ако това се бе случило, ДПС отдавна щеше да бъде част от историята на българската партийна система.

Третият „преход“ беше зададен от хоризонта на присъединяването на България към Европейския съюз. На свой ред той нямаше нищо общо с целите на предишните два „прехода“. България трябваше не само да хармонизира законодателството си с европейското право, но и да изгради капацитет за пълноценно участие в развитието на правото на Европейския съюз. България бе забавена в процеса на своята подготовка за присъединяване от същите отложени във времето реформи; от корпоративния и кланов интерес на същите тези съвременни „борци за ревизия на прехода“. Страната ни имаше шанс да се присъедини по-рано към НАТО и към Европейския съюз, но това би могло да се случи, само ако реформите не бяха започнали толкова късно. Ако това се беше случило, днес нямаше да ни се налага да слушаме толкова много нелепици, и то от хора, които пряко или косвено се възползваха от блокираните и компрометирани реформи.

Реформите в България, както и смяната на собствеността, бяха отложени с повече от седем години, за да успеят онези няколкостотин семейства от бившата партийна номенклатура да изградят капитализъм по свой образ без видимо подобие. Истинските реформи започнаха едва през 1997 година, когато политическата власт вече се трансформираше в икономическа. Тези реформи вече не можеха да бъдат отлагани. Ако България беше загубила още време, най-вероятно днес „гордо“ щеше да се нарежда до Беларус като страна, трайно оставаща в периферията на Руската федерация.

И ако някой смята, че т.нар. „преход“ е завършил и трябва да бъде подложен на „ревизия“, то добре би било да започне с мутацията на комунистическите елити в „елити на прехода“. Например, как синовете на бившите партийни секретари станаха най-крупните капиталисти в цели райони на България? Как и в чия полза бяха ограбени парите на десетки хиляди вложители във фалиралите банки? Как бяха ограбени стотици хиляди собственици на земеделска земя, които бяха принудени да продават на безценица? Кой управляваше България през „липсващите първи седем години“ на българската демокрация? Кои са партиите, управлявали най-дълго страната ни през годините на т.нар. „преход“? Има ли давност за престъпленията срещу българския национален интерес в полза на чужда държава?

Отговорът на тези въпроси, поне засега, остава само един: няма дъно!

banner 545x