Нощен побой

Последна промяна на 29 юли 2015 в 20:02 13318 10

Калин Терзийски
Калин Терзийски

Какво става пък сега? – подскочих и изтръпнах. Някой долу трещеше, стъкла се чупеха, като че ли.

Когато човек живее в голяма къща, винаги е нащрек. Все едно се грижи за организъм, много по-голям от тялото му. Все едно е владетел на държава, в чиито ъгли са възможни всякакви заговори. А ако къщата не е строена от него самия – той стои в центъра и плах и безпомощен. Като паяк в неловко мълчание. Тя пропуква, простенва, клокочи с тръбите си и живее свой живот. Нова – стара – няма значение. Ако една къща е съвсем нова – това въобще не означава, че камъните, заложени в основите и, не са на десетки милиони години! Да не говорим за варта с нейните черупчести мекотели.

Сега ще скоча и ще изтичам долу. Така си казах и се поспрях. Застанал на един крак, присвил другия в полустъпка, аз се заслушвах и си давах секунда да помисля. Сърцето блъсна с юмруци вратата на гръдния ми кош, ръцете потрепераха, загледах се в пластмасовите китайски метли и бърсалки за под с дунапренени гъби накрая. Замислих се – стават ли за оръжие? Което да използвам срещу този, който някъде долу чупи стъкла?

Преди година или две приютих един безпомощен (охохо дали пък беше безпомощен?!) човек в дома си. Площи. Това странно име идва от славната му фамилия. Настоящ мой другар, бездомник и пияница. Преди живееше в квартала, в който и аз живеех. Син на морски капитан. След смъртта на татко си, Площи пропи всичко, що може да се пропие. А у нас, повярвайте ми, всичко може да се пропие. И заживя както дойде. Не знам как иначе може да се живее, освен както дойде - защото и най-подреденият и безупречен педант и еснаф живее всъщност както дойде. Без да си дава сметка за това, обикновено. Но когато това, което дойде е смъртта – еснафът гледа с учуден и укорителен поглед. Та така де – след като пропи наследството от баща си, Площи заживя по дупките на разни наркомани, по апартаментите на други пияници, по мазета и къде ли не. Един ден го намерих и в моето собствено мазе.

Бях му дал ключ, за да си прибира разни партакеши там. Но той – премръзнал и болен от пневмония – беше прибрал в мрачния двуметров гроб на мазето самия себе си. Като вид партакеш. Когато го видях там – кашлящ и хрипащ, готов за пътешествие към отвъдното – аз се почувствах много потиснат. Ще ви кажа от какво: От безсилие.

Аз не се ядосвам от вечните проблеми, които създават на себе си и на околните хората. Ядосвам се, че съм безсилен да ги реша. Потиснах се и ходех тъжен и дишах повърхностно. Като виновен пред света човек. Но след това – в чуден миг – ми просветна. Бях измислил нещо!

На следващия ден попитах майка си и жена си: Можем ли да приберем Площи при нас? Всъщност за мен този въпрос никога не е съществувал. Аз прибирам и не се замислям. Но – знаете - жените, полициите, държавите и системите трябва да забраняват. Те са консервативната сила, която трябва да възпира всеки благороден порив. Към святост или към кражба. Защото иначе всеки тъпчо като мен би послушал милия Иисус – би раздал всичко и би тръгнал след Него.

Този път нямаше никаква консервативна съпротива. Тук ще направя едно съвсем малко отклонение. Не казвам тези думи с лошо! Жените наистина са длъжни да обуздават героичните и често разрушителни пориви на мъжете с подобаваща предвидливост. Острието на мъжкия меч трябва да стои в безопасна ножница. О, Боже, какви пищни сравнения! Та така де. Този път жените у нас въобще не казаха: Не, този не го искаме, той е боклук и пияница, ще изцапа!

Всъщност – ще ви кажа – жените спасяват! Мъжете имат благородни пориви, но жените се дърпат, защото знаят, че те ще трябва да свършат цялата работа.

И така – ние прибрахме Площи, аз му дадох доксициклин за пневмонията, а милата ми жена му направи супа – за стържещия стомах. А пък майка ми – о, тя какво ли не направи за него!

И така - от две години той се помещаваше долу. В голямата стая на мазето на къщата, хубава и широка, с прозорци и диван, картини по стените и микровълнова печка. Няма какво да я хваля – все едно чеша с чесало добродетелта си. Но така де – хубава стая. И аз бих живял в нея доста приятно. А пък Площи лека полека си намери и някаква сравнително прилична работа – като общ работник в цех. И животът потече.

Площи не престана да пие любимия си спирт, но започна също така и да гледа телевизия на малкото телевизорче, което баща ми му беше инсталирал, да чете книжки на Хемингуей на терасата и да спи като къпан нощем. Справяше се. Не лентяйстваше и не се напиваше. Ходеше на работа и си купуваше с детинско самодоволство евтини кюфтета на промоция. Тук пиша като еснаф – все едно за мен висша ценност е да ходиш на работа (не трудолюбието, а осигуровките, нали схващате). Не, не е за мен голямо постижение това да си намериш работа и да живееш като обикновена жертва на системата –не! Но Площи щеше да умре, а сега беше жив и това – колкото и да усещах относителността на старите ценности – все пак беше нещо…хм, положително! Все още смятам, че е по-добре за един човек да е жив, отколкото - умрял.

А сега някой трещеше от стаята на Площи.

Може би – самият той? – казах си в миг. Все едно пък не бях виждал полудели от пиене на спирт мъже на средна възраст! Отчаяни и самотни (защото отчаянието идва и при тия, които вече си имат микровълнова печка и постеля, даже най-вече – при тях!). И без да взимам никакво оръжие – ни метла, ни бърсалка за под (бих взел, ако бях сигурен, че нашественикът е гнуслив – но аз не бях сигурен) се затичах надолу.

- Какво става тука бе? – извиках и влязох. Първо извиках. Защото имам силно развита фантазия. И си представих за миг забиваща се право в мекото ми лице тежка метална греда. Така че – пуснах вика си пред себе си – да избута нападателя. Ако има такъв.

- Ами нищо…о, здравейте господине, драго ми е, аз ви познавам… - каза едрият мъж, който стоеше в средата на силно осветената стая на Площи.

А самият Площи стоеше също в средата на стаята и излъчваше неловкост. Някак извърнат полу на една страна – измъчен. С все сили се опитваше да се държи така, все едно няма нищо. Но усещах – вътрешно се гърчеше от срам, страх и неудобство. Обличаше се и явно възнамеряваше бързо бързо да изтика навън нощния гост. Защото – аз не успях да уточня – беше нощ. Не ви разказвам празни приказки – не бих обърнал особено внимание на никакви трясъци, ако не беше два часа през нощта.

- Здравейте! – казах аз и подадох ръка на нощния посетител. – Какво става?

- Ами нищо – запристъпва и се заусмихва едрият мъж. Лицето му изразяваше някаква смесица от сервилност и нахалство. Явно ме познаваше – беше ме гледал по телевизията. Може би в очите му бях някакъв важен човек. Но в същото време не искаше да се покаже слаб пред Площи. Явно беше дошъл да го мъчи за нещо.

Само три секунди ми бяха нужни, за да се сетя горе-долу какво се е случило. Площи дължеше пари или нещо друго на едрия мъж и той беше дошъл да си ги иска. На пода и по масата лежаха парчета от счупения прозорец. Явно той беше послужил за демонстрация на това, какво ще се случи и с главата на Площи, ако не е сговорчив. А едрият мъж беше и леко пиян. Имаше типичния вид на уличен побойник – всичко - от мътния поглед, до изранените кокалчета на пръстите. Малки червени охлузвания по кожата с черен от мръсотия ръб. Стари охлузвания по юмруци на побойник.

- Вижте какво – започнах аз – тръгвайте си. Моля. Два часа е. Не може такова нещо!

- Разбира се… ама той да ми върне картината! – грубо измуча мъжът.

- Абе нали ти казах, че съм я дал да се продава! – каза с блеещ и измъчен глас Площи, а мъжът го изгледа така, все едно го удря с опакото на ръката. – И ще ти дам парите като се продаде! – съвсем тихо и нещастно измърмори Площи.

- Значи… - казах аз и въздъхнах. Нямаше какво да разпитвам. Площи се беше върнал към старите си навици. Явно беше взел някаква картина от едрия побойник. Той най-вероятно също я беше отмъкнал отнякъде. Площи му беше обещал, че ще ѝ намери купувач. Свръхизгодно. Винаги е свръхизгодно. И явно се беше опитал да я пробута на някого, но естествено го бяха излъгали. Вечните идиотски и отчаяни далаверки на пияниците. Добре ми бяха познати. В миналото и аз бях отчаян пияница. Смешна алчност, която завършва с жалки, провлачени побоища.

- Площи… абе Площи! – въздъхнах аз с цял тон яд и безсилие в гласа. Както казах – не е гневът ми заради алчността или глупостта на хората. А заради това, че нищо не мога да направя по въпроса. – Абе аз ти дадох… Абе човек!

И у мен избухнаха поне три вулкана. Вулканът на жалкия еснаф, който се страхува за дома си. Вулканът на благодетеля, който е видял обичайната човешка неблагодарност. И вулканът на остаряващия, на когото е писнало да се занимава с човешките страсти и идиотщини.

- Да знаеш… нямаш повече място тук… Утре си изчезвай! – изсъсках аз на Площи.
- Добре – промълви Площи и лека полека избутахме пияният мъж – навън в нощта. А мъжът пътем се полуусмихваше, сумтеше и повтаряше, че трябва да му бъдат върнати пари, картини и разни други хубави неща. Пиянска алчност за хубаво. Или човешка.

- Какво стана? – попита ме Иванчето, моята мила и всеизтърпяваща жена. Когато вече се бях качил на моя етаж, а двамата бяха изчезнали някъде в мрака на уличката.

- А, нищо. Изгоних Площи. Просто… Ми така де… Влачи тук… Тоя беше истински бандит. А иначе – мазен такъв…Любезен… вика – познавам ви! Утре ще дойдат и други. Ще искат да го убиват… А тука на мене не ми се ще никой никого да убива… Ха, да си го убиват където искат…

Така казах, жена ми наведе глава мрачно, а моето сърце се окъпа в горчивина. О, да, ужасна горчивина.

Защо?

Защото усещах. Че не говоря като християнин, като благороден и всепрощаващ човек, а като мръсен егоистичен еснаф. Какъвто всъщност си бях. Та нима нямах къща – наследство от родителите си? Нима не бях самодоволен собственик? Както и да е. Зле ми стана. В миг ужасно съжалих, че съм казал тия свински, свирепи и нежалостиви думи на милия, смачкан Площи.

След два часа той се прибра. Беше сериозно бит. Явно едрият го беше бил някъде по пиянските автобусни спирки, около кошчетата за боклук, пълни със съблазнителни дълги фасове. Площи трепереше и се чудеше къде да се дене. Аз се прибрах в стаята си. Казах на жена си: Отиди и му занеси малко нещо… да пийне. И нещо за хапване. И да ляга.
После, на сутринта, поговорих с него. Сърцето ми се стапяше. И гневът, и страхът, и сменилият ги срам се оттичаха – като гной от рана. Промих окото на Площи. Той гледаше надолу. Как си – питах го – абе – нормално – отговаряше той.

И ме беше срам, че го бях гонил точно в тоя мъчителен за него момент. Но си казвах – без срам, без срам! – просто ще правиш така, че да изкупиш лошотията си с добро. И отидох, взех една стара моя картина. Най-скъпата, която ми попадна. Някакъв портрет от 40-те години. Казах на Площи:

- Да му я дадеш на твоя побойник. И ще му кажеш, че струва…може би към хиляда лева. Да те остави на мира.

- О, добре – каза Площи и според мен малко му олекна. Надявах се тая нова стока да не роди нова съблазън в сърцето му. Но какво пък – казах си - животът е разнообразен.

На следващия ден Площи – връщайки се от някъде – махна с ръка. Все едно казваше: Брей, пуста съдба! Но не каза това. Каза само:

- Пък тоя, тоя бе, дето беше тука… дето счупи прозореца… вчера пак се сбил с някой… и го пребили. В кома е. Скачали му по главата. Пребит е. Не се знае дали ше оживее.

- Каква съдба само… - промърморих аз и тупнах Площи по рамото. – Нищо… Бог ще го пази… ако се налага. И занапред, моля, малко по-внимателно. Не разполагаме с цели складове с картини! Това не е Лувър тука…Хайде Площи, легай да спиш!

- Е, какво спане, тръгвам на работа! – поусмихна се Площи и махна с ръка.

- А какво стана с картината? Дето ти я дадох да се откупиш? – попитах.

- А, аз нея я дадох… - и Площи пак се замота в някакви мътни обяснения. Но сега аз махнах с ръка и въздъхнах. О, да. Животът е голяма каша. А в каша се плува трудно.

Дръж просто нагоре главата! – казах на себе си и се усмихнах.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

01.08 2015 в 22:10

Абе,гадняри,естествено,че "тъпота" е Мрак,но серотонинчето заредено от Светлината е Мъдрост и Милосърдие.Още в отделенията се учи що е то:алегория, хипербола,символика,метафора ...
Ако трябва да прочетете "Достойност Ест" от един достоен нобелист-сюрреалист,сигурно и него ще смачкате.Щото не базарите ни Богородица,ни Милосърдие.
Изливайте плювните си върху Автора и др.коментатори,ама да бяхте рекли нещо по темата: Его-то си ли да обгрижваме,еснафи ли да бъдем,или да цапнем зад врата неудачника и да му кажем:Ще спиш на рогозката ми тази вечер.Имам хляб,сланина и лук.ЯЖ !

01.08 2015 в 17:21

това суетно нищо, никога няма да спре да пописва, но не може да пише рецептички, защото няма права и серотонинчето му не е всмукано...дали от светлината, дали от тъпотата???

31.07 2015 в 16:45

Mutzi-No 5, К.Терзийски винаги може да напише рецептичка и да ти излекува тахикардийката.Но ти,никога няма да изнамериш ЦЯР за злобата,агресията и липсата ти на литературно мислене.
Не тече към теб серотонинчето всмукано от Светлината!

На Автора,поздравления.

31.07 2015 в 10:41

Към коментаторите..аман от разбирачи..то, българина от всичко разбира и вси
чко може..за туй...за нищо не става и нищо не може да направи както трябва...човекът, си е излял душата..направил е един разрез на нашето болно съвремие,една аутопсия на днешния живот и ни я показва каквато е.. без да слага етикети и да съди..оставил е това на читателя .. Като не ви харесва,подминете и не четете..гледайте си турските сериали ,и четете Коелю,не защото го разбирате..а,защото е модерн
о и продължавайте да въртите гьобеци на чалгата.. писането - оставете го за истинските хора ,,с истинска душа...

30.07 2015 в 11:45

Не е зле ако беше 12-класник от НГДЕК...

30.07 2015 в 10:00

Добре де. Решили сте, дали сте му поле за изява на КТ, ама може ли поне да му махнете снимката от статиите, че се стряскам малко и получавам сърцебиене.

30.07 2015 в 09:03

Абсолютна боза, писана от човек без работа.
Нашият изтормозен народец с здравият си разум е рекъл : "където е текло , пак ще тече".

30.07 2015 в 08:59

Имаш голямо сърце,човече.

30.07 2015 в 00:02

Интересна ли е статията, за да я чета

29.07 2015 в 22:19

Добре че на Кайо му се е случило нещо интересно в е едневието, че иначе хич не ще му бе хрумнал сюжет. Само София е способна да ражда подобни писатели. Assнафи...