Обръщане на представите

Последна промяна на 10 април 2019 в 12:14 3371 0

Калин Терзийски

Тъй като живеем в хипертекстово време, реших че е време да пиша така. Всяка дума е врата, която зад себе си има цял отделен свят. Препратка. Линк. Ето: (със звездичка ще обозначавам всеки текст, който е това, което се вижда зад отворената вратичка)

*Хипертекстът е метод за представяне на информация на компютър или други електронни устройства, при който части от текст, изображения или звук могат да съдържат връзка към друга информация. Тази връзка се нарича хипервръзка и чрез нея потребителят може да се придвижва през множество от свързани документи.

И така. Пишейки, ние си даваме сметка, че всяка дума е връзка към цял свят от размишления и представи. Или – както е по-често – не си даваме сметка. Но го правим. Написваме думата „любов”, а тя (в съзнанията на хората) отваря врата към безброй асоциирани с нея думи и техните безбройни значения.

В огромното „колективно съзнание” наречено Мрежата, е горе-долу същото. Пиша „любов” и ми се показват ето такива хипертекстуални връзки:

Ето: *Любовта е чувство на привързаност, грижа, привличане, симпатия (симпатията е благосклонност и насърчителност в отношението към другия), в някои случаи произлизащо или съпътствано и от сексуалното привличане. Най-общо това е потребността човек да бъде всеотдаен към друг човек. Любовта е дълбоко, неизразимо чувство, което се споделя от близки, влюбени и такива, които имат интимни отношения.

Но това е само първото нещо, с което се сблъскваме, когато „отворим вратичката” любов в хипертекста. След него идват: ...31 цитата за любовта; ...19 тъжни, но мъдри истини за любовта; Мистична любов (индийски сериал); Какво означава „Бог е любов”...а някъде много по-нататък идват и: орална любов, анална любов и т.н.

Така живеем: отваряйки линкове.

Хипертекстът си бълбука наоколо, ние се гмуркаме и плуваме в него, зашеметени (и то въобще без да си даваме ясна сметка), информацията ни се явява в своята чудовищна огромност и взаимосвързаност. И пак – някак си – с чудесното човешко умение – въпреки цялата нечовешкост на ситуацията – ние продължаваме напред и даже си свиркаме.

Може би ако осъзнаем огромността на Цялата-тая-работа – светът от значения и смисли и думи и представи – Цялата-тая-работа в която живеем – може би тогава просто ще експлодираме вкупом като микроскопични свръхнови звезди. Но ние сме хора. Тоест – малки и хитри. И си стоим и си щъкаме. И си ровим в Мрежата и живеем в хипертекста. И не експлодираме.

А аз ще ходя тия дни в Истанбул. Там ще има голям литературен фестивал. Ще представят за първи път (дали пък наистина за първи или се лъжа?) най-съвременната българска литература. За първи път в такъв мащаб и на такова престижно събитие! Ура!

И аз – няма как – се потапям в хипертекста. Естествено, някой умник ще рече, че аз въобще не представям цялото чудовищно богатство от неща, които стоят зад вратичките; не показвам и една декалионна част от това, до което ни водят линковете. И по този начин манипулирам четящите.

Но кое писане не е манипулация на четящите, Бога ми?

И кой - като тръгне да ровичка в Интернет – проверява всичко, което му се показва, намерено от търсачката?

Винаги – по много бързо изградилия ни се навик – просто написваме нещо и прочитаме надве-натри (с ударения на шопски на а-то) първите неща, които ни се показват. Гугъл – щрак щрак – написваме името на това, от което се интересуваме, гугъл ни намира „всичко” за него. И - аха – ето какво пише за Еди-какво си в гугъла. Ясно.

Това е алгоритъмът. Знаете.

И аз написвам: Турция.

И какво ми излиза?

*„Турски министър: Готови сме да разбиваме глави”...

Уау! (казвам си, имитирайки хлапетиите) И по-нататък чета:

*„Шефът на гръцкия Генерален щаб по обраната заяви: „Не можем да отговорим на всяко изявление”

banner 2 300x250

Естествено - на първо място, преди тая застрашителна статия за разбиването на главите, излиза редовата статия от Уикипедия, в която мога да прочета, след редовните сведения за територия, население и географско положение, че:

*„След опита за държавен преврат в Турция от юли 2016 г. в страната е въведено извънредно положение”.

Това ме ужасява. Всяка представа за насилие, извънредни положения, политически репресии, военни заплахи и тям подобни ме кара...не да се страхувам, не...

...а именно да се натъжавам, отчайвам и отвращавам. От човешката природа.

Но ако се разровя в хипертекста по-надълбоко, естествено, аз ще отрия, че името на Истанбул идва от:

*”... от гръцкия израз „към града“ (гр. ις τιν πολιν, „ис тин полин“) – така възклицавали оттеглящите се към вътрешността на обсадения от турците град гърци. (по време на прочутата обсада на Константинопол от 1453-та, когато градът паднал в ръцете на османците). Съществува и предание, че когато завоевателят на града Мехмед II го превзема след дълга обсада, той заявява на гръцки на събралото се множество, че от днес нататък тронът му ще бъде „в града“.”

А продължавайки сърфирането, ровичкането и отварянето на нови и нови вратички, аз ще прочета и за кадаифите, и за Желязната църква „Свети Стефан”, и за Музея за модерно изкуство в Истанбул.

И аз се замислям: В кой Истанбул ще отида?

В тоя, в който някакви политици преди шестстотин години, а и сега искат да трошат глави? Или в Истанбул на извънредното положение?

Или в Истанбул на кадаифите?

Или в Истанбул на модерното изкуство? Или в Истанбул, в който ще представя съвременната българска литература?

Апропо: пишейки „съвременна българска литература”, първото, което ми изважда из търбуха си безцеремонният Гугъл е: * ...Съвременна българска литература, книги, цени.

Е, казвам си, има си хас! (с думата „хас” отварям вратичката към турския език, архаичното писане, старите писатели, използващи за подправка на езика си турцизми повече, отколкото за шкембе чорбата си – чесън...и т.н.). Та – има си хас! Как така ще се говори за нещо „съвременно” и ще се пропусне да се заговори веднага и за „цени”?! Просто нема начин, нали така?!

Объркан съм. В тая хипертекстуалност на света аз не знам какво да мисля.

После –сърфирайки си – попадам на мъдри мисли от разни велики, умрели хора. И някъде там попадам на мисълта на Августин Блажени: Tantum doloerunt, quantum doloribus inseruerunt.

Което ще рече: Толкова страдат, колкото на страданието се отдадат.

По дяволите! Не е ли, казвам си, страданието и не-страданието въпрос на личен избор? Не са ли само идиотите (глупаците, тъпчовците, тъпанарите, слабоумците) тия, които си мислят, че „нещастията се стоварват върху главите им”?

Нима Човек не избира сам кое да възприеме от света?Кои вратички да отвори в морето от вратички?!

Или не...не кои да отвори...даже не и на кои да повярва. А на кои да позволи да определят мисленето и настроението му! На кои да позволи да създават Нагласата му към Света!

Дали да прочете само за министъра, които казва, че „Ние сме готови да разбиваме глави” или да прочете пък само за кадаифите и кебапите, които се предлагат по улиците на Истанбул?

Аз мисля, че сегашният човек, със своята хипертекстуалност, със своя свръхсложен свят на милиарди отварящи се във всички посоки линкове – еволюира. Той не е едно- и право-линеен – като човекът от миналото. Човекът сега еволюира и развива чудесна и някак доста „умна” способност „ да не се интересува” от „това, което пишат”.

Защото то винаги е прекалено много, прекалено противоречиво, прекалено шарено и объркващо. Тоест – той си изгражда представите не от информация, идваща от един източник, а от няколко хиляди (вероятно и повече) едновременно.

Някой умник ще каже: ето така манипулират простия човек: той не знае какво да избере в морето от информация и лапа всичко!

А аз казвам – именно това, че лапа всичко и то – без да го оценява много-много – го прави по-съвършен. Старият дървен философ и многознайко прочита нещо в Гугъл и го възприема толкова сковано и тенденциозно – нагодено спрямо скованите му и корави убеждения (пред-убеждения), че той, така да се каже, каквото и да прочете, все ще е за потвърждение на коравите канони в главата му.

А съвременният човек кълве безразборно и си създава една такава шарена и неоформена представа за нещата, че в нея няма нито посока, нито идеология, нито място за доктрини, нито за цел. И това, мисля си, е чудесно.

Защото си спомням за миналото, когато нещата означаваха само едно нещо. За времената на идеологиите, на черното само като черно и на бялото – само като бяло. И ми се повръща, честно казано, от тия времена.

Така че – аплодирам своята обърканост.

И ще отида в Истанбул с неясно и неопределено чувство. Което е прекрасно. Или пък - знае ли човек? 

Без крайности.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !