Обущарят

Последна промяна на 25 февруари 2014 в 12:48 7397 6

Виждах го често, когато минавах край този блок. Неговата работилничка беше в основите на блока, слизаше се по едни стълби към нея и преди да е започнал работа, той излизаше да изпуши една цигара. Главата му беше на нивото на краката на хората, той пушеше цигарата си, облечен вече в мушамената си престилка и разглеждаше света от равнището на стъпките на минувачите – преди отново да се пъхне в мрачната си хралупа, където мъждукаше една слаба крушка, където от тръбите на парното, минаващи под тавана, висяха големи мъхнати кичури паяжини, а наоколо беше заринато с парченца кожа, с канапи, със стари вестници и силно миришеше на обущарско лепило. 

Беше човек на години, един-два пъти бях носил при него обувки за поправка и се чудех как издържа по цял ден в това малко помещение, където можеше да се придвижва само приведен, когато не седеше на големия като трон шперплатов стол, покрит с разкъсани кашони за по-голямо удобство.
Пътят ми често минаваше край този блок и ща - не ща, следях работния му ден. Привечер той отново заставаше прав в подножието на стълбичките, водещи към работилницата му и отново въртеше главата си на всички страни, разглеждайки света от нивото на хорските стъпки, стиснал бутилка бира в едната си ръка и все още с вкоравената като броня от засъхналото обущарско лепило мушамена престилка. Вероятно се оглеждаше за някой човек, който няма да бърза, а ще приклекне до каменния бордюр и ще обели с него някоя приказка, ще му разкаже какво става по белия свят. Но обикновено обущарят допиваше бутилката си бира сам.

После се случи тъй, че дълго време нямах път край този блок, не минах оттам в продължение на месеци, ако не и година. Образът на обущаря се изтри от паметта ми, този вечно сгърбен като питанка силует, облечен в тежката мушамена престилка, с който го бях запомнил, вечно димящата в устата цигара и бутилката бира в ръката, докато разглеждаше света от нивото на хорските стъпки, въртейки се бавно на всички страни. Лицето му почти не си спомнях, освен това, че беше човек на години, помнех главно този сив, оловен силует, но и той изчезна от паметта ми, когато спрях да минавам покрай блока.
Преди няколко дни обаче пак стъпих на старата пътека, понякога краката ни сами избират пътя и по силата на навика често ни завеждат на старите пътеки, откъдето някога сме минавали в продължение на години. Дадох си сметка, че минавам покрай обущарничката, сетих се колко отдавна не бях минавал оттук, сетих се за обущаря и с любопитство хвърлих поглед към стълбите, водещи надолу към вратата на работилницата. Дървената врата беше затворена, от нея стърчеше телено ухо, за което беше хванат катинар, който влизаше и в халката, забита в рамката на вратата. Личеше си, че по стълбите отдавна не е слизал никой, те бяха заринати с шума и боклуци. И изведнъж страшно ярко в главата ми изскочи образът на обущаря, по-скоро този негов оловен силует, който бях запомнил и как човекът върти главата си на различни страни, разглеждайки белия свят от нивото на човешките стъпки.
Но си личеше, че по стълбите отдавна не е слизал никой. Те бяха заринати с шума и боклуци.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

27.02 2014 в 15:52

Познавах този ОБУЩАР той наистина приличаше на "ОЛОВЕН ВОЙНИК" от "окопите" на "модерните" софийски улици, призван от "лазарета" на своята "лечебница" да връща на фронта нашите клети четници. Грешка ЧЕПИЦИ !
Той спря да работи есента. Загуби битката с НОВИТЕ ЧИНОВНИЦИ ! Глобиха го , че над вратата на мазето има табела "ОБУЩАР"! Това било реклама, а НОВИТЕ чиновници ЗНАЯТ рекламата се ПЛАЩА. Свали рекламта. Оказа се, че макар и пенсионер според Н.Ч.алници трябват му осигуровки, счетоводител, няколко декларации и да се ВПИШЕ в агенция , да сещате се в ОНАЯ агенция по ВПИСВАНИЯТА!
НА ВОЙНА КАТО НА ВОЙНА!

25.02 2014 в 17:48

не ми харесва. претенциозен сантимент. виж кво деяне, ако няма какво да кажеш , по добре си трай. ти си ми любим автор от много години, ама напоследък пускаш големи ... де кажа какво.

25.02 2014 в 17:13

Цвета, не се е обесил! Станал е политик....

25.02 2014 в 16:31

Щом видя нещо написано от г-н Деян Енев , винаги го чета с вълнение и интерес. Неговият разказ е капка човещина на фона на общото бездушие,безспорно много талантливо написан.

25.02 2014 в 16:21

Обущарят, който се грижеше за моите обувки беше сравнително млад, гологлав, усмихнат, караше мотор и ролери и работеше заедно с жена си в едно малко сбутано помещение до входа на панелен блок. Миришеше силно на лепило,той приведен над миниатюрната масичка работеше. Правеше чудеса с поостарелите и поизносени обувки, съживяваше ги.Премести се след време в ново, просторно ателие, но някак се промени, отслабна, усмивките му бяха един вяли.Един ден като минах да оставя поредния чифт ми каза, че спира да работи. Попитах защо, професията ли сменя, а той само се усмихна.Все пак взе обувките ми и ги поправи. След време минах отново и видях ателието затворено, поозърнах се и попитах кварталните кибици, които пиеха бира пред гаражния магазин къде е обущарят, те ме погледнаха учудено - наистина ли не знам какво се е случило с него. Аз потвърдих, почти месец не го бях виждала. Беше се обесил.

25.02 2014 в 13:04

Мдааа, това отпушва хиляди спомени. За много хора, които вече ги няма.
Много е добро, евала!
Да можех и аз така с малко думи да описвам толкова много - чиста завист, но без злоба. :)