Писмо до Камелия

Разказ от Деян Енев

Последна промяна на 04 април 2015 в 20:39 12520 6

Деян Енев

Откога не съм ти писал писмо, Ками? Поне от трийсет години. Ако се разровя из кашоните на тавана, нищо чудно да намеря последното. Но това ще ми отнеме дни...

Животът се оказа сложно нещо, Ками. Ако те водех често на вечеря със свещи, сигурно по-лесно щях да мога да ти обясня защо мисля така. Но и на ресторант не съм те водил отдавна. Затова, докато спиш, ще ти напиша едно писмо.

Този март се навършиха 30 години, откакто сключихме брак. Далечните сребърни планини, които гледахме в младостта си, отблизо се оказаха железни скали.

Помниш ли Райската градина? Когато бяхме гаджета, не ни достигаха само две неща за пълното щастие – място, където да се усамотим и пари. В крайна сметка ти отдели част от стипендията си, а аз предложих да отидем на вилата ни в Искърското дефиле. Взехме водка и шунка от денонощния на „Витошка” и хукнахме към гарата. Метнахме се на първия влак. Чак когато мина кондукторът, разбрахме, че сме взели влака не за Лъкатник, а за Карлово. Половината от парите ни хвръкнаха за билетите. Когато слязохме на гарата в Карлово, се мръкваше. Влак обратно за София имаше чак призори. Опитахме се да се настаним в хотел, но през соца това не беше лесно. Дебелата жена на рецепцията разгледа тънката ти фигурка и категорично заяви, че не може да ни даде една стая, защото не сме семейство. А за две стаи парите не стигаха. Аз паднах духом. Ти ме хвана за ръка и ме поведе извън града. Настанихме се под едно дърво в тъмнината. И короната му се превърна в шатра.

А помниш ли нашата тайна венчавка? Оня ден, като търсих нещо на тавана, от един найлонов чувал изскочи сватбената ти рокля. Ти беше толкова хубава с нея. Онзи далечен мартенски ден беше слънчев и топъл. След като се разписахме в гражданското на „Витошка” 15, имахме още време до ресторанта. С теб избягахме от сватбарите и отидохме в една църква. Запалихме свещички, обикаляхме в кънтящия, украсен от златните нимбове на светците полумрак. Защо си спомням така ярко онази църква, Ками?

После се родиха децата. Помниш ли играта „Капитане, потъваш ли?”

Когато си млад баща, се чувстваш като капитан на кораб. Искаш да се разхождаш по палубата в кител и от време-навреме да залепяш важно далекогледа на окото си. Но режимът на тока, който ни сполетя в края на 80-те, беше смъртен враг на капитанския ми блясък.

Спалнята заемаше половината стая. Вечеряхме и сядахме и четиримата с Иван и Дена на спалнята в тъмното, защото токът идваше чак в полунощ. Една вечер ти се сети за онази детска игра – „Капитане, потъваш ли?” Иван и Дена изпаднаха във възторг. Трите тъмни часа минаха неусетно – като представление. И трите тъмни часа на другия ден. И на следващия. Сега, като хвърлям поглед назад към времето, когато децата ни бяха малки, се виждам, Ками, като истински капитан на кораб – с бял кител и далекоглед, а спалнята в тъмното с Иван и Дена ми се явява цялата окъпана в светлина – като огромна палуба.

Ами нашите излети до пазарчето? Когато имаш пари и лека кола, съботите и неделите са приятно нещо. Когато обаче колата ти е набор на Младежкия фестивал през 68-а и накрая си я продал за символична сума, за да не се разпадне съвсем, тогава съботите и неделите се превръщат в нещо като скално катерене. Всяко излишно движение и всяка излишна дума може да скъсат обезопасяващото въже. Започва се онова, което обикновено семействата държат в килера, при теслата и клещите – така наречените „диалози”. Понякога в такива моменти си викаш – по-добре да започнем направо с чупенето на чинии, мамка му... Та това нашето е цял Шекспир. После идва антрактът – можеш само да чакаш примирен второто действие. Всяка жена прекрасно знае кога да спре скандала – когато е забила рапирата до дръжката в гърлото ти. Лежиш по гръб и гледаш в тавана. Но тъкмо тогава Камелия пак влиза в стаята, надвесва се над мен, прави някаква физиономия и избухва в смях. И вика – искаш ли да ходим до пазарчето да си купим пресен лук? Навън е валяло, въздухът е свеж. Пазарът прилича на голям натюрморт. Прибираме се с чувството, че сме ходили на излет много далеч – чак до сребърните планини.

Ами твоите разговори с децата по скайпа? Винаги съм се възхищавал, Ками, на умението ти да разговаряш. Да описваш със сребърни думи железните скали на ежедневието. Затова с децата в чужбина по скайпа разговаряше ти. Аз само се навъртах наоколо и пушех цигара след цигара. Добре че са твоите разкази за нашия живот. Когато ги слушам, наистина започвам да си мисля, че не всичко е желязно в живота ни. Че има и нещо сребърно. От онова сребро, което видяхме в далечината преди 30 години.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

02.08 2015 в 19:03

толкова красиво, толкова истинско. усетих го като мое

09.04 2015 в 09:34

Много, много истинско и духовно! Развълнува ме! Толкова ми напомня...

07.04 2015 в 00:57

Сякаш историята на моите родители и семейство.
Прекрасно.

06.04 2015 в 12:37

Деян Енев е писател. Повече няма какво да кажа. А и няма смисъл.

05.04 2015 в 00:24

Ехаааа, наборе... Прекрасно е! Животът е прекрасен на 20! Сега децата са далече... За тях тръпката е същата, като за нас преди 30... Кръговрат...

04.04 2015 в 21:29

чудесно!