Понякога трябва да се отдалечиш…

Последна промяна на 08 май 2019 в 19:24 41883 2

След всички тези години все още помня подробности от деня, в който Елисън Онизука загуби живота си. Минали са повече от три десетилетия, но моментът на неговата смърт не избледнява – той е запечатан завинаги в паметта ми. Предполагам, същото се отнася и за милионите хора по света, които станаха неволни свидетели на неговата гибел. И като стана дума за Елисън, можете ли от три опита да познаете какво точно е на снимката? Направих я изцяло заради него.

Пропътувах на един дъх 1258 километра по безкрайната Магистрала 35 чак до мястото, където Северноамериканският континент се изплъзва от сушата, за да потъне в топлите вълни на Мексиканския залив. Летях право на юг с подути от умора очи по гърчещата се асфалтова лента и ако кафето и бензинът не бяха жизненонеобходими за подобна авантюра, сигурно нямаше да спра дори веднъж. Целият този път, за да прекарам пет минути в мълчаливата компания на един неодушевен предмет... същият, в който вие се вглеждате в момента с разбираемо недоумение.

Какво точно е на снимката? Лунната повърхност? Част от стенопис? Географска карта? Древна олющена амфора? Знам, знам… прекалено сме близо. Очите се присвиват, съзнанието се рови в регистъра с предположения, но липсва широк план, перспектива... Понякога, за да видиш нещо ясно, трябва да направиш няколко крачки назад – да се отдалечиш.

Случвало ли ви се е да отидете някъде, без да сте съвсем наясно защо? Просто сте усетили, че трябва да сте там. Дори да е на 1258 километра. Понякога човек просто няма избор и ето че след тринайсет часа каране съм се озовал в един от коридорите на най-обикновено училище, призован без думи от невзрачен неодушевен предмет, който ме дърпа насам от момента, в който научих за съществуването му.

Според анимизма растенията, реките, планините, камъните, пръстта, дори думите могат да имат душа и съзнание. Колко поетично! Казват, че анимизмът е най-старата религия, но на базата на неговата дефиниция той може би е и най-старата лирика. Ние едва ли сме анимисти, но и аз, и вие ще трябва да признаем, че някои на пръв поглед тривиални предмети носят особена стойност… Може би не за другиго – може би само за вас. Сигурно притежавате поне една подобна вещ. Нещо уж неорганично, което обаче някак си е пресякло пътя ви и тъй като е попило нещичко от вашия живот и вашето съдържание, вече не може да бъде наречено неодушевено. Какво бихте взели със себе си, ако можехте да спасите една-единствена вещ от горящия си дом? Непретенциозен въпрос, но това, което научих, е, че по отговора му можете да откриете нещо неочаквано и неподозирано за характера дори на тези хора, които мислите, че познавате като от години.

Веско Ешкенази (концертмайстор на Кралския Концертгебау оркестър в Амстердам):

„Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си кутията с албуми със стари снимки и видеа. Ние се изграждаме като личности, като хора, създавайки спомени от всичко случващо се с нас. Снимките и видеата са онези неща, които ни помагат да не ги забравяме. Заради това бих взел именно тях.“

Преди да вляза в училището, поех дълбоко дъх. Океанът бе толкова близо, че соленият му водораслен одеколон ухаеше навсякъде във въздуха. Гимназията „Клиър Лейк“ в Хюстън приличаше на всяка друга гимназия... но само на пръв поглед. Cлед двайсетина крачки в един от коридорите ѝ застанах пред особения предмет, заради който изгорих толкова много бензин. Беше поставен в скромен остъклен шкаф. Няколкото ученици, които все още се мотаеха по коридора, обърнаха далеч повече внимание на моите окъсани дънки и изморена физиономия, отколкото на стъклената мебел. И въпреки това аз знам – ако училището се запали, и те, и учителите, и директорът ще се втурнат точно насам. За да спасят тази вещ. Себестойността ѝ навярно е била четири-пет долара, когато е била напълно нова. А сега? Сега струва и нищо, и... всичко. Зависи от това кого сте попитали.

Елисън Онизука загина, защото в една съдбовна вечер времето във Флорида бе неочаквано студено. В този щат на практика няма зима. Климатът е субтропически. Но в нощта на 28 януари 1986 година странна аномалия предизвика безпрецедентен студ и температурата на въздуха рухна до минус пет градуса! Това се случва много, много рядко. Елисън, разбира се, нямаше никаква представа, че именно този неочакван спад на температурата ще стане причина за неговата гибел. По това време дъщеря му Джанел беше десетокласничка в училището „Клиър Лейк“, в което ви доведох заради тази история. Освен много други неща Елисън Онизука беше помощник-треньор на девическия футболен отбор на същата гимназия. Помагал с каквото и когато можел – без заплата, като доброволец – просто от обич към играта, училището и разбира се, към дъщеря си, която беше основен играч в отбора. Няколко дни преди трагичната си гибел Елисън се появил неочаквано на терена в края на тренировката. Момичетата се скупчили около него – никой не очаквал да го види. Дали му една от тренировъчните си футболни топки, на която всяко дете подписало името си с химикал. Елисън прегърнал дъщеря си за сбогом и си тръгнал, подтичвайки, през игрището с топка в ръка и с широка усмивка на лицето. „Винаги ще помня тази вечер – написала по-късно Джанел. – Все още помня дори уханието на тревата на тренировъчното игрище. Това беше последният път, в който видях баща си жив... лице в лице.“

Камен Алипиев – Кедъра (спортен журналист в БНТ):

„Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе една малка статуетка. Тя има особено значение за мен. Получих я преди години от Българския червен кръст – награда за кръводаряване. Правя го от десетилетия, защото усещам, че е нужно и буквално животоспасяващo. Имам други професионални признания, но тази определено е най-ценната награда, която съм получавал в незначителния си живот.“

Твърдото ракетно гориво, използвано от НАСА, е алуминиева прах, смесена с окислител. Самото излитане е на практика поредица от чудовищни експлозии. Виждали сте колосалните ракети носители – те не могат да бъдат изработени от един-единствен корпус и се състоят от четири свързани помежду си стоманени резервоари. Между тези цилиндри има три свръзки, включващи гумени пръстеновидни уплътнители, които реагират на налягането и не позволяват изплъзването на изгорели газове.

Както споменахме обаче, в нощта на 28 януари температурата на въздуха в Кейп Канаверал, Флорида, падна до минус пет градуса. Около площадката за излитане на совалката „Чaлънджър“ се бяха образували димящи плочи лед. До този момент нито една космическа совалка не бе излитала при подобни условия. Уплътнителните пръстени бяха произведени конкретно с оглед субтропическия климат на Флорида. Под въздействието на отрицателната температура гумата се втвърди и стана ронлива и още при първичното запалване един от уплътнителите на дясната ракета носител се разпадна. Високо в носа на совалката нищо неподозиращият седемчленен екипаж беше вече обречен. На седалка номер три бe Елисън Онизука – елитен пилот, инженер, един от най-реномираните астронавти на НАСА, първият американец от азиатски произход в Космоса и… помощник-треньор по футбол на гимназията „Клиър Лейк“. В близост до него се намирашe футболната топка, подарена му от отбора. На нея всяка девойка бе сложила подписа си, а една от тях бе написала с красив почерк: „Наслука, екипаж на совалката!“. Момичетата искаха да изпратят малко късче от себе си и от любовта си към играта високо в Космоса, отвъд оковите на гравитацията. Елисън бе дал обещание да изпълни молбата им.

„Чалънджър“ летя уверено нагоре към мастилената стратосфера малко повече от минута. На 73-ата секунда от излитането пламъците, виещи се през компрометирания уплътнител, обгърнаха външния резервоар с течно гориво и совалката избухна в неистово огнено кълбо. Гибелта на „Чалънджър“ и седемте астронавти се разигра пред ужасените очи на техните близки, които наблюдаваха изстрелването от покрива на кулата по управление на полета. Казват, че времето лекува всичко, но мислите ли, че е възможно човек да се възстанови напълно след подобно преживяване? Според мен роднините на загиналия пред очите им екипаж ще носят със себе си трагедията и раните от този момент до края на живота си. Събитието се предаваше директно по телевизията, така че съкрушителните кадри разтърсиха целия свят. Включително и мен. Все още помня къде точно се намирах, когато ги видях за пръв път.

Давам си сметка, че звучи като художествена измислица, но…няколко дни след експлозията футболната топка бе открита сред вълните на Атлантическия океан.

Два-три месеца по-късно официално лице на НАСА уведомило вдовицата на Елисън – Лорна Онизука, за чудотворно оцелялата топка и я попитало дали я иска.

„Аз не желаех топката да се превърне в забравен артефакт... да бъде заключена някъде в някакъв сейф и архивирана завинаги – сподели Лорна пред ESPN. – Ако имаше нещо, което топката все още можеше да каже на хората, Елисън би искал тя да говори.“ Лорна решила да я върне на училището, така че в един тъжен ден дъщеря ѝ Джанел, цялата обляна в сълзи, предала топката обратно на отбора на гимназията.

Светослав Иванов (журналист в bTV и водещ на предаването „120 минути“):

„Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си любимата играчка на дъщеря ми. Все пак вероятно ще ни предстои дълъг път в търсенето на нов дом и не бих допуснал през това време Йоанна да страда.“

banner 2 300x250

Елисън Онизука вече бе пътувал в Космоса преди злополучната мисия на „Чалънджър“. Върнал се променен. Някак си по-самовглъбен, по-мълчалив, по-внимателен към всичко и към всекиго. Оказва се, че той не е изключение. Казват, че всеки, който някога е бил отвъд Земята, се връща променен по подобен начин. Защо ли? До този момент човешките същества, пътували в Космоса, са четири пъти по-малко от броя на учениците, обучаващи се точно сега в гимназията „Клиър Лейк“. Една шепа хора. Но те са много, много ценни за всички нас.

След като прочетете това изречение, излезте за малко навън или поне отворете прозореца и погледнете нагоре към небесата. Там някъде над нас, докато аз пиша тази история, а вие я четете, са Олег, Ан, Давид, Кристина, Ник и Алексей. Шестима далечни пътници от три различни националности. Ако нещо се случи с всички нас на Земята, те ще са последните човешки същества във Вселената. Те са там вече с месеци в най-изумителното съоръжение, създадено от човечеството, и всичко, което ги дели от зловещия безкрай, в който нищо живо не може да просъществува дори няколко секунди, са металните стени на Международната космическа станция. Една огромна сграда, увиснала в нищото, която се носи с немислимите двайсет и осем хиляди километра в час около Земята вече повече от петнайсет години. Казват, че е най-скъпият неодушевен предмет в историята на човечеството. Но той е навярно и нещо повече. За да бъде построена станцията, петнайсет държави са преодолели предразсъдъци, различия, културни и езикови бариери и дори политическа нетърпимост. Не е ли парадоксално, че първата глобална територия, управлявана от хармоничното усилие не на отделни нации, а на човешката раса, е отвъд самия глобус?

Има нещо, което намирам за много интересно: тези, които са пътували в Космоса, споделят едно и също преживяване – че най-впечатляващото нещо, което са видели там, не са звездите или Луната, или всепоглъщащият Космос, а самата Земя. И това преживяване е трансформиращо. Всички космоплаватели се връщат на планетата завинаги променени… завинаги покорени от нея. Отдалече Земята ни дава възможност не просто да я видим, но и да я проумеем. Да я преоткрием на фона на неумолимото нищо. Да схванем значението на нейната крехка животодаряващa прегръдка. От Космоса човек не вижда граници, стени и военни зони.

Континентите не са раздробени в цветовата гама на отделни територии. Всичко е една опияняваща синя импресия – ефирна сфера, чието съществуване само по себе си е статистическо чудо. Някой беше казал, че светът нямаше да страда, ако всички политици можеха поне за малко да го погледнат от Космоса. Да, понякога, за да видиш нещо по-ясно, е нужна перспектива, трябва да направиш няколко крачки назад... да се отдалечиш. Наскоро почина един от моите герои – Едгар Мичъл, шестият човек, стъпил на Луната. Но думите му живеят: „Когато видиш Земята от лунната повърхност, получаваш моментално глобално съзнание, отношение към човешкото, интензивна неудовлетвореност от състоянието на нашия свят и настойчиво желание да направиш нещо, за да го промениш. Там, от Луната, международната политика изглежда толкова дребнава. Иска ти се да грабнеш някой политик за яката, да го замъкнеш на четвърт милион мили от Земята и да му кажеш: Виж! Виж за какво става дума, кучи сине!“.

Обитателите на станцията са особено привързани към един от нейните жилищни модули, който се нарича Купола. Той е на практика панорамният вагон на съоръжението и неговите седем огромни илюминатори дават възможност за умопомрачаващи космически гледки. Веднъж чух интервю на астронавта Марк Ванде Хай, който каза, че гледката от Купола към Земята е неописуема, но това, което е шокирало най-много всички, е прозрението колко нереално тънка е ивицата на земната атмосфера. „Човек си дава сметка – сподели Марк, – че ние всички сме застрашително близо до открития Космос. Когато видиш колко е късо пространството, от което зависи целият живот, ти се иска да го защитиш някак си.“ Наистина, от станцията атмосферата – безценното дихание на нашата планета, наподобява тънка синкава пелерина. Оприличават я по дебелина на обелката на ябълка. Само че още по-тънка...

Захари Карабашлиев (писател):

„Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет… Всъщност къщата ми почти се запали преди две години. (Съседната горя, а нашата беше пълна с пушек и беше напът да пламне). Грабнах ръкописа на „Хавра“ (тогава с работно заглавие „Свобода“). И когато осъзнах, че не мога да реша какво по-напред всъщност да спася и трябва да оставя да изгори всичко останало, аз усетих някакво странно олекване. Свобода.

Точно преди четиресет и осем години трима безумно смели космонавти са излезли в орбита с космическия кораб „Съюз 11“ и са прекарали двайсет и три денонощия на борда на първата в историята на човечеството космическа станция – „Салют 1“. 

По онова време влизането в атмосферата и приземяването били инфарктно преживяване, но всичко минало перфектно. Парашутът се отворил и капсулата се приземила меко в необитаемите степи на Казахстан. Но вътрешността била зловещо тиха и когато люкът бил отворен, тримата космонавти – Владислав Волков, Георгий Доброволски и Виктор Пацаев, били открити неподвижни на седалките си със странни синкави петна по кожата и кръв, течаща от ноздрите и ушите им. И тримата били мъртви. Оказало се, че при откачането от станцията една от клапите, контролиращи вътрешното налягане, се повредила и космическият вакуум нахлул в кабината. До ден днешен Виктор, Владислав и Георгий са единствените човешки същества, загинали в Космоса. На мястото на приземяването им в чест на техния героизъм бил поставен красив паметник. И въпреки че се намирал в напълно необитаема област, някакви чудовища, които се въздържам да нарека хора, се добрали до паметника, надробили го на парчета и го откраднали. Просто защото бил направен от метал и претопяването му можело да им донесе някоя и друга рубла. За някои, виждате ли, паметникът е просто неодушевена вещ. За останалите от нас той е оставил послание, което не може да бъде превърнато в сплав.

Знаете ли какво е означавало да летиш в Космоса преди половин век? Да влезеш в тясна куха сачма и воден от примитивни уреди, да изригнеш към голямото нищо с 11 000 метра в секунда? Да се скачиш с космическа станция, правейки изчисления с молив и лист? Героизмът на тези хора не може да бъде описан. Всеки полет по онова време не е бил просто безстрашие, а саможертва.

banner 2 300x250

„Аполо 11“ например е бил една тенекиена кутия. Моят застаряващ айфон 6 е в състояние да изпълнява функции сто и двайсет милиона пъти по-бързо от заекващия компютър AGC, който някак си е изпратил астронавти на Луната! С други думи, в джоба ми в момента има телефон, милиони пъти по-мощен от това, с което е разполагала цялата НАСА за лунната си мисия.

Васко Кръпката (музикант):

„Aко къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си един стар инструмент – китарата на Георги Минчев. Тя ми бе завещана след неговата смърт, пазя я като очите си и е най-ценното нещо, което притежавам. Когато един ден най-сетне успях да я занеса на гроба на Джими Хендрикс в Сиатъл, имах усещането, че съм довел със себе си и Гошо.“

Джанел завършила гимназията „Клиър Лейк“ две години след смъртта на баща си и поела по пътя си. Минавали месеци, години, десетилетия. Неумолимият живот безапелационно сменял випуск след випуск по коридорите на училището. Децата ставали родители. Директори, учители, треньори и чистачи идвали и си отивали. И постепенно историята на топката сякаш била забравена. Учениците подминавали забързани витрината със спортни трофеи на гимназията, без да знаят какво е това старо кожено кълбо, събиращо прах и безразличие в далечния ъгъл на големия шкаф. Никой не се бе сетил да сложи надпис с обяснение за топката или поне да ѝ намери отделно място. Да ѝ даде възможност да… говори.

Но преди няколко години училището се сдобило с нова директорка – Карън Енгъл, която се оказала много, много любопитна. В началото не повярвала, когато ѝ разказали за топката. Била гледала експлозията по телевизията... Та нима е възможно едно евтино кожено кълбо да оцелее в този огнен ад и после да се върне невредимо на Земята? Извадила топката от витрината, за да попита самата нея. Там, върху нейната изранена кожа, макар и избледняла, все още се четяла част от мастиленото послание на отбора: „Наслука, екипаж на совалката!“.

По това време в гимназията се учели три деца, чийто баща се наричал Шейн Кимбро. Директорката го попитала дали не би искал да вземе топката със себе си... в Космоса?!? Тя не се шегувала – Шейн бил астронавт в НАСА, и действително в един хубав слънчев ден снажният американец, двама негови руски колеги и една стара футболна топка излетели от Байконур към Международната космическа станция на борда на кораба „Съюз“. По някакъв трудно обясним начин, трийсет и една години след като оцеля във вулканична експлозия на десетки хиляди метри над Земята, това упорито кожено кълбо се озова там, където винаги е трябвало да бъде – в Космоса! Тя прекара сто седемдесет и три дни в орбита, пропътува сто и седемнайсет милиона килoмeтра и направи близо три хиляди обиколки на Земята!

Един ден Шейн направил зашеметяваща снимка, от която ми омекнаха коленете. Гледах я и очаквах всеки момент да започне прословутата Заратустра на Щраус. Топката е увиснала в Купола на станцията пред големите илюминатори – безтегловна, достолепна и нереална, сякаш центрирана на забавен кадър от самата съдба. Под нея е Земята – сияеща пастелна синева, напръскана с копринени облаци. Времето и премеждията бяха протрили черните пентагони на топката по такъв начин, сякаш точно същите земни облаци продължаваха паяжината си и по нейната кожа. Двете увиснали в Космоса кълба се допълваха и разбираха... те си принадлежаха. Омаломощаваща снимка. В нея има нещо много красиво – усещане за изпълнено обещание.

Минали са толкова години. Момичетата от отбора на „Клиър Лейк“ са на моята възраст. Аз мисля, че ги разбирам. Помня какъв беше светът по онова време. За тях топката винаги е била символ. Тяхното малко извънземно послание към тези, които не чуваха нейния глас в далечната 1986 годинa. Играта, която обичаха, не познаваше граници, премахваше различия и разговаряше с всекиго на един и същи език. Светът е футбол, обичаме да казваме на всеки четири години, но понякога… трябва да се отдалечиш на триста километра от Земята, за да разбереш действителната стойност на това твърдение.

Фотоалбумите, снимките на любимите ми хора, ръкописите – вече всичко е качено в големия дигитален облак. Ако къщата ми гори и мога да спася един-единствен неодушевен предмет, ще взема със себе си... чифт стари обувки. Нося ги навсякъде със себе си... през планини, океани и десетилетия. В момента се взират в мен от бюрото ми. Не знам точно защо, но те са един от най-първите ми спомени. Двете куклени ботушчета се побират спокойно едно до друго в отворената ми длан. Помня, че първия път, в който ги обух, баща ми и майка ми ми помагаха. Бяха ми големи – дори с вълнените панталонки, вкарани в тях. Бил съм едва тригодишен, но помня дори лютата зима, която подложи ботушите на сериозно изпитание.

banner 2 300x250

Оказаха се жилави, надеждни обувки. Живеехме в дома на баба ми и дядо ми на ъгъла на „Раковска“ и „Сливница“. Тъй като бях единствено дете и единствен внук, си давам сметка, че ме обичаха повече, отколкото съм в състояние да си представя. Дядо ми ме водеше на детска градина. Тогава нямаше тролей номер девет, така че вървяхме пеша. По „Раковска“, покрай операта, „Александър Невски“ – чак до улица „Аксаков“. Ботушките ми хрупкаха по свежия сняг, а ние водехме задълбочени внуко-дядовски разговори. Вечер, като се връщахме, спирахме в една сладкарница, в която редувахме боза и лимонада. Помня, че столовете бяха много високи и се държах отчаяно за тях, за да не падна.

Като малък, естествено, бях абсолютно сигурен, че щом порасна, ще стана космонавт. Другият човек, който бе също толкова убеден в това, бе дядо ми. Също така мислех, че в миналото хората са били черно-бели. Проблемът е, че всички снимки, които бях виждал, бяха или на исторически личности, или на роднините ми отпреди години. И всички бяха черно-бели. Единственото логично обяснение – в миналото всичко е било черно-бяло! Един ден дядо ми ме снима в сладкарницата. И когато фотографията се появи у дома, бях много изненадан – аз самият бях черно-бял на снимката! Не споделих притесненията си с никого, но погледнах ръцете си, за да се уверя, че все още са розови. За всеки случай се взрях внимателно и в огледалото, а вечерта надникнах и в сладкарницата – беше си цветна!

Двайсетина години по-късно се взрях в снимката и забелязах, че на нея съм с любимите си ботуши. Днес те са единственото нещо, което пазя от детството си. Те са пътували с мен по моя малък път... взели са нещичко от моята история и поне аз не мога да ги нарека неодушевени.

Когато топката се върнала от Космоса, Шейн я дал на семейство Онизука. Но те знаели точно къде трябва да завърши пътешествието ѝ и я връчили отново на гимназията „Клиър Лейк“ на специална церемония.

Вие, разбира се, вече отдавна знаете какво има на снимката в началото на статията. Трябваше просто да направим няколко крачки назад... да се отдалечим в пространството, във времето, в Космоса, в страниците... за да видим нещата по-ясно... да разпознаем очертанията на топката... да чуем гласа ѝ.

От година и половина топката се намира тук, в този коридор, но вече в специална, отделна витрина. И ето че сега сме тук – аз и вие – на мястото, където започва и завършва тази едновременно тъжна и толкова красива история. Взирам се през стъклото в най-бързо летялата футболна топка в историята на човечеството. Бе пропътувала милиони километри около Земята, преди да попадне тук – зад тази витрина. Експлозиите, годините, перипетиите бяха набраздили повърхността ѝ на хиляди кожени люспички. Но на нея все още се четеше посланието: „Наслука, екипаж на совалката!“.

Стоя смълчан и леко объркан пред топката с моя стар апарат „Канон“ и все още не зная точно защо пропътувах 1258 километра. Защо се стремя насам от момента, в който гледах репортажа на ESPN за топката точно преди година?

Много хора грабват американския си паспорт и хукват да обикалят света, без да обръщат внимание на страниците му. Но те крият някои малки тайни. На последната страница на всеки американски паспорт е написано следното:
„Всяка генерация носи задължението да освободи съзнанието на хората, за да могат да видят нови светове... да погледнат от плато, по-високо от това на предишната генерация.“

Елисън Онизука

Чакаха ме тринайсет часа път на връщане към Канзас. Спрях съсипан от умора на един паркинг в близост до Далас, но не можах да заспя. Тази история се пишеше в главата ми и не ми позволяваше да се унеса. Топката говореше. И колкото повече километри оставях между себе си и нея, толкова по-ясни ставаха думите ѝ.

Понякога просто трябва да се отдалечиш. Да направиш няколко крачки назад, за да разбереш, че толкова често приемаме някои безценни неща за гарантирани. А те ни се изплъзват, когато забравяме да ги осребрим с любовта си. Че понякога на този объркан свят може да има неодушевени хора и одушевени предмети. Че трябва да обичаме безрезервно някои неща... като родителите на своите родители и черно-белите си спомени. Че ми се иска да прегърна всички тези хора, които дори не се сетиха за телефона или парите си, когато ги попитах какво биха спасили от горящия си дом. Че има нещо хубаво в това, че все още вярвам, че като порасна, ще стана космонавт. Че няма по-скъп неодушевен предмет от голямата международна космическа станция, по която се плъзгат колелата ми в момента и по която стъпваме вече хиляди години. Че ние всички сме космоплаватели и единственото нещо, което ни дели от безизразния вакуум, е тънкият като въздишка воал на нашата красива платноходка. Че екипажът на совалката трябваше да занесе една малка топка в Космоса, но вместо това по някакъв особен начин тя ги отведе там трийсет години след тяхната смърт. Че трябва да ценим и съхраняваме паметта на героите си – тези, които винаги гледат напред и нагоре, защото техните мечти и въжделения живеят дръзки и безтегловни дори на местата, където животът е невъзможен – от открития Космос до Шиша Пангма. И че понякога, за да се приближиш колкото се може повече до самия себе си… просто трябва да се отдалечиш.

Източници:

http://proxy.espn.com/watch/player?id=3399390&lang=en
https://www.wnycstudios.org/story/dark-side-earth
https://www.nasa.gov/astronauts/biographies/robert-shane-kimbrough
https://www.youtube.com/watch?v=j4JOjcDFtBE
https://www.history.com/topics/1980s/challenger-disaster
https://www.britannica.com/event/Challenger-disaster
https://www.space.com/31732-space-shuttle-challenger-disaster-explained-infographic.html
https://www.nasa.gov/mission_pages/station/expeditions/expedition50/index.html
http://blogs.discovermagazine.com/vintagespace/2017/08/20/only-three-people-have-died-in-space/#.XNHbui2ZPUI
https://www.warhistoryonline.com/war-articles/remembering-three-men-ever-die-space.html
https://www.businessinsider.com/soyuz-11-memorial-destroyed-2016-8
http://www.espn.com/espn/feature/story/_/id/23902766/nasa-astronaut-ellison-onizuka-soccer-ball-survived-challenger-explosion

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1125

2

ds

09.05 2019 в 13:16

разказите на иво винаги ме оставят без дъх, благодаря. чакам следващия с нетърпение

20966

1

sottozero

08.05 2019 в 19:59

Прекрасно