Res Parvae V: Солипсизъм

Последна промяна на 04 февруари 2014 в 14:07 12985 0

Ивайло "Нойзи" Цветков

Да, знам. Протестът е чао, всички са фрустрирани, „ми явно не става, така ще си живеем”. Знам и защо – не можело да се протестира до безкрай, без сублимацията на поне едно знаково постижение. Промъкна се всекидневието и скуката. А от скуката има само едно по-лошо нещо – атавистичният страх от нея.

***

Но все пак грешите и подценявате нещо важно – нищо не плаши страхливеца повече от това да бъде разкрит. И ако няма следващ порив срещу общността на четириглавата хидра (БСП, ГЕРБ, ДПС и другите там, които не заслужават споменаване), скоро ще събираме дребните кисели плодчета на древната поговорка за асирийската манекенка – който няма ум, има крака.

***

Ахилесовата пета и, същевременно, високият смисъл на неуспелия до момента протест? Метафизичното подозрение, че в последните 9 години не е управлявала никаква Тройна, никакъв Бойко, нито пък сегашните – а една и съща котерия от уж брамини, с помощта на техните кшатрии, вайшии, майшии и т.н., особено в сенчестия сектор (зам.-министри, line management и верни доставчици по контрабандата, ако искате). Тази котерия за последно леко си смени настроението и приятелчетата в една майска вечер миналата година. Просто ей така, като деца в „Не се сърди, човече” – не ми е интересно повече с тия пионки, сега ще играя с другите. А след това пак ще си направим homo novus от кал.

***

Et voila: Бареков, този пленник на парадокса, „голем”-ът на произволното самоопределение. Същият този провинциален нещотърсач сега позира като политик – досущ както позираше като журналист. А вий? Вий сте идиоти, още Ботев ви го каза, с отчаяние. „Приятелят на Джинджич” ще се окаже абсолютният надир, само почакайте.

***

Бареков, както преди време и Борисов, е неприятното доказателство, че един или група олигарси могат да произведат „политик”, съшивайки несглобяеми парчета, досущ като свръхамбициозния доктор на Мери Шели. Разбира се, вдъхвайки живот на чудовището чрез скъпо електричество (макар че в целия ЕС май няма по-евтино). Трагичният възход на необразования Борисов, а сега и на недообразования Бареков, препотвърждава онова горчиво Алеково „дай ми едно магаре, и него ще ти избера”. Нашите „олигарси” не престават да ме разсмиват: все едно Навутей с удоволствие да продаде лозето си на цар Ахав, и, съответно - вместо да бъде обвинен в богохулство и лозето му да бъде иззето, Ахав да му стане наложник. И цялата трета книга „Царства” да бъде обърната с главата надолу.

***

Думата „наложник” е рядкост, но доживяхме Борисов, Бареков и останалите „спасители” - и трябва да я изтупаме от прахта. Защото им вдъхвате живот с вашите гласове, за да се упражняват после върху вашето бъдеще, в полза на своите сутеньори в сянка.

***

Барековската политическа „програма”, доколкото съществува? Тя де факто ви съобщава, че е хубаво да е слънчево. Дори може да бъде озаглавена като американска книга: Stating The Bleeding Obvious: The Rise And Rise Of Nikolay Barekov. Т.е. обиден за вашия интелект популистки шит, спонсориран от най-отблъскващите брамини. Толкова ли оглупяхме и не можем да „метнем” назад до близката 2009, когато същият този даряваше ГЕРБ с цялата си любов? С неговите смазващи потреси и видения, родени от непрецизния му ум? А сега, в ролята на олигархична кукличка, в отвратителен нов гърч, в който трябва да изпредставлява и обобществи личен икономически интерес? Fellator, ne supra fellationem, с извинение към Плиний Стари.

***

Ако следите родните медии и целия ни политически razzmatazz, ще останете с измамното усещане, че ЕС се занимава сякаш единствено с нас. Разбира се, това е симпатично - в своя източен, детински наивитет. Европа, доколкото ни обръща внимание, иска нещо много просто: широка коалиция между двамата „лоши” – ГЕРБ и БСП (плюс тяхното отровно, индонезийско и неизбежно упас-дърво ДПС), и най-вече стабилност, докато ни „модерира” чрез чиновническите инвестиции. Европа отдавна знае, че небето не познава гняв, сравним с любов, преминала в омраза, ни пъкълът познава ярост, сравнима с отхвърлен български политик. С извинение и към Уилям Конгрийв.

***

Българската политика е като онази стара мисъл, че концепцията за сънуването съществува в мисълта на будния, но за сънуващия не съществува нито събуждане, нито действителен свят, нито пък здрав разум. Въпросът е какво правим, когато се събудим окончателно. Както бих казал на момиче, неоправдало очакванията - I dream of another you.

***

Нямате ли чувството, че с всеки изминал месец носът на Орешарски се удължава?

***

Нямате ли и чувството, че е време да загърбим глупостите и да направим така – всеки със своя вид усилие, - че да възпитаваме масата? Да им припомняме, че трябва да се борят за правата си, да ги подтикваме да се развиват икономически и личностно – с помощта на съответната държавна политика в тази посока? Да ги учим да търсят промяната? Знаете ли друг начин?

***

Студентската окупация: не бяхме готови за този жест, и от двете страни. Тя била незаконна и пречела на прилежните да учат?!? Това е все едно да кажете, че 100 000 протестиращи на украинския майдан абсолютно противозаконно пречат на няколко милиона непротестиращи киевляни да се разхождат вечер по площада. И ще бъдете прави. Но, кажете ми честно, и особено г-н ректорът, който за моя изненада потропваше с червените ботушки: нима нашият – и вашият, професоре? - личен Entzauberung все още е обратим?

***

Защо всички се държат, сякаш са родени на 50?!? Това не е зрелост – това е диагноза. Наистина ли всички се примирихте, и сте съгласни да отглеждате децата си в тази червено-лилаво-мърлява привидност, която генерира тълпи от духовни роби? Харесва ли ви да живеете в този отровен, олигархичен псевдо-социализъм от азиатски тип, крепен от крайно компрометирана етническа партия? Ама честно?! Чувствам се сам, сякаш последният солипсист. И нито познанието, нито вярата - нищо не помага.

***

Разтворена към това, което сме днес, сократическата вглъбеност става еквивалент на вярата. Но тази вглъбеност при малцината българи, които провиждат отвъд информационния поток, е далеч по-дълбока – заради самооттегляне, предизвикано от страха от абсурда. Нашият вътрешен Сократ е хем симпатичен, хем автопатичен. От лудостта ни спасява като че единствено подозрението, че да научаваш означава да си припомняш.

***

Българският политик, с малки изключения, обикновено се държи с избирателите си така, сякаш живее поне в имението Во льо Виконт, забравяйки, че е обикновен плетен мокасин. И то плетен мокасин сякаш със синдром на Аспергер: общува трудно, понеже не разпознава сигналите при комуникация, не проумява реакциите или чувствата на околните, затруднява се да разчита невербалните сигнали и избягва директния eye contact – вследствие на което социалните му взаимоотношения с околните (особено - избиратели) стават проблематични.

***

Ние го повтаряхме до безкрай. Вие го повтаряхте до безкрай. Аз го повтарях до безкрай. Дори сам Господ, т.е. Роджър Уотърс, слезе, за да им го каже от Стената. И не, и не. Кой трябва да стане от гроба, за да ви го съобщи? Ататюрк? Инчу-Чуна? Джугашвили?!

***

Който и да се въздигне, те, покритите с антиморален тефлон, няма да го чуят. Остава нищожната утеха, че след като съдебната система няма да ги съди, може би ще го направи историята. Стискам ви палци да има задгробен живот, за давидите това закъсняло възмездие.

***

И докато новата Банда на четиримата ни тика към зверска селска трагедия, без никакво очищение в края, Плевнелиев е просто комичен. Прилича на тихия тулуп от задния чин, чието име никой не знае, но който чувства, че изостава, че нещо не му обръщат внимание, затова и той иска роля. Ако, не дай боже, някой на улицата извади нож на Плевнелиев, той ще настоява първо, така, ако може, да организират допитване по въпроса.

***

Забравихте най-важното – вие не сте техни поданици, а техни господари. И тъй като те са некадърни и крадливи слуги, имате пълното право да ги отстраните. Защо няма да стане ли? Защото сте твърде възпитани. Всички се смятате за умни, но в последното десетилетие ви управляват двама истински гении - специалист по съветски военни униформи и специалист по навиване или развиване на пожарникарски маркучи. При това положение остава да се надяваме единствено на Анонимните.

***

Орешарски: "Няма да успеем да свършим всичко, но целта ни е да постигнем видими резултати и промяна на перспективата. Да заменим отчаянието с повече надежда (WTF?! – бел. моя). Забравете за месии и спасители. Всичко зависи от нас". И Андерсен би се изумил от тази наглост. Това звучи като „не бе, не съм гол, как ще съм гол, това е оптическа илюзия. Всъщност съм облечен с най-красивите дрехи и не разбирам защо не ми се възхищавате”.

***

Те се надяват да угасят вашата искра с обикновено изчакване (докато се окопават все по-дълбоко и изсмукват „живот народен” като смока от „Елегия”-та на Ботев; а всъщност те са онези „наши гости” от същата творба). Очевидно нямат намерение да се махнат сами. Дали да не повикаме екзорсист?

***

Една социологическа агенция прогнозира, че през 2014 щели да емигрират 200 000 българи. Това понижи настроението ми с още една октава. Сякаш някакъв капризен Луи Слънцето е отменил някакъв наш си Нантски едикт, пропъждайки голяма част от цвета на нацията – така както изгонването на 200 000 висококвалифицирани хугеноти нанася тежък удар на френската икономика. Но това е друга история.

***

И все пак: да запазим тлеещия въглен на надеждата, че неварварската част от населението ще се изправи отново и ще смаже четириглавата лернейска хидра (заедно с по-малките й главички), завзела почти цялото ни политическо пространство.

***

Има и хубава новина: докато се тревожим какво и как ще се случи с тази страна, в нея хората си живеят и някои от тях дори се обичат. За тях, благословените, поздрав от Ахматова: „Любовта: тя шепне с молитвен копнеж,/ридае в звънтеж на соната./И страшно е, щом я съзреш/в усмивка съвсем непозната”. И това е по-важно от всичко. Знам, че знаете - нещата у нас никога няма да се оправят, нашият Weltanschaaung винаги ще бъде „въсточен” и реакционно циничен (проклятието на колективистичния ум), но отбранявайте мъничката барикада на смисъла и си повтаряйте мантрата на покойния Фреди - “Find me somebody to love”, докато сте разпънати в прокрустовото ложе на настоящето. Същото това абсурдно настояще, в което всичко извън нас самите сякаш е плод на комшарното ни въображение.

***

Любовта, тази единствена солипсистична радост, си отива престъпно бързо – и това е една от големите трагедии на битието. Но за нея – друг път, с други хора, с други гласове, в други стаи, в друго есе.

3 февруари 2014


Ако някой иска да сподели нещо с автора – resparvae@abv.bg