Res Parvae VI: Welcome To My Nightmare

Последна промяна на 19 февруари 2014 в 12:36 35885 0

Ивайло "Нойзи" Цветков

Ето ме, сънувам, страхувайки се, че съновиденията са сякаш генерална репетиция за смъртта. Спя кратко, накъсано, по леонардовски, в най-различни моменти от денонощието – понякога в онези пурпурни минути призори, друг път – в края на деня, когато птичите ята се реят над софийските покриви („обагрени в златистооранжево”, както би казал некадърният писател). Сънувам предимно абсурди, тревожа се, че не спя непробудно, а Хипнос, тая вулва симплекс хипнотика, постоянно ми сервира кинически противоположни същности. И безсънието, безсънието… Затварям пламнали очи, ала напразно – няма сън. Не мозък, а олово сякаш в разяден череп се разлива. Възглавието – камък същи, леглото – тръне и коприва.


***


Всеки от вас, разпознал в последното изречение гения Яворов, може да продължи да чете. Останалите, моля, да не търсят „громка слава”, а да се върнат в училище.


***


Ето ви „тръне и коприва”, един от многобройните ми кошмари: според него, вие не знаете почти нищо за прословутото задкулисие, защото нямате достъп до истинна информация. Колкото и да се мъчите интелигентно да прозирате между редовете (и между кадрите по ТВ), всичко е толкова „добре темперирано”, че онова пиано на Бах е като апотеоз на наивитета. „Задкулисието” действа много просто: то, от сутрин до мрак, мести и се притеснява за едни стотици милиони, защото стотиците милиони водят до стотици милиони житейски притеснения. Докато вашият дневен ред е как да изжонглирате до другата седмица или месец с наличното, „задкулисието” не спи добре, защото големите пари никога не спят. Но не бива да му съчувстваме – то преебава бъдещето на вашите деца, защото трагично стеснява възможностите. Включително възможностите за нещо като втора „следосвобожденска вълна”. Т.е. ето ви една хладна и практическа причина да съборите статуквото: няма как в тази БСП/ГЕРБ/ДПС-среда младите емигранти с добро западно образование да поискат да се върнат, за да отвоюват обратно своята България.

***


Говорят ви тъпотии – имало етническа опасност. Няма такава. Страната е превзета – особено по места – от неграмотни българи, а не от неграмотни турци. Горе-долу като в края на 14-ти век, когато Св. Евтимий Търновски (да, същият, „Попа”) се държи за главата и се чуди как е възможно да сме толкова прости. Това, ако позволите, е като да се чудиш дали Грам Парсънс е по-тъп с Дъ Бърдз или с Дъ Флайнг Бърито Брадърс: живеем добре и с двете, и никой няма нужда от глупави въпроси.


***


Сънувах и следното: в сегашното „задкулисие” има играчи, за които дори и не подозирате – и един от тях, ако трябва да се изразя като Уди Алън, се казва Мрашков, Прашков, Слашков или, може би, „Куинси”. Сънувах също, че има и кръг „Банкя”, който не е непременно свързан с Борисов, но много мрази дебели, прости хора.


***


Кошмарният ми сън продължи: в него Пеевски, макар и интимна брадавица на Доган, най-вероятно ще бъде жертван (т.е. прибран обратно на тъмно), защото вече е твърде осветен, имаше го и в доклада на ЕС. И донякъде се „освети” сам, глупашки, с последните си изяви, доказвайки не само своята непонятна грандомания, но и че не е задължително да си умен, за да си богат. Какво по-окуражително за вас? Явно всеки може, не спирайте да опитвате.


***


Още един мой кошмар: Доган в момента окрупнява своите приятели Бойко и Първанов. Докато Първанов е истинското руско лоби, Сергей и евреите – руски или други - ще трябва да отстъпят. Междувременно, Доган е цялата ЕС-екология, и нито Странджа, нито остатъците от Черноморието ще бъдат спасени. Обзалагам се със смазано сърце.


***


И още един кошмар: Първанов отдавна гали шкембето на Борисов, че и под него, и сега внезапно излиза на сцената, защото крайната му цел е да превземе БСП. Как? Като откъсне едни евентуални 40 000 гласа от БСП, връщайки Борисов на власт. БСП, разбира се, ще се вбесят на Станишев, че за осми, девети или петнайсти път ги е провалил на избори, и Първанов ще се върне да си вземе онова, което смята, че си е негово още от края на 90-те – т.е. да оглави БСП. Единственото забележително тук е, че родната памет е трагично къса – никой вече не си спомня, че Първанов е неприятна, непростима част от огромния държавен БСП-провал в началото на 1997.


***


Борисов, без да ще, помага на сегашните, защото в опозиция е като Офелия – когато ходът на събитията нещо не му хареса , става някак крехък, обидчив и passive-aggressive. Един вид позира като „човекът без уши”, както гласи първата глава от третия том на Винету – а всъщност е подслушвал всички, и сега си измива зачервените ръце с онова неприятно нещо на име „Цветанов”.


***


Има ли изход? Не и чрез всички споменати. Изходът е нещо като нова кръгла маса и експертно правителство на спасението, включително с чужди експерти на ниво зам-министри и въобще на по-важните постове. Фигуративно казано,” мошно ми са мили бугарските моми”, но предпочитам немски или английски мениджъри на по-важните места, както пробваха например в Босна. (Warning: These may not be 100% genuine!)


***

Прословутата вече ТВ-пиеска между Бареков и Петров – тези нови Владимир и Естрагон, които чакат едното нищо. Фройдистът в мен не може и не може да се въздържи, ферцайунг. Беше си вид класическа еротика, тип „вземи ме, твоя съм” – Бареков неочаквано нежен, почти като Вагнер в песните по Матилда Везендонк, Петров – решително разтворил уж загрубялото цвете на своя копнеж. Но имаше сякаш и нещо двойно символистично - „дай поне един лев, защото любовта днес, за разлика от при соц-а, не е безплатна”. Юнгистът в мен би добавил нещо за комичното дуене на Петров, за компенсаторните механизми, свързани с вътрешни дефицити в младежките години – но то кой ли не робува на своите дефицити, така че да бъдем снизходителни. И леко тъжни, защото случката вече е безпредметна. Остана само горчивият послевкус с нотки на извънградски билки, и един смътен лъх, който не дъхва над полени по Пенча, а на киселичко, досущ като изпод абицата на бай ви Ганя. И понеже съм лаик във военното и милиционерско дело, си мислех, че само плененият от врага офицер предава своя кортик, сабя и т.н. Оказва се, че е прието и при запленения от привидността.


***


Да, сега е модерно да се възмущавате от Росен Петров, но по моему няма нужда – защото, макар никога да не е бил част от дори малкото медийно решение, той де факто все още не се е превърнал в част от големия политически проблем. Нарича се „политически опортюнизъм”, изобретен от Макиавели преди шест века: Росен ще препотвърди онова за най-бързия „социален асансьор”, както и другото, че в клаустрофобната ни провинциална среда със заключени хоризонти трябва да влезеш в политиката, за да си „оправиш живота, маме”. Смазващо, някак есхатологично разбиране, подсказано още от Алеко. Друг е въпросът, че Росен Петров сякаш се затича с малкия си куфар по перона, и в бързината се качи на влака за наобратно.


***


Като казах „Алеко”, да ви подаря един цитат от дневника на Иречек , 1884, който сякаш казва всичко за нас и днес: „При последното си пътуване видях пак западния свят с духовен живот, с космополитична сцена – човек се чувства част от голямо световно цяло. А тук хоризонтът е ‘ограден с дъски’, намираме се вън от световния организъм; в разстояние на два месеца само два пъти четох за България във вестниците, никой не се грижи за тези краища. Сцената е тясна, локална, няма поле за големи планове, най-малко за научна писателска работа. Па и никаква сигурност… ” Повтарям: 1884-та.


***


Много е просто: липсват ни не толкова първите 7, колкото последните 70. Докато средноевропейските бивши СИВ-държави сякаш сведоха своите нео-комунистчета до червеното детско автомобилче в снега в „Кръстникът 2”, с което Копола се покланя на Орсън Уелс и „Гражданинът Кейн” (или поне до момиченцето с червеното палтенце в иначе изцяло чернобелия „Списъкът на Шиндлер”, с което Спийлбърг се покланя на себе си и се тупа по рамото), ние ги препотвърдихме многократно във властта. Цялата им стратегия от 1990 насам е да ви държат бедни, с безценната помощ на „стратега” Доган – било под формата на Симеон, тройна коалиция или собствената им креатура Борисов, било чрез обща властова заплаха. Сега ви сервират ново фрайнкенщайново чудовище, което, досущ както оригиналното казва на своя създател в романа на Мери Шели, „аз съм вашият Адам”.


***


“You may say I’m a dreamer“ (Lennon), but “a dreamer is one who can only find his way by moonlight, and his punishment is that he sees the dawn before the rest of the world" (Oscar Wilde). Yet “every stray lives with the single desire to be loved. Every soul searches this world for a place to rest from their weary wandering, before being called home” (Marc Cohn), while “we are all born with the same inner haunting question of the meaning of this life. Each of us has their own correct answer. I know the curse of the dreamer” (unattributed, me).


***


Сънувах също, че понеже над военната цел над Кокура било облачно, американците пуснали втората атомна бомба над Нагазаки – ей така, що не, така и така некво градче наблизо. Усещане за безперспективност? Това се нарича „стесняване на съзнанието”. Вашият личен Нагазаки, или Дрезден – т.е. излишната, изумителна, абсурдна, смазваща, тъпа политическа жестокост, която вие си избирате сами. Mundus vult decipi, ergo decipiatur. Подсъзнателно, вие копнеете да бъдете измамени от тях, уютно ви е – и затова си го заслужавате. Защото сте стадо овце, което не успя да излъчи дори една немска овчарка като Меркел.


***


Има ли разлика между истинското познание и обикновеното мнение, което битува в интернет и Фейсбук? Образованият познава „нещо” съществуващо, защото обратното е небитие (Парменид, anyone?). Така неговото познание е непогрешимо, понеже няма как логически да е погрешно. Но мнението може да бъде погрешно. То не може да е за нещо, което не е, тъй като това е невъзможно; нито пък за това, което е, защото в такъв случай щеше да е познание. Следователно мнението трябва едновременно да се отнася към това, което е, и към това, което не е.


***


Как е възможно горното? Много просто – отделните неща включват противоположни същности. Красивото в известно отношение е грозно и т.н. Всичко притежава подобен сетивен и противоречив характер, поне според изтощения от референции Платон.


***


България: консерватизмът на левите срещу „протеста” на уж десните? Пълен абсурд, да. Но идва време за спасение и съгласие. Ние срещу другите, а не ние срещу себе си. Ние, малцината, а не – надявам се – ние, мърцината.


***


90% от нашия медиен дебат е „аrgumentum ad hominem” – т.е., когато няма други аргументи, ние се прицелваме в личните качества/история/практики на опонента. Това е домодерно и някак забавно детинско – както впрочем и целия ни „преход”. Докато тщеславните си крещят, че другият има клепнали уши, умните спазват „омерта”-та на парите и изсмукват ресурса, превръщайки го в капитал. Така върви светът, още от древна Гърция. Ние вече не знаем нищо за нищо, и цялата нация се движи опипом, докато имитира действие. Дори иронията вече не работи – Перник няма да направи свой почетен гражданин Йохан Винкелман.


***


Преди години имах възможността да прекарам три или четири дни с Алис Купър. Поживяхме си чудесно, обсипах го с въпроси, дори посвирихме и попяхме заедно с една акустична китара („Poison”, “Halo Of Flies”, “Only Women Bleed”, “No More Mr. Nice Guy”). Попитах го какъв е неговият личен кошмар, и той каза „моментът, в който вече не ставаш – и трябва да се оттеглиш и да играеш голф”. Съвсем точно. Но никой от наште не го направи, защото всички, противно на реалността, смятат, че стават.


***


Цялата държава – и гъстата им плетка – е дирижирана от човек, който явно целогодишно подкрепя движението Movember. Това, чисто стилово, е обидно за нашата интелигентност – и особено с тази пародия на политика, докато става дума за пари. Още по-обидно става, когато се взрем в Sus Scrofa. Т.е. вече дивото прасе и неговото семейство Suidae. Там няма културологични кодове, заради които намираме смисъл да живеем – само просташка, непобедима алчност.


***


Да го погледнем от хубавата му страна – България е в Топ 100 по свобода на медиите!


***


Някой наскоро напомни за Мъри Ротбард (за съжаление, не си записах кой) - един от най-значимите либертарианци на XX-и в. Ето какво казва той: “Когато гласуваш за политици, които ти обещават да вземат пари от чужд джоб и да ги сложат в твоя, нямаш право да се сърдиш, когато вземат от теб и дадат на другиго”.


***


Но няма място за напразно униние. Само за напразни усилия на любовта - в държава, която не обича своите граждани, а превръща сама себе си в самодостатъчен субект, отрекъл нуждата да съществува чрез своите „монади”, и сякаш по начало лишена от радостта на хуманитарното. Помните ли как веднъж ви казах, че в любовта не може единият да бъде роб на другия?

***


Все така сънувам. Je me souviens/Des jours anciens/Et je pleure. Но когато се събудя, избърсвам сълзите и не се предавам. Смелост.


Ако някой иска да сподели нещо с автора – resparvae@abv.bg