Симеон Германов - един софийски чешит

Последна промяна на 18 юли 2016 в 14:43 8624 2

Вашият кореспондент – така е обичал да пише в писмата си до „Ескуайър” или „Дейли Стар” Хемингуей; неговите впечатления от набъбващата война, от отстрелването на лъвове от упор с пушка или от коридата в Пласа де Торос са събрани в един великолепен сборник, наречен „По телеграфа” и би трябвало да се преподават на бъдещите журналисти в университетите днес, било то само заради мускулестите и точни изречения на автора; - та, Вашият кореспондент посети рок концерт.

Разбира се, това не беше рок концерт на някой претъпкан стадион, за който билетите се търгуват на черно по сто лева броя и за който само озвучителната техника струва колкото оборудването на един средно голям работещ металургичен завод. Мястото беше малко и в началото тъжно – празно с неговите трима гости, които пиеха светли коктейли в ниски и широки чаши точно пред очите на бармана. Някъде към десет вечерта пристигна и изпълнителят - облечен в леки летни дрехи – и паркира колелото си на оградата от другата страна на улицата. Аз и моята компания го поздравихме и той, за разлика от надменните звезди, които се крият от сърдечните изблици на феновете си, се усмихна и ни удостои с приятелска прегръдка. 

По едно стечение на обстоятелствата, такова, че на вид обикновен ден може да се окаже съдбоносен за някои народи: по това време течеше Европейското първенство по футбол. Хората подминаваха бара, бързайки към своите тесни бърлоги с големи телевизори и студена бира. А в бара телевизорът беше изключен, даже Вашият кореспондент изобщо не разбра, че на това предразполагащо към фини удоволствия място има телевизор. До момента, в който, докато музикантът вече свиреше на своята китара и пееше със своя дълбок и приятен глас, не влязоха трима най-обикновени нощни посетители, които помолиха бармана да включи телевизора. Днес беше важен ден за по-голямата част от европейското, та може би дори за световното население. Играеше се мачът между Германия и Италия.

Но това ни най-малко не смути изпълнителят. Противно на всички очаквания за надута интелектуалност, той през цялото време хвърляше по едно око на големия екран, на който явно се случваше нещо много интересно около една бяла топка, и пускаше забавни коментари, които предизвикваха ентусиазма на феновете. И би трябвало по този начин да си е спечелил нови фенове, защото самият изпълнител – време е да го назовем с името му – Симеон Германов – в тона на шегата обяви пристрастията си към съдията, вместо към някой от двата отбора. После предостави на публиката възможност да избира музикални парчета от немалкия си репертоар и аз помолих за „Che Sara” на Рики е Повери. Човекът до мен ме предупреди, че за един музикант е много трудно и неприятно да превключи от старите рок парчета на италианска естрада, но аз не исках и да чуя. Насладих се на доброто изпълнение, тактувайки с пръсти по дървения бар и скоро след това си тръгнах, без да дочакам изхода от двубоя, който се излъчваше по телевизията пряко от Франция.

Няколко дни по-късно Вашият кореспондент се срещна с изпълнителя.

Завари го недалеч от един столичен подлез, отново свирейки. Намерих пейка наоколо и го зачаках, а когато дойде, подхванахме един твърде общ и стандартен разговор за неговата личност, от който обаче научих интересни неща за живота на един софийски чешит, както сам той нарече себе си. Беше трудно, защото Симеон не е типичната суетна и самодоволна публична фигура, изгаряща от желание светът да научи за нея и за това как прекарва един свой ден, а напротив – той би бил щастлив, ако неговата музика остане след него като плод на годините, в които е съществувал. Ако музиката му стане прочута вместо него.

Роден е през 1971 г. в София и на повечето нощни птици, посещаващи рок клубове, е познат като Дедо Мони. Псевдонимът идва от началото, когато Симеон Германов започва да свири сериозно – първоначално за удоволствие в Арт Хостела. Тогава всичко наоколо са с две генерации по-млади от него и той се чувства като дядо. „И понеже сме в Западна България, „дедо” ми се стори някак по-добре... Пък и моят дядо, на когото съм кръстен, се казва Моньо”, обяснява той.

На мен силно ми се прииска да го попитам дали не е унизително за един човек на изкуството, за един артист, в случая за един музикант да дели вниманието и емоциите на публиката си с футболен мач. Но отговорът на този въпрос не закъсня, макар и по друг повод. „Аз не съм музикант. Аз съм откачен ентъртейнър. Аз съм по-скоро циркаджия. Шут в съвременния вариант, с помощта на музиката. Аз съм увеселител – говоря глупости, преливам от парче в парче, правя си шеги с текстовете на песните... Гледам да съчетая полезното с приятното.” Мисля, че това обяснява всичко, освен едно – защо той е толкова добър с китарата и микрофона.

Започва да свири на дванадесет години. Любовта му към музиката се заражда от Бийтълс, които за него и днес са „най-голямата емоционална загрявка”. След известно увещаване, родителите му купуват китара „Орфей”, която още си пази и смята скоро да я възстанови. Симеон има щастието да израстне в семейство на актьори, те го подкрепят в желанието му да се занимава с музика. Купуват му биографията на Бийтълс. Като ученик става китарист на групата, която със своите приятели и съученици Ники Хубенов, Сашо Врабчев и Красимир Сахаров си спретват. „Барабаните тогава бяха много скъпи. Блъскахме по едни кашони, по легени за бръснене, с едни вериги... Много примитивна работа. Бях взел от братовчед ми една китара, а после майка ми ми купи „Орфей” – велика радост! Е, останахме си с дрънкането и репетициите.”

В живота си Симеон е ходил на уроци по китара … два пъти. Учителят му показва основните мажорни акорди, а минорните си ги вади сам. Оказва се, че въобще не го бива в това смятане и броене, което го има в елементарната теория на музиката. Завършва Седма гимназия, а по-късно Българска филология в Софийския университет. Днес Дедо Мони казва за себе си, че е нотно неук. Всичко вади по слух и определено не гледа на себе си като на музикант в класическия смисъл на думата. Въпреки това без китарата се чувства като алкохолик в абстиненция.

През годините Симеон Германов е направил неща, които си струва да бъдат разгледани. Композитор е на музиката за филмите „София – историята на Европа”, „Батак – долина на светци”, „Бялата приказка на Черно море”, „Асеновград – Небесния Йерусалим”, „Сапарева баня – началото на началото” и още няколко други, които Степан Поляков – писател и пътешественик – продуцира и режисира, заедно с космополита Момчил Александров. Филмите са публикувани в сайта за документално кино documentarybg.com . По-късно Симеон създава музиката за различни проекти на Five Star Media – фирмата-продуцент на DanubeTV – телевизия, ръководена отново от Степан Поляков. „Там намерих сродни души, засега пиша музиката. Безкрайно приятно ми е да работя с интелигентни хора”, споделя Симеон.

Друг негов проект е „Dubotur” – групата, която създава с Жоро Варамезов. Според него тази музика няма шанс за касов успех, защото в момента се слуша друго, но все пак някой ден ще я възроди.

Свирил е на литературните четения на Калин Терзийски, защото „Кайо е талантлив човек и само това ще кажа”. Свирил е и с популярните улични музиканти „Джими Бенд”, защото „те са импровизатори, винаги правят шеги, и са винаги усмихнати”. Оставам с впечатлението, че човешкото в контакта между музикантите е важно за Симеон, както за него са важни присъствието и усмивката.

Участвал е в организацията и е свирил на няколко благотворителни концерта, с които успяват да помогнат на много хора. Напълно безвъзмездно свирене, с което събират пари за животоспасяващите операции на хора в нужда. Споделя, че за музиката дължи много на „Форум музикант” (forum.muzikant.org) – интернет платформа, посещавана от невероятно добри, но неизвестни музиканти.

Свири по събития, улици, барове, но не се изхранва от това. Печели от хонорарите, които получава за авторската музика, която пише. „Но Слава Богу, не съм затънал в дългове. Не ми трябват много пари.” И продължава: „Ако утре ми харесва да катеря дървета за пари, ще го правя. Не искам да се ограничавам.”

Според него добрата публика е наличната. И се радва, когато тя го изненада с добри музикални предпочитания и добри музикални познания.

Дедо Мони си е такъв. Умен и разсъждаващ, но обърнал поглед назад към Oldies But Goldies. И споделя, че между него и по-младото поколение има голяма дупка. „Флиртът с чалгата разврати душите на много деца. Чалгата е хула срещу духа. Тя е манталитет, който никога няма да ни отведе до Алеко, а само до Бай Ганьо. И до Андрешко”.

Междувременно Симеон Германов участва със своята китара и в постановката „Когато рокът беше млад” на Здрава Каменова, с участието на Борис Георгиев и под режисурата на Владимир Петков.

Сценична треска е имал само като малък, когато са го карали да рецитира „тъпи стихчета”. И тук вече се долавя бунтът срещу системата, за който ще нахвърлям мислите му като наброски в следващите редове.

„Леко криво ми е, без да назидателствам, че продължаваме да газим в едни и същи локви години наред и продължаваме да се оплакваме, че краката са ни мокри и сме хремави. Караме се леви с десни. Противопоставянето трябва да е „правилно – неправилно”, „морално – долно” , не учебникарско „ляво – дясно”. Щото в България и учебниците пренаписахме с нови чудодейни „леви” и „десни” политики. Не споделям лявото като неговото Татово изражение... Традицията ни се свежда до правене на зимнина и до някакъв патриотарски национализъм... Има невежество в поколенията. Мисля, че е много полезно българинът да попътува малко по света. Но не по този начин, по който го представят - комедийния. Без примитивния хумор на българина. Не да емигрира, а да попътува и да гледа... Ние сме доморасли националисти. Има великолепни неща в традицииите на българите, но нека да видим и света.”

„Помня как дядо ми работеше от сутрин до вечер. Докато социализмът ни върна в първи клас. Вземи си, намери си призванието, учи занят...! Логиката на българина е да му дава някой. Въртим едни и същи нечистоплътни типове в политиката и няма критична маса, няма санкция. Това не е предвъзрожденски наивизъм, а наивност до глупост, съчетана с дребна черна лошотия в душиците.” 

„...Бих бил доволен, ако се случат нещата, които Джон Ленън е написал в “Imagine”, колкото и наивни да изглеждат. “You may say I`m a dreamer, but I`m not the only one. I hope someday you`ll join us and the world will be as one.”

“…Мечтая си да запомня добре текстовете на песните, защото правя такива редакции, че авторите им ще се възмутят...”, казва Дедо Мони с усмивка, но бързо става отново сериозен и добавя: „Идеята е всеки да дава всичко от себе си по най-добрия начин. Човек може да продава обувки – като Ал Бънди – но да стопли душите и краката на хората, да пълни касата на шефа си и и да получава бонуси. Аз правя нещо, което обичам и ми е хубаво.”

Вашият кореспондент – поувлякъл се по Хемингуей – ще ви остави да помислите върху тези идеи. И когато се срещнем пак, може да помечтаем заедно за свят, по-добър и пълен с музика.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

1073

2

Панелен земеделец

19.07 2016 в 10:26

Мони Германов е гостувал в "Музикалната кутия" докато имаше ОФФроуд Радио (септ.2012) и записът от предаването все още го има в първия ФТП-"склад" на медията - линкът е в края на статията:
http://offnews.bg/news/Kultura_33/Dubotur-Grupata-s-ednovremenno-ubijstvena-i-samoubijstvena-misiia_100434.html
Нещичко за "Дуботур" има и в гостуването на Ники Димитров (текстът съществува) за представяне на проекта му X-R@Y.
Така че... тук има парчета на Дедо Мони.

6888

1

кикимора

18.07 2016 в 15:56

Има всякакви чешити за цвят и аромат. И всичките са ценни.
Не го познаваме тоя, но с удоволствие бихме се запонали с него.