Случка с лакът

Последна промяна на 07 октомври 2015 в 12:12 14626 16

Преди пет месеца един старец тичаше след автобус 213 (или нещо подобно), спъна се и падна. Изправи се сравнително бързо. Беше много уплашен, пребледнял. Аз го видях, всъщност, след като вече се намъкна в автобуса. Някак си успя да се покачи по стълбите, придържаше едната си ръка с другата. Косата му беше сива и разрошена. По-скоро – няколко кичура бяха паднали на челото. Иначе – голяма, плътна, идеално сребриста коса, с която той сигурно намира време да се гордее. Едър, пълен дядо, с голямо лице, тежко тяло, обикновени дрехи.

Пъхтеше, дишаше много тежко, призляваше му. Не можех да определя какво точно му има. Отидох при него в дъното на автобуса, при задната врата, сложих ръка на рамото му. Разгледах го.

Той вдигна очи, все едно с усилие ги отклони от болката си. Лакътната му става беше издута и деформирана. Пълнотата не позволяваше да се види съвсем ясно, но ми се струваше, че е лошо изкълчена. Дядото стенеше и присвиваше очи, клатеше глава – когато човек силно страда, механичните и еднообразни движения някак го успокояват. И той поклащаше глава.
Зле си загазил, дядо. - казах си на ум.

Дрехите му бяха нацапани с оная гумено-смазочна чернилка, която лепне и покрива всичко из мръсния град. Ивици от сива мръсотия бяха покрили светлите му дрехи – там, където се беше опирало тялото му, търкаляйки се по земята.
Телата ни са неудобни, тягостни предмети… – казах си в миг, гледайки ръката на дядото, цялото му тяло, зъбите му – наполовина негови, наполовина изкуствени. Големи зъби, подходящи за широки добряшки усмивки.

Повозихме се една спирка. Той стенеше, аз държах ръката си на рамото му. Не го питах как се казва – беше неуместно. Няколко софиянци смутено пристъпваха около нас и се чудеха дали да реагират някак. Човек – когато е в стадна, градска среда – някак интензивно оглупява. Моралът му става като на антилопа гну. Антилопа, в средата на стадо, което бяга, подплашено от стар лъв. Няма мисъл в очите. Няма морал в главата. Има „Аз слизам на тая спирка, аз бързам, аз отивам, аз съм тръгнал нанякъде, аз оцелявам, моя живот е тежък, аз не знам нищо“.

А аз стоя при дадото и мълча. Защото аз съм лекар, писател, алкохолик, поет, идиот, читател на Достоевски, безделник, човек на всичко и нищо, мъченик на болната съвест, художник на случайни лица.

Затова аз стоя при него. Докато другите – оцеляващите антолопи гну - слизат и се повъртат, и изчезват, и се чудят какво да правят, и обръщат глави на другата страна– аз стоя при него.

Аз мога да си позволя (или по-точно - аз мога да си наложа) да остана до тоя дядо. Стоим си, той ту пухти, ту охка. Блед е, жълтоват, тестян, лакътят му е като тесто, намачкано от намарлива готвачка с червени ръце. Чуйте сега, неграмотници – немарлив се пише с „а“ защото идва от немара, а не от мърлям. И така.

Дядото седи и се унася, зле му е. Да не вземе да го покоси и един инфаркт сега – казвам си – че тя, болката, така качва адреналина, че съдовете щрак – силно се свиват, луменът им рязко намалява, сърцето заработва по-усилено, увеличава се силно кислородната му консумация – и инфарктът е готов, мама му стара.

Но не: ще го удържим тоя дядо, ще го спасим! – казвам си и стискам рамото му.

Айде, слизаме! – казвам му аз и ние слизаме, той е покорен; той е пълен, едър и мек като голям юрган, защото е смазан от болка. Освен че се е отъркалял здраво и се е контузил на много места при падането, ръката му най-вероятно е с усложнена фрактура. Бил съм лекар, знам това-онова. Сега е редно да изтърся и някоя псувничка по повод лекарстването ми, но айде –и без нея продължаваме.

Дядото ме поглежда изпод големите си черни вежди – да види що за човек ще го води някъде. Та нима България не е място, където ще те хванат – както си претрепан и почти в несвяст – и ще те оберат?! Такова място си е! – затова дядото ме оглежда.
А аз: Давай, давай! И говоря така твърдо, и спокойно, и решително, защото хем го подканям, хем го разбуждам, хем плаша болката, хем пъдя инфаркта. И дядото крета след мен, аз го подкрепям под здравата ръка.

Отиваме в Пирогов с такси. Влизаме вътре.

Та нима България не е мястото, където няма да ти обърнат внимание, ако ще да си набучен на кол от самия граф Влад Цепеш-Дракула? Такова място си е! Там – в кабинета травматологичен стоят пет шест или седем доктори-сестри-санитари-стажанти-случайни синьопрестилчески същества – и нищо! Стоят си. Времето е спряло.

А аз вдигам добър скандал, както си му е реда. Аз не крещя. Крещенето е за хора с малки дробове, с малък витален капацитет. Аз буча, рева и дудна. Гласът ми (надявам се) се чува до най-високия етаж на болницата. Сестрата, която най-силно не обръща внимание на дядото, може би защото именно е на бюрото и играе ролята на приемаща сестра – та тя се издува като риба балон, държи се надменно, студ и злоба бликват от нея – към мен. Вие пък какво искате, какво сте се развикал! – така казва тя и святка с очи-хапчета. Сини хапчета флуперин са очите и. Флуперин за укротяване на луди. Сигурно е много добра жена – казвам си - но нали не сме и само ние на главата! И ми се приисква да бъда смирен. Но как да съм смирен? - като гледам как дядото съвсем пожълтява, става като чаршаф по който е пикал анемичен човек, полюлява се, приохква някак съвсем безсилно.

Та той изпада в шок, мама ви да еба! – ще ми се да изкрещя. Но аз не крещя! Само дудна и буча страшно: Веднага се заемете, дявол да ви вземе, колеги, човекът ще получи шок, развива травматичен шок, вие наред ли сте! Хващайте се и работете, щото ще ви вземат дяволите, ще ви побъркам, чувате ли!

А те се позадвижват – наистина – седем човека са в кабинета, но и те са като антилопи гну, подгонени от лъв. Не знаят кой трябва да върши работата. Стадото не знае що е отговорност. Там личности няма. Мразя обществото, отвращавам се от него! – казвам си – то е нещото, което прави така, че да не носи всеки от нас отговорността си! То прави така, че да не бъде всеки отделен, достоен, истински човек със своя, отделна съвест! Мразя обществото, лишаващо индивида от съвест и отговорност! – така си казвам и гледам антилопите гну като зла хиена. А главният лекар е изчезнал нанякъде. И те – пристъпват и се почудват, преглъщат и се попипват. Пфу, дявол да го вземе, да взема аз да му наместя ръката – в центъра на Пирогов?! Както и да е.

Накрая пратиха дядото за снимка. Аз – с него. Той криво ляво – с едната ръка, охкайки и примижавайки - се обади на сина си, да дойде. И синът му пристигна. И аз - громолящ, бучащ, ядосан и много натъжен, защото си давах сметка, че несправедливо обвинявам претоварените лекари и сестри – си тръгвам. Винаги имам много лошо чувство, когато ми се налага да се карам на някого. Дори и да съм прав. А кога ли пък човек е прав? Това е един въпрос, на който няма отговор. Да го вземат дяволите и въпроса шибан!

И ето: Минаха пет месеца. И дядото хаха – да самият дядо – ми се обажда! Да се видим – вика - той синът ми ви се е обадил да ви благодари (и наистина ми се обади), но ние сега да се видим.

И аз отивам на среща. И се вълнувам, как да ви кажа?! Та нима България не е място, където като направиш добрина - все едно си направил чудо? Не знаеш къде да се денеш, неудобно ти е.

И сядаме с дядото. Чай до пийнем. Ха, все едно сме някакви руснаци от Калуга или от Дубна. Да, по-добре – от Дубна. Защото там беше руският атомен център. А дядото – между всички пъшкания, ми беше разказал, че е атомен физик. Бил там, учил в Харков, въобще – живот!

Живот. Огромен живот, странен, богат, пълен с чудати случки. И дядото ми го разказа. И вадеше снимки и вадеше документи и вадеше свои писания и вадеше още снимки и се усмихваше благо и галеше снимките със същата ръка, която преди пет месеца беше като парче тесто намачкано от лош хлебар. Жена му била украинка, била шампион по акробатика, след това станала доцент по рентгенов спектрален анализ. Той я обичал. Тя го обичала. Но после дошла смъртта. И той останал сам. Е, как сам! Боже Господи – въобще не сам! - останал със синове, внуци и правнуче! Леле майко! – възклицавам аз и се чудя на това изобилие на живота. Та как при толкова много история у всеки човек – пак можем да сме седем милиарда?! – така се питам и викам леле леле и пипам снимките и се радвам на радостта на дядото.

Бил в един институт, след това – в друг. А жена му преподавала, бившата акробатка – на студентите в София. Рентгенов анализ на металните незнам си какво. Боже, майко милостива – викам си - сложен живот, сложен в хубавия смисъл, сложен в тъкаческия смисъл! Сложна тъкан е животът – изтъкана по такъв начин , че и най-великият тъкач не би могъл да разбере – как! А таткото на жена му бил военен и изкарал цялата война – от първия ден до последния – на фронта. А синът му, големият, бил футболист в Славия, но сега е водещ икономист, но докато играел мач – в почивките другите играели карти, а той – бегом вкъщи и свирел на пиано! Леле Боже, майко милостива – викам си – какъв живот, какви малки гордости, каква шевица от чудеса – да си я сложиш на стената и цял живот да я гледаш – прехласнат и занемял!

И дядото ми подарява уиски – а аз как да му обясня, че съм алкохолик и не мога да пия - особено пък концентрат?! Ха. Та как помагачът благороден казва на този, на когото е помогнал такива неприлични неща? Ха, смешен живот, чудат живот. Взимам бутилката и мигновено си правя сметка на кого пък аз ще я подаря - за да не спира потокът на подаръците, на даровете, на доброто и на благото човешко, което е малко, но пък може и да не е чак толкова малко.

И се разделяме с дядото, аз си мисля как ще напиша разказ за него, чудя се дали да разказваш, че си направил добрина не е прекалено самохвалство; след това си давам сметка, че аз повече мисля за тези, които ще блъвнат злост срещу мен, ще кажат, че това е самохвалство. И си давам сметка, че те за всяко нещо бълват злост, и че за тях хич и не бива да се мисли. И ги пращам по дяволите, стисвам ръката на дядото, която въобще не е от тесто, а е една силна и здрава старческа, мъжка ръка. И си обещаваме че пак ще се видим. И той ми казва поверително: А от как жена ми почина…знаете ли, у мен се извърши особена трансформация…и аз започнах да пиша стихове на руски.

И аз казвам: Еха! – и го потупвам по рамото и му се радвам и го прегръщам през едрите рамене.

И продължавам нататък.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

11.10 2015 в 21:16

30 години опъвам каиша на медицината, вкл. психопатологията, но по брилянтна дефиниция не бях срещал: "перманентно делирозна персона, с биполярни нюанси", туш!!! комплименти към №13!

10.10 2015 в 17:25

Хубаво е една история да бъде видяна и от двете й страни. Виждам я представена тук, но я видях и на живо. За няколкото ми месеца в Пирогов съм виждал всякакво държане- пияни хора, неграмотни каращи се хора, масово неусигурени, пациенти от всякакви етнически групи, клошари и не забравяйте,че няма необслужен или оставен пациент. Никой не бях чувал да крещи и да заплашва по такъв начин. Понеже си позволявате да цитирате, д-р Терзийски, мисля,че думите:" Не ме карайте да звъня на когото трябва и да видите..." отиват повече на хора от една друга прослойка на обществото ни. Медицинските неточности са най-малкият проблем в разказа,но е хубаво да не се пишат глупости,защото хората вярват на това,което пише, когато не са го видели и това смятам,че също е начин за стимулиране на "антилопа-гну" морала. Много неща могат да се кажат и напишат, но настройката на обществото към синьопрестилческите същества е повече от ясна. Защо някой не попита пациента от разказа за неговото лечение и доволен ли е или не в сегашния момент? Защо господин Терзийски не дойде в 108ми кабинет и да изкара един ден там? Ще трябва да пише по стотина разкази на ден. Ще има усложнени фрактури, ще има и истински шок,ще има и не само добри и побелели дядовци. Да ти скачат пияни роми и да ги лекуваш го разбирам. Да ти скачат хора,които ти се пишат колеги, някак си - не мога.Ако човек прави добро за някого, защо го афишира?Ако го прави за себе си- нека.Двете страни в този разказ не засягат толкова д-р Терзийски и Пирогов,а това в името на ближния или в мое име правя доброто. Но историята, разказана от страната на д-р Терзийски ни изнася повече, на нас- антилопите-гну.

10.10 2015 в 14:11

Друг Лекар - завършването на ВМА прави ли го лекар щото явно това е случая с автора.

10.10 2015 в 12:22

Терзийски е перманентно делирозна персона, с биполярни нюанси, да не говорим, че от неусложнена фрактура на лакът не може да последва травматичен шок, но това само говори за невежеството на т.нар. "доктор".

09.10 2015 в 14:50

Еееех,Светлана,Светлана!Този разказ е наситен с прекрасни СРАВНЕНИЯ! Грозните метафори се "раждат" от грозните помисли...

09.10 2015 в 02:28

Светлана, Вие сте тъжна, а не разказът.

08.10 2015 в 19:49

Тъжен разказ. Да издигнеш сам себе си, имитирайки благородство, милосърдие, справедливост и разбира се-уникалност. Но скромна такава, скрита под алкохолизма. Всичко това, имащо за основа-злополуката на "дядото", натовареността и условията, в които и напук, на които работи българският лекар. Истинските герои тук са скрити зад грозна метафора, атакувана от крясъците на мечтания морал. Не те ли е жал, Терзийски?

08.10 2015 в 09:09

Невероятен разказ, много съм трогната. И си мисля колко пъти съм изпадала в подобна ситуация - в софийското стадо което реагира неадекватно - и съм се чудела какви хора са това. Аз не съм от София, не съм от България, но липсата на съчуствие и безразличието в гражданите на София (няма да кажа на България защото съм живяла само в София) е шокиращо. Веднъж хванах една циганка как ми бърка в чантата точно на вратата на Макдоналдс на Алабин. Хванах я за китката и ако бях сама щях да и счупя ръката, толкова бях бясна. Но бях с две малки деца и нямаша какво да правя. Хората минаваха и ме гледаха, видяха много добре какво става и аз им казвам: помогнете ми, това са джебчийки (те бяха цяла група) но никой не ми помогна и се наложи да освободя ръката на крадлата защото нямаше как да зарежа децата си. Затова джебчийките продължават да 'работят'обезспокоявани до ден днешен по Витошка защото на всеки му е безразлично докато не му се случва на него.

08.10 2015 в 02:56

Това, че правиш разлика между луксация и фрактура не те прави лекар, както мен атомен физик факта, че знам в общи линии Струнната теория... Казвам ти това понеже видиш ли и лекарите са хора и крещенето и арогантността към тях е към човешки същества, не към стени... ;) и това че ти мислиш, че той изпада в шок не значи, че той наистина изпада в шок, понеже от изръсването на адреналина при болка лицето също побледнява, КОЛЕГА ;)
Относно постъпката - адмирации!

08.10 2015 в 01:28

Браво! Много близък те, усетих ти казваш, само това, което не касае теб, защото някой като тоя индивида, дето пише, че имало много суета. Аз пък ще му кажа:майната ти! Твоята, постъпка е, много благородна! Аз вярвам, на всяка думичка, от разказа. И с удоволствие, ще чета, всичко от теб (видях, че имаш и други статии)! Продължавай да бъдеш Добър и да правиш Добро!
ПС: дано някога те, срещна да си поговорим, бъди здрав и щастлив!