Солидарност или протекционизъм

Последна промяна на 12 септември 2015 в 17:56 5545 4

Миграционната криза очерта един от най-сериозните проблеми пред Обединена Европа. В европейската година на развитието, когато част от външнополитическия дебат би трябвало да бъде съсредоточен върху ролята на Европейския съюз в глобалните политики на развитието, потоците от мигранти промениха дневния ред и направиха по-видими от когато и да било напрежението и взаимното недоверие между страните-членки.

Онова, което се случва днес е нещо много повече от поредното „предизвикателство” пред Европейския съюз. Проблемът наистина не се свежда до капацитет, а до политика, и по-точно до способността за постигане на съгласие между страните, изграждащи Обединена Европа. На свой ред, това е само един от аспектите на проблема, пред който се изправи България.
Миграционната криза не се разви като природно бедствие, въпреки че мнозина са склонни да я възприемат именно по този начин. Имаше редица фактори, които мобилизираха и преди всичко – насочиха миграционната вълна към Европа. Много от тях можеха да бъдат предвидени, неутрализирани или смекчени. Знаците на Арабската пролет не бяха разчетени правилно. Алчността и егоизмът попречиха на политическия елит да инвестира повече усилия в разбирането на процесите, които протичат в света на исляма. От късогледство или от егоизъм, политическите елити предпочетоха да балансират по ръба на политическите кризи, вместо да се опитат да ги управляват ефективно.

Изгубеното време ни струва все по-скъпо. Но, истинският проблем не е в механичното движение на големи групи от хора към външните граници на Европейския съюз. Проблемът е в дълбоката криза на способността ни за социална интеграция. Моделите за постигане на национална и социална сплотеност не работят. Нито британският, нито френският, нито северно-европейските модели на интеграция не дават очакваните резултати. Оказа се, че в много от случаите, те са давали резултати само по отношение на мигранти, идващи от бившите колонии на западноевропейските страни. Изправяйки се пред нов тип мигранти, моделите на интеграция, блокираха.

Проблемът стана видим още при петото разширяване на Европейския съюз след 2004 година. Днешните национал-популисти в Европа започнаха да се противопоставят срещу младите образовани мигранти от нашите страни, много преди да разпознаят днешните групи от мигранти като „враг пред портата”. Дълбоката институционална криза на Европа, провокирана от петото разширяване, не бе преодоляна напълно. Вместо това, в рамките на самите западноевропейски общества се задълбочиха процесите на дезинтеграция и вътрешно противопоставяне. Левичарските изблици изкривиха пространството на либералните ценности и насърчиха политическия инфантилизъм във всичките му форми.

Заради всичко това, днес комисията Юнкер се изправя пред парадоксалната ситуация да не може да постигне политическо съгласие за действията, които трябва да бъдат предприети спрямо онези 160 000 души, които вече имат правото да живеят в Европа или чийто статут предстои да бъде уреден. Планът на Юнкер предвижда квотен принцип за преразпределение, който ще бъде финансово осигурен чрез бюджета на Европейския съюз. Квотата е лошо решение, винаги когато става въпрос за социална интеграция, но очевидно европейската политика продължава да бъде доминирана от левичарски политически решения. Но, дори и при тези условия, Комисията не успява да постигне съгласието на страните-членки, а всякакви самозвани народни трибуни се упражняват по реторика, лансирайки примитивни форми на държавен протекционизъм.

Това е гротеска! Това е населението на един голям български град. Ако наистина сме убедени в това, че Европа има капацитета да играе водеща роля в световните процеси, онова което се случва през изминалите седмици не би трябвало да бъде нищо повече от конкретна задача, чието решаване не трябваше да отнеме повече от три месеца.

Проблемът с мигрантите е сложен и затова не може да има единно решение. За да бъде решен такъв проблем, той би трябвало да бъде разделен на множество по-малки задачи, подлежащи на решаване. Това е очевидно за всеки, който все още е съхранил здравия си разум. Не всички мигранти са бежанци, които се нуждаят от хуманитарен статут. При движението си към Европа, бежанците от Сирия, Ирак, Афганистан и Еритрея, увлякоха със себе си и хиляди икономически емигранти, които видяха в нерешителността на европейските институции своя шанс. Миграционната вълна бе насърчена от различни по своя характер геополитически интереси. На свой ред, те направиха още по-рентабилни инвестициите на международната организирана престъпност в трафика на хора. Освен хуманитарен, бежански и миграционен, целият този проблем е и въпрос на финансови и геополитически интереси.

Миграционният проблем бе видим за България преди повече от десет години. Още преди страната ни да подпише договора за присъединяване към Европейски съюз през 2005 година, бе очевидно че след нашето присъединяване, ще настъпи т.нар. „пауза в разширяването”, която ще определи, поне в хоризонта на следващите десет-петнадесет години, ролята ни на част от външната граница на европейското пространство.

Още тогава, в навечерието на парламентарните избори през 2005 година, въпросът за българската миграционна политика трябваше да бъде поставен на дискусия. Това, разбира се, не се случи. Вместо това, разнопосочни сили и интереси продължиха да задълбочават кризата в българската социална и национална интеграция.

Никога не е имало съмнение в това, че като външна граница на европейското пространство, България ще бъде подложена на миграционен натиск. През вековете, земята ни винаги е била част от подобни процеси. На това се дължи огромното културно многообразие, в което се крие истинският ни потенциал за развитие.

Трябваше да имаме отговор на въпроса каква да бъде българската позиция спрямо имигрантите. Преди повече от десет години се виждаха отчетливо поне три възможни направления на имигрантски натиск и най-малко две възможни насоки за търсене на решения. В единия случай, България трябваше да приеме, че се нуждае от около един милион повече работещи хора, за да гарантира стабилността на осигурителните си системи. Ако бяхме избрали този път, трябваше да започнем незабавни реформи на трудовия пазар, за да преодолеем изключителната му закостенялост и да се подготвим за онези, които биха искали да продължат живота си сред нас. Ако бе надделяла другата теза, трябваше да подготвим административните си структури така, че да облекчим в максимална степен преминаването на мигрантите към други страни от Европейския съюз.

България не направи своя избор между солидарност и протекционизъм. Не влязохме в този дебат и не постигнахме съгласие, нито за полагането на допълнителни усилия за повишаване на капацитета ни за интеграция, нито в полза на усилията за повишаване на ефективността при защитата на непосредствените ни интереси. Днес тези две възможности вече не са нито толкова отчетливи, нито толкова лесно постижими. А ние все така нямаме цялостна миграционна политика.

Дилемата между солидарност, която по-скоро налага пълноценното интегриране на всички, които биха имали желанието да живеят сред нас, от една страна, и протекционизъм, разбиран като засилване на охраната на границите и недопускане на мигранти, които съществено се различават в своята културна, езикова, религиозна или етническа принадлежност от доминиращото мнозинство – тази дилема, не дава отговор на проблема, пред който сме изправени. Решението трябва да бъде търсено не в гранични и митнически план, нито по посока на нова вълна от левичарска истерия. Всяка от нашите страни и особено България, трябва да си даде отговор на въпроса какво е състоянието на собствената й национална общност. Ако става въпрос за сплотени и жизнеспособни, обединени около собствените си ценности национални общности, подкрепящи и развиващи модерните си държавни институции, интеграцията на мигрантите не би трябвало да представлява никакъв проблем.

Но, докато това не е така, ще продължаваме да се лутаме между фалшиво състрадание, безразличие или ксенофобски изблици, в очакване на това някой друг да реши проблема.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

18.09 2015 в 00:23

Аз не мисля че тези млади араби са мигранти , те
са предатели и дезертьори . Не искат да защитят сирия и бягат от там.те
Са за затвора а не да ги издържа германия. А меркел се е побъркала,немците да я изгонят.

14.09 2015 в 16:46

Свикнали сме да гледат на нас българите, като потребители, като на евтина работна ръка и избиратели, но не и като на хора. На нито едно от посочените не отговарят емигрантите включително и на последното.

12.09 2015 в 23:50

Бла-бла,бла-бла! В цялата патетика,сигурно няма една вярна теза.България да приемела един милион емигранти. И как ще ги интегрира,как ще ги храни,облича,лекува? Как ще обучи децата им? При положение, че нямаме нито индустрия,нито селско стопанство дюнери ли ще правят? Европа може да приеме 160 000 човека,но кой може да каже колко ще са емигрантите утре,вдругиден? Може да 1 600 000 ,може да са 2 600 000. След Близкия Изток към обетованата страна могат да тръгнат и от други континенти,защо не? Солидарност,протекционизъм или обикновена идиотия а ла автора на статията?

12.09 2015 в 19:29

Но, докато това не е така, ще продължаваме да се лутаме между фалшиво състрадание, безразличие или ксенофобски изблици, в очакване на това някой друг да реши проблема.
---------------------------------

абсолютно съм съгласен, че така самонареклите себе си "учени"-политолози имате ОГРОМНИ професионални проблеми, бих казал грехове... осрахте се тотално.

хахахахахахахахахахаха

(... а и това, с ксенофобията вече е демоде, требва нещо ново да ИЗОБРЕТИТЕ! докато се "лутате"...)