Среща

Последна промяна на 30 септември 2015 в 13:48 5597 5

Най-много обичам да вървя така по улиците. Да усещам напрежението в ахилесовите си сухожилия много силно.

Да имам чувството, че ще се скъсат, а аз ще падна и ще се залея в страшен, весел смях. О да.

Ако човек не иска да тича в тоя живот – по-добре да отиде да клечи в Рая. Там има скука колкото да удави всички! Ако не искате грубия, суров, смел, потресаващ живот да ви къпе и да ви залива с вълните си от ръбати и ужасяващи Неща – ходете да си почивате. Намерете сянка и лежете, стенете и се оплаквайте.

Животът е хубава игра за смели създания.

Вървя си, на четиресет и пет съм, и мускулите ми викат – давай, давай, давай, тичай и се смей!

Ще пукнеш и ти, момче, ще се търколиш и ти на земята, ще изхъркаш и ти – като всички – с пяна на уста и полуразбираема усмивка! Така ще се случи един ден! Но дотогава защо да не потичаш и защо да не бъде велик пустия му живот!?- така си викам и се смея.

Ама какво му е великото? – викат мизерните окаяници, които клечат и не осъзнават Нищо и развалят Всичко; какво му е великото, като няма пари и никой Не Ни Дава Да Ни е Хубаво!

Мрете, милички, мрете сладки мои! Мрете всички, плюя на вас и се смея от все сърце! – така виквам аз на всички тия мрънкащи сенки – Който чака животът му да стане хубав и велик от Вънка – загубен е! Да мре!

Винаги е било Зле! – за тия, които нямат смелост да усетят и да създадат у себе си Добрето.

Доброто за глупакът е да даде два лева на бедния. А бедният ще отиде, ще се напие и ще умре от това. А глупакът ще цъка с език и ще се окайва: Ах колко е лош животът, ах как аз имам добри намерения, но всичко е зло и лошо!

Мъдрият човек прави така, че да създаде добро чувство у себе си, наслада, радост и благодат. И не се страхува, че ще ги загуби – защото ще ги създаде пак.

Който не иска да живее радостно – да мре.

Който очаква някой друг да създава радостта му; който иска да му се позволява да я изпита; който иска да му се създават условия за добиване на радост; който чака тия лайна – Обществото и Държавата – да му създадат условия да бъде радостен и жив – да мре!

Та така. Вървя, сухожилията ми се изпъват, мускулите ми пукат, пращят; боли ме от бързане, гърдите ми се издуват, смея се на болките си и вървя напред.

Има ли значение къде е напред?

Има – за глупаците.

И хоп. Някой вика: Хей, великият Калин Терзийски, къде се е забързал!?

А аз се обръщам и се усмихвам – смешно ми е някой така да ме спира. Все едно е 68-ма и все едно хората все още имат достатъчно чувство за хумор.

И могат да се шегуват даже и на тема величие. Ха. Жалко - мисля си - но дойдоха средновековни вемена. А те си личат по това, че хората вече не могат да се шегуват с нищо. Приемат глупашкия Живот прекалено насериозно. И ако някой викне някого на улицата по тоя начин: „Хей, къде си велики Еди кой си!“ – то този Еди кой си няма да се засмее и няма да усети космическия майтап на тая шега – ами току виж наистина се е помислил за велик. Или пък – току виж се обидил – защото е приел това определение като насмешка! Та така. Обръщам се – Я какъв красив възрастен човек!

Не го познавам, но все едно го познавам!

Аз съм таткото на твоя приятел Аци, Кайо! – ми казва господинът; и на мен ми става прекрасно.

Та Аци е мой герой, моя стар Ангел, моя приятел като икона и като мъдрец в устата и в сърцето!

Моят най-добър приятел заедно с Другите Най-Добри Приятели, мхм, да. Това е Аци. Ама не беше ли Аци възрастен мъж? Така се питам и гледам този хубав човек. А той си е просто човек – ни стар ни млад. Явно човек старее до един момент. След това вече - не. Поне при някои от хубавите хора е така. И Аци и татко му сега са все едно връстници.

Хей, толкова се радвам да те видя! – викам аз и го потупвам по рамото.

Хайде да те водя да те запозная с Антон Дончев, ако не го познаваш! – казва ми красивият стар човек.
Сега вече мога да кажа че е стар, защото е на годините на татко ми. А за глупаците ще уточня – да си стар не е лошо. Лицемерието е мръсотия в душата, не старостта. Така че – не казвайте на стария човек „зрял“ или „възрастен“. Евфемизмите са залъгалка за страхливците.


Думата стар е велика и пълна с достолепие. Таткото на Аци е стар и мъдър дъб. Така го усещам и вървя редом с него.


Ами защо пък да не ме запознаеш?! – усмихвам се аз и го потупвам по рамото. – Аз го познавам от доста време, от шест-седем години, покрай стария Левчев се запознахме, после се виждахме по всякакви места, бяхме в една комисия в министерството на културата, когато седнем заедно на някое представяне на книга си бърборим доста добре. Та България е една шепа, братче, доста пъти сме седели с него и сме си говорили. Но ще ми е приятно И Ти да ме Запознаеш с Него. Ще е интересно.

И отиваме във виенската сладкарница на Раковска. Леле майко. Как добре е това! Фина работа, някаква устойчива и благородна изисканост витае. Писатели се срещат – все едно е деветнайсти век, братя и сестри, все едно е деветнайсти век, все едно Нещата са все още Ценни, все едно още има Вълнение и Ценност в Света! – така се чувствам.

Млад писател отива при стар, схващате ли? Такова едно вълнение. Ще ви кажа и ще ви разбия муцуните ако не ме разберете: Мога и да съм скептичен и безразличен, мога и така тарикатски да отмина такива случки с мудно и надменно равнодушие…че свят да ви се извие! И аз мога да бъда надуто и равнодушно, надменно и вечно оплакващо се, черногледо говедо! Мога да се надсмивам и над такива случки - като тая сеща с велик стар писател, с когото иска да ме запознае друг велик стар писател (защото бащата на Аци е именно такъв)…мога и да сбърча нос и да си кажа: О, какво толкова, някакви социалистически старчета, да го еба!

Мога. И вие го можете това – нали?

Но аз не ща, пилета мои!

Ако не се вълнувам в тоя живот, ако не оценявам, ако не треперя и не усещам кое е голямо и кое – малко в него; ако сам аз не наричам някои неща Големи, а други – Малки – по-добре да се махам от тук!

Да мра.

Който иска да изживее живота си в немарливо равнодушие – да мре!

И апропо – думата немарлив не идва от мърлям, а от немара.

И сядаме и тоя ми ти бай Антон вика: Това е Виенско кафе ала Моцарт. И аз му стискам ръка. Ще пиеш ли нещо, младеж? – вика той и аз: Не не не – бързам, вие ако сте си свършили работата – аз не съм!

И той: Браво на това момче (за мен) че така ги нареди тия, дето му предлагаха…

А аз – а ти си чел дето ме каниха в онова риалити! – и се смея. А той вика – всички четохме, как! И аз се забавлявам и се прехласвам вътрешно от шеметната големина на тоя свят и от малката му мярка – та той е точно по наша мярка правен – най-вероятно защото сами сме си го направили така! Така е направен светът, че ти се струва, че писателите по кафететата са създадени за да ги познаваш! И те да те познават и да си стискате ръцете и да си обменяте ободряващи думи!

Да – нека отвхърлим тая мегаламония, той жизнен и щастлив егоцентризъм! И какво ще остане от живота? Една сивя плява на Никой, Нищо и Няма Значение.

Та викаш, добре си? - потупвам аз бай Антон по рамото и му се радвам: какъв жизнен дядо!А като се родих, даже въздухът около мен знаеше за романа му Време разделно.

Добре съм, я! – казва бай Антон. – Издавам нов роман! За Лизимах. Военачалникът на Александър Велики. Който е владял Тракия трийсет години.

О да, - казвам аз – велико е това време. Ще ти кажа само, че тоя елинизъм е проникнал даже в Тибет. Виж какви са шапките на тибетските монаси – като на войни на Александър. Това е влиянието на гръко-бактрийското и гръко-индийското царство! Мхм и ние сме част от тоя велик свят на античната цивилизация…от тая цивилизация!

Точно за това съм писал! – казва старият майстор – да си припомним, че сме траки. И че сме част от античната цивилизация.
Велико е това. – казвам му аз пак си стисваме ръце.

И си мисля: Каквито и щуротии да сме написали и измислили – дали си стуват - ще се види след време. Но сега е важното, че ние си стискаме ръце през минута и се радваме един на друг. Аз пращящ от енергия и той пращящ от енергия. И таткото на Аци ни се радва.

Да сте живи и здрави мили хора – казвам аз и си тръгвам, защото те може и да са посвършили това онова в тоя живот, но аз имам още много за вършене.

И си вървя пак, тананикам си, смея се, изпитвам весело, гигантско, мъничко, човешко чувство на извисяване. Над дреболии като социализма, капитализма, настоящето, завистта, глупостта, човешката гъгнива немощ за радостта, зависимостта от парите, тъпотата и неразбирането на красивото – извисявам се над това.

Вървя си, сухожилията ми се изпъват и скоро ще се скъсат, но енергията ми ги кара да се изпъват и да не спират. Който не иска да живее – да мре! – казвам си и вървя напред.

Бях психиатър едно време; и убеждавах хитро отдалите се на малодушие изнудвачи, че трябва да живеят на всяка цена. И не вярвах на себе си. А те капризничеха и казваха: Дай ни смисъл в живота! Дай ни всичко! И ние пак ще се оплакваме и пак ще казваме: Тежко ни е, не ни се живее!

Сега вървя, смея се и присвива очи.

Смелост се казва Щастието.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

04.10 2015 в 16:02

.

Вече съм убеден, че тоя "писател" плаща за да му публикуват слово-сглобките.

02.10 2015 в 03:04

Аре, бе, червените тролове, спите ли? Забравихте ли опорните точки? Щом се появи интелигентен човек с брада, трябва тутакси да напишете:
- Той не се къпе, шампоан и сапун са непознати за него.
- Краката му миришат и след него проветряват телевизионните студия, където е гостувал.
- Той е соросоид.
- Взима грантове от "Америка за България".
- Сестра му е к...ва.
Айде, събудете се, моля ви, за какво ви се плаща, в края на краищата...

01.10 2015 в 12:49

Доста приятно есе

30.09 2015 в 18:58

няма край...

30.09 2015 в 18:54

тоя май е почнал да се друса...