Светлин Русев или променливостта на човешките отношения

Последна промяна на 30 май 2018 в 14:05 11278 0

Почина художникът Светлин Русев. Въздишам и казвам: Който не се е родил – той не е умрял.

С годините у мен се разви едно нещо, което ми се ще да наричам мъдрост. А то може и да е вид глупост. Че всъщност – не са ли сестри свещената мъдрост и свещената глупост? Това нещо у мен е тази отегчено-смирена въздишка. Която иска да изрази всичко с едно изпускане на дъха. И означава именно това: Който не се е родил – той не е умрял. Нищо, нищо повече!

Една скучна, безинтересна, лишена от борбеност, от пристрастие, от хищна морална оценка, лишена от страст, от живец мъдрост. Но аз си я харесвам!

Нищо повече за проклетия живот не може да се каже! А да – и това, което е доста умно, ух, ех, да, зебележете – казвам „доста” със въздишка и снизхождение, защото няма как в човешкия живот нещо да е „много” или „изключително”. Просто – „доста мъдро”. И също толкова отегчено и примирено: Човек, дори и добре да живее – умира.

После естествено мъдрецът (да речем – Омуртаг) добавя: И друг се ражда след него. Но това, според мен, е добавено от тъповатите майстори на социалистическата политическа коректност. За които оптимизмът беше наложен като задължителна маска. Маската на социалистическия подмазвач-творец беше оптимистично-борбена усмивка. Така че нямаше как да не допълнят тия соцподмазвачи и едно: И друг се ражда. Та да не звучи безнадеждно някак, ами да звучи и малко тъжно, но някак величествено...че има кръговрат някакъв, в който има някакво мизерно достолепие.

Пфу. Както и да е. Светлин Русев умря, а на мен ми е тъжно, както ми е тъжно за всеки умрял. И ми се струва абсолютно нелепо да бъде обсъждано какъв е бил като човек преди да умре. Нелепо не въобще, а нелепо именно след смъртта му. Цялото това започнало неврастенично и припряно обсъждане на личността му - веднага след смъртта му - е нелепо. Защото не е нищо повече от далечен (и не много) отзвук от нашите суеверия, от глупавия ни мистицизъм, а и от наивната ни борба срещу тях.

Просто казано – тия, които изведнъж, припряно започнаха да говорят добри неща за Светлин Русев, те – обикновено – неосъзнато – изпълняват мистичен ритуал. Водени от суеверията си, те се опитват да омилостивят душата на покойния.
Другите пък, които изведнъж заговориха лоши неща за него, тия, които говорят напук на правилото „за умрелия или добро или нищо” не правят нищо повече от това - да се бунтуват като деца, да се плезят. Да правят неприлични жестове в лицето на авторитетите. Не, не си мислете, че говоря за авторитети - хора. В наше време страх от авторитети на хора имат само най-милите и смешни мишки. Сега, щото стана лесно да не зачиташ никого – и е лесно да не се страхуваш от човешки авторитет. Но тези, които говорят лоши неща за мъртвеца - те правят неприлични жестове в лицата на авторитета Смърт и на авторитета Обществени предразсъдъци. И горе долу се държат като някакви палави, превъзбудени от закъснялата си смелост калпазани.
А аз мога само да седя, да въздишам, да ми е тъжно от смешната човешка природа, която се нарича Нетрайност и Временност; която се нарича още: Отиде си, Свърши и Забрава.

Мисля си за покойния и за всички покойници. И се сещам, че римляните казват Sic transit Gloria mundi. И отново в гърдите ми се ражда въздишка. И пак: Човек, дори и добре да живее – умира. Без – „и друг се ражда”. Защото нямам нужда от такива бодряшки успокоения. И ми идва на ум тъжното ми прозрение, че не бива да постигаш слава, за да не те попари след това безславната забрава. Който очарова – той по-късно ще предизвика раз-очарование. А ако не очароваш никого – и разочарования, да го вземат дяволите, няма да има.

Ясно като бял ден е, че за да говорят толкова много хора, с толкова много страст за теб (па било то и веднага след смъртта ти), явно си очаровал и респективно – разочаровал твърде много. И при това – твърде силно.

И ми идва на ум, че поне при нас (тъжно е, но май за България това важи в прекалено голяма сила) успехът може да се мери по това: Колко лошо говорят за теб и колко злоба изливат връз главата ти.

Че кой, мисля си, псува и ругае, порицава и сипе злобни обиди върху слаб, дребен, незначителен и неуспял човек? (простете за този плеоназъм, но няма как да не подсиля с много епитети, защото тук има наистина нужда от подсилване). Кой напада умряло куче, освен ако това куче не е било поне...поне Баскервилското?

Мамка му.

Тъжно е да умреш, да си бил голямо име, да са те обсъждали всички, а заради властта и да си бил постоянен обект на злословие. Тъжно е да си имал власт, която няма как да не придобиеш след като си бил силна фигура, силен и властен човек с амбиции и при това си бил на страната на Системата...а след това...а след това – край, Забрава, Забвение, Пустота.
Защото, мисля си, станеш ли някак (за добро или лошо) твърде голям, нямаш и приятели. Както като се качваш на връх. Приятелите остават по базовите лагери. А ти – сам. Тук някой изпълнен със злоба ще рече, че никакъв връх не е достигнал Светлин Русев, но аз ще му река, че не говоря за твърчески върхове. Те не могат да се обсъждат извън пределите на най-съкровеното ни. Всеки знае кой е достигнал върхове в творчеството – но го знае само и сам в душата си! И едно Обсъждане на това - кой е бил голям Творец и кой не е бил – е глупаво. Защото това обсъждане ще се гради или на субективно харесване или на абсолютно нетворчески критерии (колко пари или почести е спечелил с изкуството си). А аз говоря за върховете на вулгарните социални стълбици. За Стълбата – по Смирненски. Която Стълба предизвиква у нас толкова страсти, толкова злост.

Стигналият най-високо по тая Стълба – накрая е сам. Тъжен и опустошен – струва ми се. Спасяващ се в празната, корава, стиснала зъби активност. Сам на върха на стълбата, обсъждан по най-пристрастен начин, мразен, обект на непрекъсната завист, лицемерно възхваляван, сам!

Въздишам и си мисля колко смешно е да умреш. Каква суета е тоя човешки живот. И колко е излишно всяко пристрастие, колко дребно е, колко пошло е да говориш със страст за човек, пък бил той мъртъв или жив. Да говориш за живия зли и гадни неща, та след това – като умре – да се гърчиш от срам. Пфу. И страхливо и суеверно да се скъсваш да говориш хубави – та да изкупиш греха си пред него...Каква пошлост, наистина. Или пък да говориш злобно за умрелия, за да си докажеш, че си смел и не се страхуваш от суеверията? Да, дребно и пошло.

Въобще – да говориш и да мислиш с пристрастие за някого, след като знаеш, че един ден и той ще умре...е някак абсолютно, чудовищно глупаво. И въздишам и ми се ще да погаля хорицата по главите и да им кажа: Яааа, я по-леко!
И се сещам как със Светлин Русев преди години бяхме в едно телевизионно студио. Беше 24 май. И предаването беше поне три часа. Ние бяхме гости през целите тия три часа, но докато течеше предаването имаше и новини и включвания от други градове и разни такива неща. Та искам да кажа, че не бяхме непрекъснато в студиото. Говорехме в студиото, в ефир с водещия по половин час, после излизахме във фоайето и си бърборехме неофициално. Ние – гостите. По това време, подобно на всеки (или почти всеки от тия, които познавам) от моето поколение, изпитвах едно доста схематично чувство към Светлин Русев. Чувство-клише. То беше готовото ми, никога неосмисляно и напълно предубедено отношение-чувство, каквото имах към всички представители на старото, тоталитарно изкуство. То можеше да се опише горе долу с фразата: Тия ли бе, абе остави ги – слагачи и подмазвачи, направили кариерите си в една деспотия и станали и те някакви безсмислени микро-деспоти.

Гледах и на него и на всички като него със смес от респект – идващ от реалната им (и слава Богу – отминала) власт - и презрително снизхождение. Все едно – мавзолеи на някакви отдавна умрели персийски сатрапи. И все пак – както казах – респект. Такъв – напълно неосмислен, гръбначно мозъчен, останал от времето, когато, като деца, ни дресираха да се напикаваме от страхопочитание. Когато ни кажеха: Ей сега ще дойде другарят Живков, другарят Луканов, другарят Русев!
Така де. Влизахме в студиото, излизахме от студиото. Приказвахме си. Няма начин като три часа си приказваш във вечерната телевизионна досада с някой човек - да не се сближиш поне малко с него. Тази смес от гръбначно-мозъчен респект и гръбначно-мозъчно презрително снизхождение у мен се смекчаваше. Вече бай Светлин ми се струваше някак приятен, мъдър човек. Че как ще ти се струва човек, когото все пак знаеш като прочут и властен...а го виждаш как той – властния и прочут - ти обръща и внимание!

И даже, даже (Боже, какъв смях) на всичкото отгоре така естествено и мило си говори с тебе!?

Кажи му аго, да му е драго! Това е психиката на човека! – така си казвах и ми беше и смешно, и унизително.

Унизително, защото си давах сметка колко съм лесен, колко съм елементарен...и колко е кекав и глупавичък човекът въобще! Стига му само някой големец да му обърне внимание...Да се подържи мило с него...И той е готов да забрави цялата си стара предубедена неприязън към тоя големец.

banner 2 300x250

Та дори веднага е готов да си каже: Абе аз го мислех за зъл и страшен, пък той каква душа-човек бил!

Леле, леле – казвах си – каква смешна нетрайна мърша сме ние – хорицата!

Тънем в злоби и пристрастия, в неприязън към тоя и ненавист към оня – и само ни трябва да поседим в едно студио (в един окоп, в една лудница, в едно купе) с него няколко часа...да си побъбрим човешки...и да открием, че той всъщност...е добър човек! И даже не не не – не добър! Да открием, че той е обикновен, истински, обичаен, добро-лош и лошо-добър; никакъв, някакъв, естествен истински човек. Подходящ за благо приемане.

И така. В края на предаването пак стояхме във фоайето и си бърборехме. Вече бяхме говорили за Миле, за Курбе (художници, които слабо познавам, но харесвам) за реализма, за разни човешки неща, за общия ни приятел Левчев (също стара комунистическа барака, но без капка колебание – мой приятел!) и ето – той, Светлин, вика: Абе знаеш ли...аз си купувам вестник Новинар...

А аз: Ха, гледай ти...аз там пиша! Да не искаш да кажеш, че четеш моите неща?

А той: Не бе...не това искам да кажа...аз че ги чета – чета ги. Но си го купувам, защото ти нали си и илюстрираш нещата, дето ги публикуваш там. А нали?

Ми да! – викам аз и ми става едно такова – превъзбудено, като на детенце.

Ами ей затова го взимам – вика той - да ти видя илюстрациите! Да видя как се развиваш. – така вика Светлин Русев, хегемонът на Цялата Вселенска Дребно-Българска Соц-Моц Селяшко Префърцунена Велика Конюнктура и Власт.

И аз пиш пиш – и направо се попикавам от учудване, радост и вълнение.

И в миг забравям, че цял живот съм го смятал за абсолютно смешен комунистически деспот в едно изкуство, което съм приемал като досадна селяшка глупост.

banner 2 300x250

И после се разделяме. И аз оставам с много, много смесено чувство. Ще ми се да остана твърд; да съм - както казват тъпите кифли по молове и паланки:„Верен на себе си”. Да продължа да си имам едно твърдо и непримиримо мнение, непроменливо, за тоя старец. Че е нелеп комунистически цербер и край!

Но няма как.

Той вече ми е казал, че цени това, което правя. И аз няма как да не го харесвам. Просто – разберете – няма как. Няма честен и осъзнат човек, който да мрази тия, които искрено са му казали, че го харесват. Ако някой изтърси това – че принципният човек не се интересува от това дали някой го харесва или не, ами оценява по „истински” и „обективни” и „справедливи” критерии...просто ще му се изсмея. Защото той просто е неосъзнат лъжец на себе си. Няма честен човек, който да не хареса тоя, който му е заявил, че го харесва.

А какво стана с цялото ми досегашно мнение?

Останах сам в нощта, въздишащ от смешната, от глупавата човешка нетрайност. Нетрайност на тялото, нетрайност на душата, нетрайност на чувствата, нетрайност на мненията, нетрайност на отношенията. Да!

И въздишам до сега.

banner 545x
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !