Теодора Димова: Меркел и копнежът по отсъствие на комунизъм

Последна промяна на 12 ноември 2019 в 09:01 8970 0

Коя е нишката, която може да бъде проследена във всяко твое произведение, защото често се коментира как описваш човешкото страдание?

Да, можем да го наречем и нишка. А може и „място“, или „състояние“, или „тон“. Ако не съм на това място и в пълна концентрация, не мога да пиша. На това място зная всичко за героите си, за романа, за драматургията му, виждам жестовете на героите си, походката им, чувам думите им. Когато отпадна от него, си спомням една десета - и тази десета е безсмислено да бъде записвана. Мястото изисква самодисциплина, душевна хигиена, някакъв писателски вид аскеза. Не можеш да се вълнуваш от изборите, примерно, да се гневиш, да четеш хейтърства и празнобърборене, да следиш кой какво бил написал във Фейсбук и после да седнеш пред компютъра и да създаваш литература. Просто не може.

„Празнобърборене“ слято - признавам, че е вид принос към езика. Нещо като “ultracrepidarian” към английския, с онази препратка към Апелес и обущаря (смях). Но: имаш невероятен усет и контрол над метафорите - и затова ще те помоля именно с метафора да опишеш днешна България; а след това, и една утопична България. Защото вече твърде много „опростяваме“ всичко, за да ни разберат „хората“, а нашата работа би трябвало да е в това постоянно да ги приканваме да стават по-любопитни, по-умни, да анализират повече.

Разграден двор - за днешна България. За едно утопично Отечество – погледни къщите отпреди 30-те години в София и в страната. Красотата им, строгостта им, няма и помен от помпозност, едва ли ще откриеш дори една единствена грозна сграда сред онези, построени след Освобождението. Погледни изражението на предците ни по снимките – честни лица, строги, пуритански дори, научени, че се забогатява с много труд, че истинската ценност е да служиш чрез труда си на другите.

Защо реално не се състоя истински преход (или пък не завърши) - и накъде да се върви?

Оказа се, че преходът е бил контролиран от ДС, че е имало много внедрени хора, които са диктували посоката, както и днес продължават да я диктуват. А и тези, които бяха в политиката в първите години, бяха крайно неопитни - така, както ние, които стояхме по митингите, бяхме крайно наивни. Ние дойдохме в Синята идея директно изплюти от комунизма, за нас Синьото, Дясното пространство (дори и днес!), продължава да бъде наситено с някаква сакралност, със святост. Добре, съгласна съм, че това са силни думи, дясното е наситено с онзи деветдесетарски/късновъзрожденски копнеж по свобода, справедливост, отсъствие на комунизъм. А отсъствие на комунизъм означава да бъдем одухотворени, да имаме ценностна система, да имаме свободата да изричаме мнението си, да сме отърсени от всякаква подозрителност към ближния си, да го обичаме, а не да го мразим, да творим, а не да се вайкаме, да вършим работата си съвестно, а не през пръсти. Един от големите провали е в това, че не си обяснихме истински какво се случи по време на тоталитарния режим у нас. Като че ли това кощунство просто беше обобщено, отбелязано като някакъв неприятен епизод.

Няма изводи, няма и грам съзнание за пораженията, които тепърва ще дават отражение. Късно ли е вече?

Напълно съм съгласна с това, което казваш. Закъсняхме, да, но не фатално, все още има надежда. Всеки един поотделно не си свърши работата.

Не всеки, не непременно.

Може би да, но включвам себе си на първо място, защото наскоро на една конференция в СУ една преподавателка ме попита – а можехте ли да напишете романа си „Поразените“ през деветдесетте? Отговорих й абсолютно честно – не, и дума не можеше да става. Тези уродливи паметници от соца – оказа се, че живеят вътре в нас. Трябва първо от себе си да ги премахнем - и чак след това да събаряме МОЧА. Бих казала, че след това той сам ще падне.
Сещам се как се появи импулсът ми да напиша споменатия роман. През 2016 бях на 1 февруари – деня за почит на жертвите на комунизма - пред паметника им край НДК. Бяхме максимум двеста души, приличаше на частна панихида, направена от роднините и близките. Нямаше нито микрофон, нито официални лица, нито държавни слова. Бях толкова потисната от този факт. После си помислих – а колко малко книги са написани от името на жертвите. Всъщност, мислех си, как може съвременната българска литература да не се е обърнала към този период? И няма да забравя момента, в който ме порази мисълта – добре, а аз какво съм направила? Аз написала ли съм нещо? Нали и аз съм част от съвременната българска литература? Изпитах смесица от срам, вина, гузност, идваше ми да се разплача. Искам да кажа – как сме склонни първо да обвиняваме другите, а едва след това да обърнем поглед към себе си.

Теодора Димова, снимка: БГНЕС

Каква е основната грешка на българските политици в последните 30 години?

Липсва им едно единствено нещо – излъчването на Меркел. Вгледайте се в лицето й. Първото нещо, което улавяте, е почтеност. Почтеност, стъпила на ценности, вкоренени във възпитанието й, в светогледа й, в отношението й към хората. Хората с такова излъчване в България или се оттеглят, или не участват в политиката въобще, или пък на тях не им се дава възможност да стигнат до лидерските места, още по пътя към тях са отстранявани. Още по-хубави думи мога да кажа за Тачър. Това отсъства при нас.

Една от темите, за които не се говори, е дистимията – т.е. състоянието на „обездуховяване“ в източните демокрации. Т.е. разпадът на духовността и на християнските ценности, който директно може да се проследи в категоричното широко разпространено опростяване и пошлостта. Как да се отървем от новия „дявол“ - консумеризма?

Прави ли ти впечатление как двайсетгодишните говорят на непознати на „ти“ и на „чао“? А те от кого са отгледани и възпитани? От поколението, което коментираше какво се случва в къщата на Биг Брадър и слушаше чалгата на Слави Трифонов, а сега се радва на риалити-форматите. Можем ли да обвиним тези двайсетгодишни, че им липсва елементарно възпитание? Откъде да знаят, че има и друго поведение? Или ако има – то е скучно, тъпо, старомодно. Старомодно е да си приветлив и любезен с другите, да гледаш да ги облекчиш, а не да ги ритнеш. Така виждат света кукловодите на прехода им, чиито лица и имена не познаваме. Те – прословутите „те“ - знаят, че такива хора се манипулират много по-лесно. Че на тях можеш днес да им кажеш да гласуват за Игнатов, а другата седмица да им внушиш да гласуват за Манолова. И те наистина да го направят. Поне 20 000 гласа от Демократична България са отишли за Манолова! Скептична съм за българската устойчивост на „новия“ дявол. Нови дяволи няма. Злото никога не е едно и също, то само сменя формата си, докато в същността си остава такова, каквото е било винаги.

Източното православие се разполага почти изключително върху колективни ценности, докато протестантите на Запад са много по-пригодени за този нов „индивидуален“ свят, в който се налага да живеем. Според теб как може едно изначално колективистично, кланово общество като нашето (по Хофстеде), да се пригоди към студения индивидуален свят?

За един човек, зазидал се в своя егоизъм, суета и комфорт, се оказва много по-трудно да живее в съвременния свят, отколкото човек, отворил се към другите, участник в общност – на приятели, на колеги, на църквата. Това е и първото, най-болезнено разчупване на самозазиждането – на първо място да помислиш за другия, а не за себе си. Това е рефлекс, който се създава в продължение на дълго време. Защото индивидуалният свят остава несподелен, затова той е и студен, и неуютен, и еднообразен, и в крайна сметка отегчително скучен. Индивидуалният свят не може да придобие онази пълнота, за която човек е призван, ако остане сам за себе си. Индивидуалният свят непременно трябва да е населен с много хора, с много интереси, с неизчерпаемо любопитство съм другия.

Обясни християнската си вяра. Да, тя от Св. Августин насам трябва да е „необяснима“ (“Credo ut intelligam”, “Ama Deum et fac quod vis”, откъдето и леко сбърканото „прозвище“ на Моцарт), но все пак си писател. Импровизирай.

Както мнозина вярващи хора днес в България, и аз минах преди това през източните учения, Щайнер, Дънов, Блаватска, врачките, хороскопите, астрологията, какво ли не. Затова толкова много говоря за вярата, защото зная в какво напрежение са хората, които я търсят, които все още не я познават, колко изоставени и злощастни се чувстват. Ако човек, търсещ духовност, попадне на истинските ценности на православието или се срещне с истински духовник, той не би се лутал. Тъжното е, че нашето православие предлага повече ритуали, а няма кой да откликне на духовните потребности, да утеши или поне да обясни, както казваш. Много хора в труден момент търсят психолог, психотерапевт или други подобни. И през ум не им минава, че Църквата би могла да им помогне.

Защо да се изследват именно християнските ценности и персонажи - както в творбите ти? И то с толкова изтънчен усет, който няма нищо общо с комерсиализацията и митологизирането на Библията, или пък с фундаменталния ляв фанатизъм, така характерен за много новородени западни течения?

Ще ти отговоря като вярващ човек, незомбиран, надявам се. Защото смятам, че няма по-важна среща в един човешки живот от срещата с християнската вяра, с Христос. Перспективата към света и към самия теб внезапно се променя, някак се фокусира, придобива смисъл. Изведнъж проглеждаш за нещата такива, каквито са, а не размътено, „като през огледало“. Огледалата по времето на апостол Павел са били мътни, отразявали са неясно образа. Друг е въпросът защо на едни се дава този дар, а на други не - доколко това зависи от човека, доколко от Бога. Това е тайнство, опитвала съм се да го разгадая и, разбира се, не съм успявала. То е като в притчата за сеяча – различните семена дават различен плод, според почвата, тоест според човека.

А каква всъщност трябва да е ролята на политиците в построяването на обществения живот, и как се е променила тя от Освобождението през годините до днес?

Тази година се появи книгата на проф. Веселин Методиев за Константин Стоилов „Един много добър човек“. Хубаво би било нашите политици да прочетат тази книга, но едва ли ще го сторят. През активния си живот като депутат той е отстоявал принципа на страх от Бога и срам от хората. Днес, най-общо, можем да кажем, че няма нито срам, нито страх - нито от Бога, нито от човеците. Има издевателство над гласоподавателя, манипулации, безочливост, лъжи. На тези, а и на предишни избори ми направи впечатление как политиците не се притесняват от големия брой негласуващи. За тях е важно да бъдат избрани. Такъв политик не може да е истински лидер в обществения живот.

Неограниченият достъп до информация: дали съзнаваме, че цялата тази информация всъщност е и огромна отговорност? Така се раждат отвратителните по форумите, които навремето си седяха и крещяха само на маса.

Форумите избуяха с такива крясъци, но те са и израз на свободата на словото, в случая на прелюбодейство със свободата на словото.

С кои свои страхове се справяш чрез литературата? Има ли теми, които трябва да си останат в сферата на „измисленото“, за да могат да бъдат „осмислени“?

Травмите – лични или обществени – трябва да се изговарят, да се артикулират. Това е същността на психоанализата, това е и същността на изповедта.

Юнг би поспорил (смях).

Да, но имам предвид следното: едни го правят на кушетката пред психоаналитика, други го полагат в нозете на Христос. Когато назовеш и изречеш греха, той някак се отделя от теб, отпада. Друг го поема и облекчава твоето страдание. В моите книги няма почти нищо измислено. Не отричам литературата, в която го има, но мен то малко ме вълнува. При мен осмислянето става през онова фокусиране, за което споменах.

И неизбежно: баща ти (класикът Димитър Димов – б.а.) е единственият ни „толстоист“, поне по моему. Аз лично – задочно, разбира се – се учих от него на просвещенски хуманизъм, йовковска литературна „доброта“ на проникновението, и нещо, което наричам „градивна интровертност“. Ти, обаче, какво научи от него?

Аз също го познавам предимно от книгите му, бях твърде малка, когато почина и спомените ми са детски. Може би една от най-отличителните му черти е била неговата добронамереност. Бил е и леко насмешлив към недъзите на хората, но никога саркастичен. Имал е съзнанието за своята изключителност и харизма, но никога не го е натрапвал на околните. А иначе се удивлявам на мащабността, финеса и изтънчеността в романите му, абсолютно нетипични за нашата действителност. Самият негов поглед към света го облагородява и претворява. Вижте например как описва бедните, крайни квартали на Дупница в „Тютюн“. Те придобиват друг живот, чар, наситена с печал красота. Мога да говоря много за романите му, но не би било проява на скромност.

И все пак, ако позволиш: търся тук някаква мета-връзка, съвсем далеч от глупостите тип „какво е да си дете на класик“. Понеже смея да кажа, че съм го изследвал: Димов, съзнателно или не, е важна част от българския модернизъм, и страшно ме вълнува къде културологично сме сега в литературата и изобщо, 70-тина години след него.

Половината от този период е в тоталитарния режим, а другата половина е без идеологическите регулатори. Оказва се, че свободата не е гаранция за висока литература, така както и желязната хватка на социалистическия реализъм не се оказа пречка пред истинския талант. Единственият гарант е силата на света на твореца. По парадоксален начин тази сила надмогва влиянието на външните фактори. Цената, обаче, е много висока. В случая с „Тютюн“ неговият автор не написа друг роман след него. „Скандалът“ с този роман оказа своето влияние. Баща ми, уви, почина в най-плодотворната за един писател възраст.

Oще: на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.