Тигрицата

Последна промяна на 07 май 2013 в 12:48 3547 2

Деян Енев
Деян Енев

 

Поетът седеше на една масичка в откритото кафе­не срещу кино “Дружба” (сега “Одеон”) и пушеше вече трета цигара. Беше ранен следобед, отчайващо жълт и с мирис на стара сламена шапка. Поетът се опитваше да изглежда като човек, който просто си убива време­то. Полагаше героични усилия, за да не поглежда през минута големия часовник отсреща. Реши да се разсее, като измисли метафора за трамвайния звън. Първата фраза, която му хрумна беше “изваждане на меч от ножница­та”. После се сети, че не е писал стихотворе­ния от три години и това му се видя пошло – не метафо­рата, а измъчения му напън.

Изведнъж той се взря в тълпата: годините, прека­рани по библиотеките бяха отслабили зрението му. Скоро разбра, че се е припознал. Огледа се да види дали някой от съседните маси не е забелязал горчиво­то му нетърпение. Никой не беше забелязал нищо.

“Тя няма да дойде”, каза си поетът, макар много добре да знаеше, че ще продължи да чака.

Времето напредваше и денят ставаше все по-реа­лен. Роклите на жените престанаха да прозират. Ока­за се, че блясъкът в очите на момчетата по масите е предизвикан не от присъствието на приятелките им, а от бирата.

“Тя няма да дойде”, каза си отново поетът. “За­що ли вися тук?” Реши да изпие една бира. Надяваше се така да пресече мъчителните спазми в душата си.

Бирата се оказа чудесна – ледена и горчива. След третата чаша съзнанието му отново хукна по забране­ните пътеки на детството му.

Имаше там, в детството му, една малка книжка-каталог на животните от Софийската зоологическа градина. С латинските им наименования, цвят на кожата, дължина на ноктите, тегло, височина, навици и предпочитана храна. Поетът си спомни, че страшно се радваше точно на цифрите, които доказваха, че живот­ното е много голямо и силно. Размахът на крилата на албатроса стигал например до четири метра. Синият кит бил дълъг трийсет. А тежал колкото шейсет крави. В малкия свят на ловешкото селце тези цифри го правеха владетел на огромни пространства, осмисля­ха детския му глад за чудеса. Особено много се зарад­ва, когато прочете в книжката, че тигърът е най-тежки­ят хищник от семейство котки, несравнимо по-тежък даже и от лъва. Навярно защото царят на животните е твърде изтъркан образ за детето, но той пренесе цяла­та си обич към тигъра. С часове прекарваше, алчно стиснал очи, само и само за да си представя как броди грамадният красив хищник из своите обрасли с бамбук ловни територии; как влачи с километри на гръб из блатата умъртвения бивол; как само появата му хвър­ля в ужас стадата слонове и те профучават из джунгла­та с развети уши.

Поетът се засмя. Макар и след толкова години, той изведнъж успя да се сети как се казваше тигърът в Софийската зоологическа градина според оная стара книжка-каталог. Там пишеше, че били докарани двой­ка млади тигри от Китай, но мъжкият скоро починал. А младата тигрица нарекли Живка, дано поне тя да оце­лее. В книжката пишеше още, че тигрицата веднага научила името си и щом го чуела, започвала да се гали в решетките като котка. После поетът се сети (в книж­ката пишеше и това), че тигрите не доживяват и десет години затворени в клетка. “Живка”, тихо повика пое­тът, “Живка...”

Денят сви очертанията си. Сенките позеленяха и започнаха да излъчват хлад. Голямата стрелка на ча­совника падна като брадва към следващата цифра. Поетът разбра по очите на момичетата, че идва нощта. Той стана и тръгна по “Толбухин” (сега “Васил Левс­ки”). Общежитието на математическата гимназия изг­леждаше точно като сграда, в която живеят хора, зани­маващи се с точни науки. Някога беше прескачал през един от прозорците на първия етаж с бутилка “Палинка” в джоба. Колко отдавна беше това. Май още по времето, когато се бръснеше веднъж на две седмици, а стиховете напираха в главата му като римски кохорти.

Пред зоологическата градина, намираща се на “Толбухин” – 15 (сега на това място има парк с пейки и детски катерушки) нямаше никакви хора. Поетът из­веднъж се уплаши, че вече са затворили. Пресече тичешком на червено и въздъхна с облекчение, когато леличката му даде билетче срещу 6 стотинки и го пусна да влезе.

Вътре беше тихо. Поетът с изненада установи, че досега никога не е стъпвал тук. Малкият оранжев пор­тал се беше оказал някак встрани от амбициозните му преди години пътища. Огромните прашни дървета съз­даваха усещането за някаква застиналост във време­то. Сибирският козирог обаче веднага го разочарова. Стори му се обидно малък и нямащ нищо общо с онази грандиозна представа, която си беше изградил за него като дете, разглеждайки снимката му в старата книж­ка-каталог. Без да се отбива никъде другаде, поетът забърза към сектора на хищниците.

Пумите се бяха изпокрили. В средната клетка ле­жеше един мършав лъв, който се прозина точно пред него и той успя да види проядените му зъби. На метър от лъва се търкаляше огризан магарешки кокал. Поетът усети тъпа болка в тила и като стисна зъби, бързо прекрачи към следващата клетка, където на емайлира­ната табелка имаше надпис “Тигър”, а отдолу на латин­ски – “Pantera Tigris” И сега изведнъж се вцепени. В този миг осъзна цялата нелепост на това, което очак­ваше да се случи. Запали цигара, все още с поглед в земята и се опита да се успокои. Сетне погледна към клетката.

Клетката беше празна. Надникна във вътрешното помещение, но и там не забеляза никакво движение. “Живка...”, повика все пак.

Здрачът беше паднал изведнъж. Няколко човека с мушами вървяха по централната алея към изхода и цигарите им просветваха. Навярно бяха работници по поддръжката.

Поетът опита още веднъж. “Живка”, извика, и пак: “Живка”.

И тогава слонът отсреща изрева. Разлетяха се орлите и лешо­ядите. Отнякъде долетя крясъкът на май­муните. И ето, от черния отвор в дъното на клетката ненадейно изскочи тигрицата. Тя отърка глава в дърве­ната скара, а после дойде съвсем близо до решетките. “Живка”, каза отново поетът. Тигрицата тихичко замърка и тръкна огромната си побеляла глава в желе­зата.

И поетът видя как наоколо се посипа облак рижи косъмчета. Съвсем като в онази стара книжка-каталог от детските му години.

 

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

07.05 2013 в 17:56

Общежитието на математическата гимназия, споменът от онова време...Аз учех там, тя беше в сградата на осма гимназия, на улица " Шишман" тогава. Но нали съм софиянец, в нея бяха моите съученици и съученички от провинцията. Преди три години се събрахме в тези общежития, сега някаква кръчма. В голямата стая на втория етаж, където на времето живееха математическите мозъци на България. Защото това беше Национална математическа паралелка, по-късно наречена гимназия. И сега пиехме бира двадесетина "момчета и момичета". Някои по-успели, други не толкова. Едни семейни, с пораснали деца. Други ергени или моми, изпуснали последния влак... И след вечерта, навярно всеки си е задавал въпроса, какво нещо е животът..."Животът, тази кратка илюзия", както някога добре го беше казал Дико Фучеджиев. Деяне, благодаря ти за този спомен!

07.05 2013 в 14:24

Бог създал домашната котка, за да могат хората, да изпитват удоволствието да погалят тигър... Фернан МЕРИ-фр.писател
..... благо'даря ти Деяне, че ме върна в детството... което като дим в комина, безвъзвратно отмина...